Убийствата хвърлиха града в паника… Питам се как ли биха реагирали поклонниците, ако научат, че духовният глава на храма Зоджо е възпрепятствал разследването…
Нямаше нужда да прави намеци, колко бързо ще секнат даренията за храма, ако подобна вест стигне до богомолците. Игуменът отстъпи:
— Както желаеш, сосакан — и нареди на помощниците си да подготвят едно помещение и да свикат обитателите на храма. — Но само ще си загубиш времето. Никой не е видял убийството… — и замълча за миг. — А може би…
Сано трепна при този лъч на надежда. Свидетел?
— Рано вечерта в храма дойде една жена да търси убежище — поясни игуменът. — Каза, че иска да напусне светския живот и да стане монахиня. Дадох й стая в крилото за гости с намерението по-късно да я препратя към някой женски метох… Предполагам, че тя е открила трупа и е ударила камбаната, защото никой от свещениците, послушниците или слугите не е бил навън след вечерня…
Сано си пое дълбоко въздух, за да обуздае бесните удари на сърцето си.
— Трябва да говоря с нея. Къде е?
— Опасявам се, че е изчезнала.
— Изчезнала? — повтори Сано слисан.
Игуменът разпери ръце:
— След като откриха трупа на брат Ендо, пазачите претърсиха всичко наоколо. Тогава установиха, че жената я няма и стаята й е празна. Вероятно е избягала, след като е ударила камбаната…
— Ами тогава — припряно каза Сано — ми дайте името и адреса й!
Игуменът поклати глава:
— Съжалявам, но тя не остави никаква информация за себе си.
— Не ви е казала коя е и откъде е? И въпреки това сте я приели да пренощува? Ами ако е избягала съпруга или дъщеря… или преследвана от закона!
— Сано Ичиро! — благите черти на игумена се изопнаха от раздразнение. — Не си ли научил урока си? Ние не отпращаме онези, които идват тук да търсят убежище!
— Моля за извинение, ваше светейшество — Сано мислено се нахока, че заради напрежението от разследването си бе позволил да се държи като грубиян и невежа. — Може би ако ми опишете жената и ми разкажете какво сте говорили с нея, ще успея да я открия…
— Разбира се — игуменът зарея поглед, опитвайки се да си спомни. — Беше дребничка, на средна възраст. Носеше обикновено черно кимоно без герб. Каза, че е нещастна в брака си…
— Да не би съпругът й да я бие? — подсказа Сано. — Или е пияница, развратник… скъперник?
Игуменът поклати глава:
— Не каза, а и аз не настоях за обяснение…
— А лицето й? Как бе сресала косите си? Как говореше — като дама или като жена от простолюдието?
— Съжалявам, сосакан. Косите и лицето й бяха забулени и не си спомням подробности.
Сано не се предаваше:
— Някой друг видя ли я?
— Не. Тя дори не пусна слугите в стаята си да й сервират храната, та трябваше да я оставят отвън пред вратата.
Сано бе сигурен, че жената е видяла нещо достатъчно ужасно, за да я накара да удари голямата камбана — истински подвиг за една жена! — и да избяга от храма. Най-после свидетел! И никой да не знае коя е или къде може да бъде открита. Той изруга късмета си. — А оставила ли е някакви свои вещи?
— Да, в стаята й намерихме чифт кимона.
— Може ли да ги видя? — попита Сано с надежда. Може би одеждите й щяха да предоставят някаква следа към самоличността й.
— Разбира се. В канцеларията ми са.
Игуменът го поведе натам. Когато минаваха през един по-малък двор, ограден от постройките за спални на послушниците, някакъв звук от втория етаж вляво привлече вниманието на Сано. Той вдигна поглед и зърна бръснатата глава на десетгодишно момче, което се подаваше през отворения прозорец. Детето го гледаше с любопитство и вълнение, но и с нещо повече. Срам? Вина?
— Кое е това момче? — попита Сано.
Игуменът погледна нагоре.
— Кенджи, един от послушниците. Син на фермер. Дошъл в Едо да си търси късмета, след като семейната реколта се провалила. Един от братята го намерил умиращ от глад на улицата и го довел тук.
Щом забеляза погледа на игумена, Кенджи мигом затвори капаците на прозореца и изчезна. Сано се извини и се върна в главния двор.
— Хирата, ей, Хирата — извика той. Дошинът изостави огледа на терена и забърза към Сано. — На горния етаж в лявата спалня има един послушник — казва се Кенджи — каза му Сано. — Мисля, че знае нещо за убийството. Виж дали не можеш да разбереш.
Вероятно уплашеното селско момче щеше да говори по-свободно пред младия дошин, отколкото пред него, пратеника на шогуна. Освен това подозираше, че Хирата притежава и други умения, подходящи за разпит на свидетели — като например способността да буди доверие и да предразполага околните.
Сано се върна при игумена и двамата влязоха в канцеларията на храма — просторно помещение с декоративен таван, вградени шкафове и отрупани с книги и свитъци рафтове. Сано веднага се зае да разглежда кимоната на тайнствената непозната. И двете бяха от фина и скъпа коприна. Едното бе тъмночервено, с пищна бродерия от бели жерави и снежинки, зелени борови клони и оранжеви слънца — подходящо за новогодишния сезон. Другото бе сиво есенно кимоно, изпъстрено с див зюмбюл, есенни треви, бамбук, жълта детелина и диви карамфили. И двете имаха маншети на ръкавите — типичен елемент за съпруги или прехвърлили младостта жени. Дрехите бяха великолепни, но Сано не разбираше от мода и не можеше да каже дали бяха нови или шити отдавна. Не беше и в състояние да прецени дали принадлежат на самурайска съпруга или на богаташка жена. Сгъна одеждите и ги мушна под мишницата си с надеждата, че шивачите от замъка Едо щяха да му кажат кой ги е шил.
Излязоха от канцеларията и тръгнаха надолу по пътеката. Сано видя, че Хирата идва да ги посрещне и води за ръка дребната фигурка на послушника Кенджи.
— Сосакан сама, Кенджи има да ви каже нещо — обяви Хирата.
Щом видя игумена, послушникът отстъпи назад и очите му се окръглиха от ужас. Сано предположи, че момчето не иска да говори пред своя наставник.
— Нека разговарям с Кенджи насаме, ваше светейшество — обърна се той към игумена.
Игуменът кимна и се отдалечи.
— Е, добре, вече си тръгна — обърна се Хирата към я послушника. — Сега разкажи на сосакан Сано какво си видял.
Кенджи преглътна, устните му трепереха. Сано приклекна, за да стане на ръст колкото детето, и му се усмихна окуражително.
— Не се страхувай — успокои го той, но послушникът продължаваше да мълчи.
Методът на Хирата да го накара да говори бе по-безцеремонен — той го перна леко по едното ухо, което стърчеше изпод шапката му, и рече:
— Давай, говори! Иначе ще си изпатиш.
Кенджи го погледна боязливо и избърбори припряно:
— Вчера ходих в града да прося волни пожертвувания, но окъснях доста и когато тръгнах да се прибирам, вече бе съвсем тъмно. Когато пристигнах, другите вече спяха. Покатерих се през прозореца на спалното помещение. Нямах намерение да закъснявам, честно. Моля ви, господарю, няма да кажете на игумена, нали? — и вдигна към Сано умолителен поглед.
— Ще си остане само между нас — отвърна Сано.
— Ох, благодаря, господарю! — с лъчезарната си е усмивка Кенджи се преобрази във весело, жизнерадостно дете. — Аз, такова, закъснях, защото се спрях да гледам един фокусник в Нихонбаши. Беше страхотен! Мяташе ножове и гълташе горящи факли…
