Лора Джо Роуланд
Бундори
Пролог
В навечерието на часа на мечката1 великият град Едо тънеше в тежка мъгла, която сгъстяваше мрака и приглушаваше всеки звук.
Пролетният дъжд трополеше по керемидените покриви на търговския квартал Нихонбаши и пръскаше в тесните улички. Дрезгавата светлина на газени лампи проблясваше тук-там зад дървените решетки и хартиените прозорци. Димът от мангалите с дървени въглища се виеше над комините, смесваше се с мъглата и правеше въздуха още по-тежък. Градските порти все още не бяха затворени, но улиците вече бяха пусти като в полунощ, въпреки че дотогава оставаха още три часа.
От сянката под навеса на една от вратите в поредицата дюкяни, здраво залостени с дървени капаци заради неприветливото време, се отдели самотна фигура на мъж. Влажният студ проникваше през наметалото му и се просмукваше между плочките на бронята му. Дъждовните капки се събираха в широкополата му шапка и се стичаха по металната маска на лицето му. Тялото му, вече изпънато в напрегнато очакване, затрепери. При всяко вдишване долавяше мирис на влажно дърво, пръст и риба от река Сумида. Като се придържаше към сянката на увисналите стрехи, мъжът се промъкна предпазливо до следващата врата. Спря и напрегна докрай сетивата си, за да долови още първия признак за появата на плячката си.
Миговете течаха. Шумовете на нощта — долитащи гласове от близките къщи, далечен тропот на конски копита, трополене на каруците с нечистотии, поели към полята извън града — постепенно замираха, докато Едо се готвеше за нощното си пленничество. Дебнещият хвърли поглед надолу по улицата. Пръстите му опипаха изваяния във формата на човешки череп ефес на меча му. Ще се появи ли тази нощ? Ще постигне ли най-после целта си, отлагана толкова години?
Заради мъглата видимостта бе не повече от десетина стъпки. В далечината едвам се различаваше неясният пламък на факлата, осветяваща междинната градска порта в края на улицата. Нощта изглеждаше безмълвна и неподвижна. Напрежението растеше. Жажда за кръв заля притихналия в тъмното Преследвач. Докато чакаше, в трескавото му съзнание изплуваха образи — най-напред смътни, после все по-отчетливи. Изведнъж върху черното платно на мъглата оживяха личности и събития отпреди много години, от времето на изтощителната, но славна гражданска война — далеч преди селцето Едо да набъбне до едномилионен град, преди първият шогун от клана Токугава — Йеясу, да покори съперниците си и да наложи мир в държавата. Време, за което бе слушал толкова много, че го познаваше почти като своето собствено. Времето на най-великия военачалник, живял някога.
Сто и двадесет години по-рано безмилостното лятно слънце сипе палещите си лъчи върху онези две хиляди самураи, намерили убежище зад дървените ограждения на крепостта Кийосу. Преследвачът — един от многобройните пешаци — чувства безпокойството, обсебило жалката им армия, и предвкусва победата, която този ден може да му донесе. Или поражението…
— Той идва!
Трескав шепот обхожда редиците от човек на човек. Заедно с другите Преследвачът коленичи и се покланя с протегнати напред ръце и с чело, опряно в земята, но не успява да се сдържи и за миг вдига поглед към преминаващия страховит и обичан техен господар.
Ода Нобунага2, владетелят на провинция Овари, твърдо решен някой ден да управлява цяла Япония, е яхнал великолепния си черен кон.
Ярките му доспехи от стотици метални и кожени плочки, свързани със син копринен ширит, проблясват на слънцето, а черният му железен шлем е увенчан с двойка златни гравирани рога. Със суров поглед владетелят Ода слиза от седлото, разменя няколко думи с тримата генерали, които крачат редом с него, и после всички заедно влизат в крепостта.
По редиците преминава нов шепот.
— Крепостта Маруне е превзета!
Ужас сковава Преследвача и от устата му се изтръгва възклицание на покруса: с падането на Маруне, граничната крепост на владетеля Ода, вече нищо не стои между тях и врага им — владетеля Имагава и неговите двайсет и пет хиляди воини. Значи са обречени. Но страхът за живота на господаря Ода засенчва страха за собствения му живот.
Звук от стъпки изтръгна Преследвача от виденията му и го върна към действителността. Той бързо пропъди образа на обречената крепост и погледна към улицата. Вляво от него, тътрейки крака, от мъглата изникна силуетът на възрастен самурай, препасан с обичайните за ранга му два меча — един дълъг и един къс.
Преследвачът стисна дръжката на собствения си дълъг меч и усети как го обзема боен плам. Зачака жертвата да се приближи. Насочи мислите си към противника и предстоящия сблъсък, но част от съзнанието му отлетя обратно към събитията, случили се нея утрин преди толкова години…
Портите на крепостта се отварят, за да пропуснат двама задъхани съгледвачи:
— Армията на Имагава е в клисурата край село Окехазама! — крещят те.
Всичките две хиляди воини — конници и пешаци, — така малобройни в сравнение с огромната сила на противника, потеглят в поход. Най-напред крачат знаменосците, после — стрелците, след тях — копиеносците и воините с мечове. В ариергард яздят владетелят Ода и генералите. Всички изнемогват в жегата, изпепеляваща хълмовете и оризищата.
Наближава пладне. Най-после спират по склоновете на хълма преди клисурата и замират в очакване на командата за атака. Преследвачът чува долитащите от клисурата гласове на врага, необуздания пиянски смях и песните на предвкусващите близката победа войски на Имагава. Той наостря слух и чака неподвижен.
Внезапно от запад се надига камара от черни буреносни облаци, които затулват слънцето. Светкавици раздират небето. Гръмотевиците закънтяват като гигантски боен барабан. Първите дъждовни капки шибват земята и сякаш чакал точно такава поличба от небето, владетелят Ода вдига огромното си златно ветрило и го смъква рязко, разсичайки въздуха в знак за нападение. Проехтява тръба и воините на Ода се втурват в атака към клисурата. Преследвачът чува стъписаните викове на врага.
Изненадани едновременно от бурята и от нападението на противника, воините на Имагава припряно се мъчат да заредят подгизналите си аркебузи, търсят опипом потъналите в калта лъкове, копия и мечове. Но твърде късно. Войската на Ода връхлита и прегазва превъзхождащите я по многочисленост вражески воини. Звън на стомана отеква из цялата клисура. Пушкала бълват облаци черен дим, стрели звънтят във въздуха и се забиват с тъп удар в жива плът. Писъци на предсмъртна агония съпровождат свирепите ревове на нападателите. Металният вкус на кръв надвива лятната миризма на пот и дъжд. В разгара на битката се включва и владетелят Ода — вдигнал високо меч, той се насочва право към владетеля Имагава, който е съвсем сам, без телохранители. Единствен майсторски удар на меча му, единствен победоносен вик и Имагава рухва мъртъв.
Благоговеещ от възхита, Преследвачът вади своя меч и се хвърля в схватката:
— Владетелю Ода, ваш верен слуга до последна капка кръв!
Възрастният самурай с тътрещата се походка вече бе досами вратата, в чиято сянка се спотайваше Преследвачът. В следващия миг тъмен силует с дълъг меч в ръка се плъзна напред и препречи пътя му.
