възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо друго нямаше да проработи. Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я с върха на Могъщата пръчка и каза:
— РЕПАРО!
Мигновено пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и фениксово перо и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.
— Смятам да върна Могъщата пръчка — каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна любов и възхищение, — обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнациус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. И това ще бъде краят й.
Дъмбълдор кимна. Те се усмихнаха един на друг.
— Сигурен ли си? — попита Рон. Имаше едва доловима следа от копнеж в гласа му, докато поглеждаше към Могъщата пръчка.
— Мисля, че Хари е прав… — каза Хърмаяни тихо.
— Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи! — рече Хари. — А ако трябва да съм откровен — той се завъртя с гръб към нарисуваните портрети, мислейки сега единствено за леглото с четири балдахинени завеси, което го очакваше в кулата на „Грифиндор“, и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, — преживял съм достатъчно беди за цял един живот…
Епилог
ДЕВЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Есента пристигна някак внезапно тази година. Утрото на първи септември беше свежо като ябълка и докато малкото семейство с клатушкане пресече бучащото шосе и се насочваше към голямата опушена гара, димът от колите и дъхът на пешеходците блещукаха като паяжини в студения въздух. Две големи клетки потракваха върху товарните колички, които родителите бутаха; совите в тях надаваха възмутени крясъци, а червенокосото момиченце следваше уплашено своите братя, стискайки здраво ръката на баща си.
— Скоро и ти ще можеш да ходиш там — каза й Хари.
— Две години — въздишаше Лили. — Искам да отида!
Другите пътници зяпаха совите с любопитство, докато семейството си пробиваше път към бариерата между перони девет и десет. Гласът на Албус се понесе назад към Хари над обкръжаващата ги глъчка; синовете му бяха подновили спора, започнал още в колата.
— Няма! Няма да бъда в „Слидерин“!
— Джеймс, престани вече! — каза Джини.
— Казах само, че би могъл да отиде там — каза Джеймс като се ухили на по-малкия си брат. — Няма нищо нередно в това. Би могъл и да бъде в „Слидерин“.
Но Джеймс улови погледа на майка си и замлъкна. Петимата от семейство Потър наближиха бариерата. С леко предизвикателен поглед през рамо към по-малкия си брат, Джеймс взе количката от ръцете на майка си и се затича. След миг бе изчезнал.
— Ще ми пишете, нали? — Албус попита родителите си незабавно, възползвайки се от моментното отсъствие на брат си.
— Всеки ден, ако поискаш — каза Джини.
— Не всеки ден — бързо рече Албус. — Джеймс казва, че повечето ученици получават писма от вкъщи по около веднъж в месеца.
— Ние пишехме на Джеймс по три пъти на седмица миналата година — каза Джини.
— А ти по-добре не му вярвай на всичко, което ти разказва за „Хогуортс“ — вметна Хари. — Пада си по шегите, този твой брат.
Рамо до рамо, те засилиха втората количка напред, набирайки скорост. Като стигнаха бариерата, Албус трепна, но сблъсък нямаше. Вместо това, семейството се появи на перон „Девет и три четвърти“, който бе обгърнат от плътна бяла пара, идваща от димящия „Експрес Хогуортс“. Неясни фигури се рояха в мъглата, сред която Джеймс вече беше изчезнал.
— Къде са те? — попита Албус нетърпеливо, взирайки се в размитите очертания, с които се разминаваха по дългия перон.
— Ще ги намерим — каза Джини уверено.
Но изпаренията бяха гъсти и беше трудно да се различи лицето на някого. Отделени от собствениците си, гласовете звучаха неестествено силни. На Хари му се стори, че мерна Пърси да обсъжда шумно разпоредбите за метли и беше доста доволен, че има извинение да не спира за поздрав…
— Мисля, че това са те, Ал — внезапно рече Джини.
Група от четирима се появи от мъглата. Стояха близо до най-последния вагон. Лицата им станаха ясно различими, едва когато Хари, Джини, Лили и Албус се бяха изравнили с тях.
— Здрасти — каза Албус, с тон на извънредно облекчение.
Роуз, която вече носеше чисто новата си хогуортска мантия, му се усмихна лъчезарно.
— Значи паркира успешно? — обърна се Рон към Хари. — Аз успях. Хърмаяни не вярваше, че мога да изкарам мъгълския шофьорски изпит, нали? Мислеше, че ще трябва да приложа объркващо заклинание над изпитващия.
— Не, не съм — каза Хърмаяни. — Имах пълна вяра в теб.
— Между другото, наистина му приложих объркващо заклинание — прошепна Рон на Хари, докато заедно качваха куфара и совата на Албус във влака. — Единствено забравих да поглеждам в страничното огледало, а нека бъдем честни, вместо това мога да използвам вълшебство за свръхсетивност.
Обратно на перона, те завариха Лили и Хюго, малкия брат на Роуз, да обсъждат разпалено в кой дом ще ги разпределят, когато най-накрая отидат в „Хогуортс“.
— Ако не сте в „Грифиндор“, ще ви лишим от наследство — каза Рон — но няма страшно.
— Рон!
Лили и Хюго се разсмяха, но Албус и Роуз изглеждаха угрижени.
— Той не говори сериозно — казаха Хърмаяни и Джини, а Рон дори не им обърна внимание. Проследявайки погледа на Хари, той кимна едва забележимо по посока на нещо на петдесетина крачки от тях. Парата се разреди за момент и очертанията на трима души ярко се откроиха сред стелещата се мъгла.
— Вижте кой е тук.
Драко Малфой стоеше там със съпругата и сина си; облечен в тъмно палто, закопчано чак до врата. Косата му оредяваше донякъде, което подчертаваше издадената му брадичка. Неговото момче приличаше на Драко, точно както Албус приличаше на Хари. Драко долови, че Хари, Рон, Хърмаяни и Джини се бяха вторачили в него, кимна отсечено и отново се обърна.
— Значи това е малкият Скорпиус — промълви Рон. — Гледай да го победиш на всеки изпит, Рози. Добре, че си наследила разума на майка си.
— Рон, за Бога — каза Хърмаяни, наполовина строго, наполовина развеселено. — Не се опитвай да ги настроиш един срещу друг преди още да са започнали училище!
— Права си, съжалявам — рече Рон, но не се удържа и добави — и все пак, не се сприятелявай много с него, Рози. Дядо Уизли никога няма да ти го прости, ако се ожениш за чистокръвен.
— Хей!
Джеймс отново се появи. Беше се освободил от куфара, совата и количката си и явно преливаше от новини.
— Теди е там отзад — каза той, останал без дъх, сочейки през рамо към бушуващите облаци пара. — Току-що го видях! И познайте какво правеше той? Мляскаше се с Виктоар!
Той се вторачи във възрастните, видимо разочарован от липсата на реакция.
— Нашия Теди! Теди Лупин! Се мляска с нашата Виктоар! Нашата братовчедка! И попитах Теди какво прави…
— Прекъснал си ги? — рече Джини. — Точно в стила на Рон…
— … и той отвърна, че е дошъл да я изпрати! И после ми каза да се махам. Той се мляскаше с нея! —
