дървената входна врата, която Хагрид беше избил. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, Дъдли пък се беше вторачил в Хари. Накрая вуйчо Върнън избълва:
— Ами работата ми? Ами училището на Дъдли? Това явно не вълнува тази сбирщина магьосници, които само си клатят краката…
— Толкова ли не разбираш?! — извика Хари. — Те ще ви изтезават и ще ви убият, както убиха родителите ми!
— Татко — каза високо Дъдли, — татко… лично аз отивам с хората от този Орден.
— За пръв път в живота си говориш разумно, Дъдли — отбеляза Хари.
Знаеше, че битката е спечелена. Щом Дъдли беше толкова уплашен, че да приеме помощта на Ордена, майка му и баща му също щяха да тръгнат с него: и дума не можеше да става да се разделят с „хубавото си Дъденце“. Хари погледна старовремския часовник върху полицата над камината.
— Те ще бъдат тук след около пет минути — каза той и понеже и тримата Дърсли продължиха да мълчат, излезе от стаята.
Мисълта, че ще се раздели — може би завинаги — с леля си, вуйчо си и братовчед си, го развеселяваше, но във въздуха пак витаеше напрежение. Какво си казвате подир шестнайсет години неумолима неприязън?
След като се върна в стаята си, Хари започна безцелно да прехвърля в ръце раницата, после пъхна през пръчките в кафеза на Хедуиг няколко ядки за сови. Те паднаха с глух звук на дъното, но совата не им обърна внимание.
— Скоро тръгваме, съвсем скоро — съобщи й Хари. — И тогава пак ще можеш да си летиш на воля.
На вратата се позвъни. Хари се поколеба, после отново излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите — не можеше да разчита, че Хестия и Дедалус ще се справят сами със семейство Дърсли.
— Хари Потър! — чу се развълнуван писък още щом Хари отвори вратата: дребният мъж с виолетов цилиндър направи дълбок поклон. — Както винаги, за мен е чест!
— Благодаря, Дедалус — каза Хари и се извърна с едва загатната притеснена усмивка към тъмнокосата Хестия. — Наистина е много мило от ваша страна, че го правите… леля, вуйчо и братовчед ми са тук…
— Добър ден, роднини на Хари Потър! — викна щастлив Дедалус и бодро-бодро влезе във всекидневната.
Тримата Дърсли съвсем не изглеждаха щастливи, че ги поздравяват по този начин, а Хари вече очакваше те отново да променят решението си. При вида на двамата магьосници Дъдли се сви по-близо до майка си.
— Виждам, че вече сте стегнали багажа и сте готови. Прекрасно! Както Хари ви е обяснил, планът е прост — продължи Дедалус, като извади от жилетката си огромен джобен часовник и го погледна. — Ще поемем преди Хари. Тъй като в къщата ви е опасно да се правят магии — Хари все още е непълнолетен и това може да послужи на министерството като повод да го задържи, — ще се придвижим петнайсетина километра с кола и чак тогава ще се магипортираме на безопасното място, което сме ви избрали. Доколкото разбрах, можете да шофирате, нали? — попита той учтиво вуйчо Върнън.
— Дали мога да… Ама разбира се, че мога да шофирам! — избълва вуйчо Върнън.
— Браво на вас, драги ми господине, браво, лично аз щях да се шашна от толкова много копчета и бутони — призна си Дедалус.
Той явно беше останал с впечатлението, че е поласкал Върнън Дърсли, който с всяка негова дума видимо все повече се съмняваше в плана.
— Дори не може да шофира! — промърмори той тихо, а мустаците му щръкнаха възмутено, но за щастие не го чуха нито Дедалус, нито Хестия.
— Ти, Хари, ще изчакаш тук онези, които ще те охраняват — продължи Дедалус. — Има малка промяна в уговорката…
— В какъв смисъл? — тутакси попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и ще ме отведе с групово магипортиране.
— Не може да го направи — отсече Хестия. — Той ще ти обясни.
Тримата Дърсли, които изслушаха всичко това, без да разберат и думица, подскочиха, когато някой изписка високо:
— Побързайте!
Хари огледа цялата стая и чак тогава си даде сметка, че гласът е дошъл от джобния часовник на Дедалус.
— Точно така, времето ни притиска — заяви Дедалус, после кимна на часовника си и го пъхна обратно в жилетката. — Опитваме се, Хари, да съобразим времето, когато ще напуснеш къщата, с магипортирането на роднините ти, така магията ще престане да действа едва след като всички се отправите към местата, където ще бъдете в безопасност. — Той се обърна към семейство Дърсли: — Е, готови ли сме за път?
Никой не му отговори, а вуйчо Върнън възмутено гледаше издутия джоб на Дедалус.
— Дедалус, дали да не почакаме отвън в антрето? — прошепна Хестия, тя очевидно смяташе за неприлично да останат в стаята, докато Хари и тримата Дърсли се сбогуват с много любов и може би сълзи.
— Не е нужно — промърмори Хари, но вуйчо Върнън направи по-нататъшните обяснения излишни, като рече на висок глас:
— Е, довиждане, момче.
Люшна дясната си ръка, за да се здрависа с Хари, но в последния момент това явно се оказа непосилно за него и той само стисна юмрук и го заклати напред-назад като метроном.
— Готов ли си, Диди? — попита леля Петуния и припряно провери закопчалката на дамската си чанта — само и само да не поглежда Хари.
Дъдли не отговори, но продължи да стои леко зяпнал, а Хари си помисли, че така той прилича малко на великана Гроп.
— Да вървим тогава — подкани вуйчо Върнън.
Вече беше отишъл при вратата на всекидневната, когато Дъдли изпелтечи:
— Не разбирам.
— Какво не разбираш, миличко? — попита леля Петуния и погледна нагоре към сина си.
Дъдли вдигна огромна като пушен бут ръка и посочи Хари.
— Защо той няма да дойде с нас?
Вуйчо Върнън и леля Петуния застинаха на място и зяпнаха сина си така, сякаш току-що е изявил желание да стане балерина.
— Какво? — попита на висок глас вуйчо Върнън.
— Защо няма да дойде и той? — повтори Дъдли.
— Ами защото… защото не иска — отговори баща му, като се извърна и изгледа на кръв Хари, а сетне добави: — Не искаш, нали?
— Ни най-малко — потвърди момчето.
— Чу ли? — рече вуйчо Върнън на Дъдли. — А сега идвай, тръгваме.
Той излезе с тежка стъпка от стаята: чуха как входната врата се отваря, но Дъдли не се помръдна и подир няколко плахи крачки леля Петуния също спря.
— Какво има пак? — излая вуйчо Върнън, след като отново се появи на прага.
Дъдли сякаш се бореше с понятия, които му бяха прекалено трудни, за да ги изрази с думи. След няколко мига на явно мъчителна душевна борба той рече:
— Но къде ще отиде той?
Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше ясно, че Дъдли ги плаши. Хестия Джоунс наруши тишината.
— Ама… вие сигурно знаете къде отива племенникът ви, нали? — попита тя с изумен вид.
— Знаем, разбира се — потвърди Върнън Дърсли. — Потегля с ония там от вашата пасмина. Хайде, Дъдли, да се качваме на колата, чу какво каза човекът, бързаме.
Той отново тръгна и стигна при входната врата, но Дъдли не го последва.
— Потегля с ония от нашата пасмина ли?
Хестия се възмути. Хари се беше натъквал на такова отношение и преди — магьосниците се стъписваха,
