— Какво искаш да кажеш?
— Днес е твоят миай — бръчките по челото на Ногучи плъзнаха към скалпа му. — Нали не си забравил?
Напротив. Съвсем му беше изскочило от акъла. Събитието, което доскоро очакваше с такова нетърпение! Едва ли можеше да се случи в по-неподходящ момент. Как да се впусне в ухажвания на бъдещата си съпруга, щом из града броди свиреп убиец? Как да очарова бъдещия си тъст и тъща, щом остров Садо е следващото му назначение, ако не залови престъпника в определения от шогуна срок? И как да води преговори за брак, който изобщо няма да се състои, ако се провали и опозори…
— В храма Каней, днес, подир обед — напомни му разтревожен Ногучи. — Всичко е уредено. Семейство Уеда ще ни чакат там. Паланкин от крепостта ще доведе майка ти и прислужницата й. Аз също ще бъда там. И ти ще дойдеш, нали?
Сано изгаряше от желание да отложи миай, но баща му бе желал такъв брак и сключването му бе важно условие за обезпечаването на собственото му семейство. А и едно отлагане на миай бе равносилно на кръвна обида за Уеда.
— Да, разбира се — отвърна Сано с въздишка.
— Добре! — Ногучи изпита видимо облекчение. — А после можеш да си ангажираш нов посредник…
Сано не го слушаше. Миай щеше да отнеме целия следобед, а времето неумолимо се стопяваше. Затова махна нетърпеливо с ръка и насочи разговора към причината за своето посещение:
— Успя ли да откриеш потомците на генерал Фудживара?
Ногучи сведе поглед и внезапно започна много усърдно да върти в ръцете си мастилницата от писалището си.
— Опасявам се, че ще трябва да изоставиш теорията си като недостатъчно състоятелна…
— Да я изоставя ли? — викна Сано. — Снощното убийство е най-красноречивото потвърждение, че съм на прав път! Какво, не си могъл да откриеш имената ли?
Ногучи вдигна към него очи, пълни със съжаление и съчувствие:
— Открих ги. Ето и списъка — той извади сгънат лист хартия от пояса си и рече с въздишка: — О, неблагодарна е ролята на лошия вестоносец!
Сано грабна листа и нетърпеливо го разгърна. Прокара бърз поглед по йероглифите и тутакси му стана ясно какво имаше предвид Ногучи. Там имаше четири имена и Сано прекрасно знаеше чий са дори без поясненията, добавени от архиваря. Всички те принадлежаха на изтъкнати граждани на Едо и нито един от тях не би могъл да е Убиецът Бундори.
Мацуй Минору — най-заможният търговец в Едо и финансов съветник на Токугава.
Чуго Гичин — началник на дворцовата охрана и доверен офицер на шогуна.
Отама — държанка на пълномощника по пътищата. Обект на шумен скандал преди десетина години.
Към следващото име Ногучи не си бе направил труда да добави каквито и да било пояснения, даже го бе изписал с по-дребен шрифт, сякаш с безкрайна неохота:
Янагисава Йошияцу
Глава 19
В покоите си дворцовият управител Янагисава държеше шифрованото писмо от Аой в пламъка на газената лампа и гледаше как гори. Треперещите му ръце разпиляха пепел по лакираната маса. Смут и ужас замъгляваха зрението му, докато престана да вижда украсените с дърворезба скринове и шкафове, стенописите и избродираните копринени възглавници по пода. Постепенно осъзна цялата важност на съобщението, което бе прочел току-що, и ледени тръпки полазиха към гърлото и корема му.
Досега вярваше, че планът му за осуетяване на разследването работи успешно — Аой умело бе накарала Сано да издирва из целия град един несъществуващ заподозрян. Но разкритията на агента на шогуна пред съвета на старейшините го изненадаха неприятно. Колкото и да се стараеше, все не успяваше напълно да дискредитира проклетия сосакан и шогунът продължаваше да таи най-топли чувства към него. И все пак Янагисава вярваше, че в края на краищата ще излезе по-силният, ще надвие поредния си съперник, ще тържествува… До този момент.
В съобщението си Аой го уведомяваше, че се е провалила: бе изпратила Сано в отдалечена къща край блатата, в която нейни агенти предварително бяха оставили фалшиви улики, но заради убийството в храма Зоджо същата нощ по всяка вероятност сосакан бе разбрал, че го е подвела, и със сигурност нямаше да й се доверява повече. И което бе още по-лошо: според информаторите на Аой, работещи в архива на крепостта, Сано бе стеснил кръга на заподозрените до няколко имена. Янагисава знаеше, че няма защо да чака тя да събере нужните сведения и да му изпрати списъка с имената, за да види вътре и своето собствено. Успехът на Сано вещаеше гибел за самия него.
Късчето хартия изгоря, поглъщайки завинаги думите на Аой, но не и неволите на Янагисава. Той стана и прекоси стаята. Отвори вратата и повика слугата си. Изкрещя му заповедите си, след което закрачи напред-назад из стаята. Внезапно избухна в горчив смях — за подчинените си той винаги бе учтивият и благ дворцов управител, който владее нервите си и винаги успява да бъде господар на положението. Но понякога въображаемите му страхове да не загуби властта си го караха да се мята в зандана на собствените си слабости. Продължи да крачи из стаята. Одеждите му плувнаха в пот. Паниката заливаше тялото му до пълна изнемога. Омразният Сано Ичиро го бе докарал до това окаяно състояние. Трябваше да измисли нов план и веднъж завинаги да сложи край на заплахата за фаворитското му място до шогуна.
Зад него вратата се отвори и някой влезе в стаята. Янагисава се обърна. Тревогата и страхът се разсеяха. Той се усмихна. Там стоеше любимият актьор на шогуна — Шичисабуро. Младежът коленичи и се поклони:
— На вашите заповеди, господарю.
Вместо в пищния си театрален костюм младежът бе облечен с обикновено кафяво кимоно и бе препасал дървен меч като онези, които носеха непосветените в мъжество самураи. Същият, какъвто бе получил и самият Янагисава на осмия си рожден ден, когато господарят му, владетелят Такей, за първи път го бе извикал в спалнята си. Семплата дреха подчертаваше изтънчената красота на Шичисабуро, онази красота, която така неустоимо привличаше развратните даймио.
Бащата на Янагисава бе управител в имението на владетеля Такей и бързо бе съзрял в сексуалните предпочитания на господаря си изгодна възможност да издигне семейството си, като му изпрати за паж невръстния си син. Янагисава бе отишъл с охота с надеждата да служи на един истински даймио и да напредне в службата. Откъде можеше да предполага за перверзните на владетеля Такей? Откъде можеше да знае, че всяко красиво младо момче, попаднало в — дома на даймио, обикновено става обект за задоволяване на господарските плътски наслади? Докато съзерцаваше коленичилия Шичисабуро, в съзнанието му се надигна вълна от спомени и почти механично той изрече същите думи, които преди толкова време бяха изречени към него: „Стани, младежо, за да видя лицето ти! — дори гласът му прозвуча с все така живата в спомените му рязкост на владетеля Такей. — Не се страхувай, няма да ти причиня зло.“
Шичисабуро се подчини. Янагисава го огледа одобрително. Очите на момчето бяха кръгли и печални, а устните му трепереха, но то стоеше гордо изправено.
— Единственото ми желание е да ви служа, господарю — много добре знаеше, че при най-малкия признак на негодувание ще бъде изхвърлен от замъка, лишен от положението на театрална звезда и изпратен в някой западнал крайпътен бордей.
Янагисава въздъхна с облекчение. Момчето не се страхуваше истински. Цялата сцена бе разигравана и преди. Шичисабуро изпълняваше ролята си с професионална вещина, правеше онова, което очакваха от него, и точно това най-много се услаждаше на Янагисава. Откакто опита секс с актьора, дворцовият управител вече не проявяваше интерес към пажовете от крепостта — те бяха неопитни селянчета, които
