че най-близките роднини нехаят за прочутия Хари Потър.
— Не се притеснявайте — каза й той. — Не е толкова важно, наистина.
— Не е важно ли? — повтори Хестия и гласът й се извиси зловещо. — Тези хора дават ли си сметка какво си преживял? На каква опасност си изложен? Колко милеят за теб всички, които са се изправили срещу Волдемор?
— Хм… не, не си дават — отговори Хари. — Според тях съм загуба на пространство, но аз съм свикнал…
— Аз не смятам, че си загуба на пространство.
Ако не беше видял как устните на Дъдли мърдат, Хари сигурно нямаше да повярва на ушите си. Гледа няколко секунди братовчед си и накрая допусна, че вероятно го е казал точно той: ако не друго, Дъдли се беше изчервил. Хари също се смути и се учуди.
— Хм… благодаря ти, Дъдли.
Грамадното момче като че ли отново се бореше с мисли, които не се поддаваха на изразяване, но накрая изпелтечи:
— Ти ми спаси живота.
— Няма такова нещо — възрази Хари. — Дименторът искаше да ти вземе душата…
Той с любопитство се взря в братовчед си. И това, и миналото лято двамата всъщност не бяха общували, защото Хари се беше върнал на „Привит Драйв“ съвсем за кратко и почти не беше излизал от стаята си. Сега обаче проумя, че чашата студен чай, върху която сутринта бе стъпил, може би не е била тъпа шега. Въпреки че беше трогнат, му олекна, че Дъдли явно е изчерпал способността си да дава воля на своите чувства. Той отвори един-два пъти уста, изчерви се до мораво и потъна в мълчание.
Леля Петуния се разрева. Хестия Джоунс я погледна с одобрение, изместено от възмущение, когато лелята изтича и прегърна не Хари, а Дъдли.
— Б-б-беше толкова мил, Дъденце… — изхлипа тя върху огромните му гърди. — Толкова прелестен, когато каза „Благодаря ти“…
— Но той изобщо не е казвал това! — възнегодува Хестия. — Каза само, че според него Хари не е загуба на пространство!
— Да, от устата на Дъдли обаче това е равнозначно на „обичам те“ — уточни Хари, разкъсван между раздразнението и желанието да прихне, понеже леля Петуния продължаваше да се притиска до Дъдли, сякаш току-що е спасил Хари от горяща сграда.
— Тръгваме ли или не? — кресна вуйчо Върнън, след като се появи за пореден път на вратата на всекидневната. — Мислех, че времето ни притиска.
— Да… да, тръгваме — увери го Дедалус Дигъл, който бе наблюдавал с развеселен вид размяната на тези реплики и сега явно се опомни. — Наистина трябва да потегляме. Хари…
Той пристъпи леко напред и след като стисна между дланите си ръката на момчето, я разклати.
— Успех! Надявам се да се срещнем отново. Светът на магьосниците се уповава на теб.
— О — рече Хари, — добре… Благодаря!
— Сбогом, Хари! — Хестия също се ръкува с него. — Мислено сме с теб.
— Дано всичко мине добре — отвърна момчето и стрелна с очи леля Петуния и Дъдли.
— О, сигурен съм, че накрая ще станем първи приятели — изтананика весело Дигъл и след като размаха цилиндъра, излезе от стаята.
Хестия го последва.
Дъдли се дръпна леко от хватката на майка си и тръгна към Хари, който едва се сдържа да не го заплаши с магия. После Дъдли протегна голяма розова ръка.
— Леле, Дъдли — рече Хари под съпровода на възобновените хлипове на леля Петуния, — да не би дименторите да са ти вдъхнали друга душа?!
— Не знам — промърмори братовчед му. — До скоро, Хари.
— Да… — провлачи Хари и подаде ръка. — Може би. И умната, Ди Грамадата.
Дъдли насмалко да се усмихне, после тромаво излезе от стаята. Хари чу тежките му стъпки по посипаната с чакъл алея, след това се затръшна врата на автомобил.
Щом чу звука, леля Петуния, която беше заровила лице в носната си кърпа, се огледа. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Побърза да пъхне кърпата в джоба си и каза:
— Е… довиждане.
После, без да го поглежда, се отправи към вратата.
— Довиждане — отвърна той.
Леля му спря и се обърна. За миг Хари изпита изключително странното чувство, че тя иска да му каже нещо: погледна го разтреперана и понечи да отвори уста, после обаче само леко поклати глава и изхвърча от стаята, за да догони мъжа си и сина си.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
СЕДМИНАТА ПОТЪРОВЦИ
Хари изтича горе в стаята си и застана на прозореца точно навреме, за да види как колата на семейство Дърсли отпрашва по алеята и после по пътя. Цилиндърът на Дедалус стърчеше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ автомобилът зави надясно и прозорците му за миг припламнаха в алено от вече залязващото слънце, после се скриха от поглед.
Хари взе кафеза на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата, огледа още веднъж необичайно подредената си стая, заслиза тромаво обратно към антрето и сам остави до стълбите нещата си. Вече се мръкваше бързо и във вечерната светлина антрето се изпълваше със здрач. Хари се почувства много странно, докато стоеше там в тишината: знаеше, че напуска къщата завинаги. Преди много време, когато тримата Дърсли го оставяха сам и отиваха да се забавляват, часовете на усамотение му се бяха стрували невероятна наслада: той спираше само колкото да си вземе нещо вкусно от хладилника и после се втурваше към горния етаж, за да играе на компютъра на Дърсли или да пусне телевизора и да превключва на воля програмите. При спомена за онова време усети странна празнота — сякаш си спомняше за по-малък брат, когото е загубил.
— Не искаш ли да огледаш къщата за последно? — попита той Хедуиг, която още се цупеше с глава под крилото. — Никога вече няма да дойдем тук. Не искаш ли да си спомниш доброто старо време? Погледни например тази изтривалка. Какви спомени!… Дъдли повърна върху нея, след като го спасих от дименторите… Оказва се, че все пак ми е благодарен, представяш ли си?… И миналото лято Дъмбълдор влезе през същата входна врата…
За миг Хари изгуби нишката на мисълта си, после застана с гръб към входната врата.
— А тук, отдолу, Хедуиг… — Той дръпна вратата под стълбите и я отвори. — Навремето спях тук! Ти тогава не си ме познавала… леле, бях забравил колко е тясно…
Хари огледа струпаните обувки и чадъри и си спомни как всяка сутрин, когато се будеше, виждаше стълбището отдолу и то често беше украсено с един-два паяка. В ония дни не знаеше изобщо кой е всъщност, още не беше научил как са загинали родителите му и защо с него често стават такива странни неща. Но още помнеше сънищата, които го преследваха дори по онова време: объркани видения с проблеснала като светкавица зелена светлина и веднъж дори с летящ мотоциклет — когато разказа съня на вуйчо Върнън, той едва не блъсна колата…
Някъде наблизо внезапно екна оглушителен тътен. Хари рязко се изправи и си удари темето в ниската горна рамка на вратата. Поспря колкото да употреби някои от най-цветистите ругатни на вуйчо Върнън, после отиде със залитане в кухнята и както се държеше за главата, се взря през прозореца в градината отзад.
Мракът сякаш се беше надиплил, самият въздух потрепери. После един по един изникнаха силуети, освободени от хамелеонизиращата магия. Над всички се извисяваше Хагрид, който беше с каска и предпазни очила и беше яхнал, огромен мотоциклет с черен кош отстрани. Хората около него слизаха от метли, а двама — от скелетоподобни черни крилати коне.
Хари отвори задната врата и се втурна към тях. Всички нададоха възгласи, Хърмаяни обви ръце около него, Рон го потупа по гърба, а Хагрид каза:
— Добре ли си, а, Хари? Готов ли си за път?
