крещят:
— Прочетете най-новото! След като отне живота на знатен хатамото, на безименен ронин и на беззащитен ета, Убиецът Бундори не се посвени да отсече главата и на Божи човек!
Сано знаеше, че хаосът в града се засилва: осем самураи бяха убити в пиянски дуели само през изминалата нощ, а двайсет селяни останаха ранени или осакатени след тежка улична схватка. Отново се сети за Аой и в душата му припламна гняв. Защо го бе подвела, защо го бе излъгала? При всички тези шпиони в Едо и куп хора, които искаха разследването му да се провали, нима бе допуснал грешка, че се довери на една непозната? Трябваше на всяка цена да се срещне с Аой и да потвърди или да отхвърли черните съмнения, които го измъчваха. Но сега му предстоеше да се заеме с по-неотложни проблеми.
Днес следобед трябваше да иде на уречената миай, а дотогава да разследва поне единия от четиримата заподозрени. При това великолепно си даваше сметка, какви трудности го очакват при разпитите на такива изтъкнати личности, като Мацуй Минору, Чуго Гичин, Отама и Янагисава. Общественото им положение им гарантираше солидна закрила от закона и при евентуален съд щеше да се вярва повече на техните думи, отколкото на неговите. Не можеше да ги прати в затвора и с мъчения да изтръгне от тях истината, както се постъпваше с обикновените престъпници. Длъжен бе дебело да подплати с безспорни доказателства всяко обвинение, което реши да им отправи, а разполагаше с твърде оскъдно време, за да планира и да осъществи безупречно действията си. Затова избра стратегия, основаваща се по-скоро на чувства и интуиция, отколкото на целесъобразност и логика.
Реши на първо време да не се занимава с Отама, която даваше най-малко основания за подозрения. Като началник на дворцовата охрана Чуго Гичин на практика бе с по-висок чин от Сано, а Бушидо строго забраняваше опълчване срещу вишестоящ. Колкото до Янагисава, усилията му да осуети разследването говореха за вина и гузност, но само при мисълта, какви препятствия трябваше да преодолее, за да го докаже, принудиха Сано да запрати образа на дворцовия управител в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Оставаше му единствено Мацуй — най-лесният и достъпен за разследване.
Затова сега се бе запътил към най-представителния магазин на Мацуй. Възнамеряваше умело и дискретно да разпита персонала къде е бил търговецът по време на убийствата. А ако усилията му се окажеха неуспешни, щеше да се наложи да разследва Чуго и Янагисава. Припомни си какво знаеше за Мацуй — поколения наред дедите му бяха живели скромно като низши самураи в Канто. После, преди трийсетина години, младият и амбициозен Минору станал глава на семейството, отказал се от ранга си на самурай и навлязъл в търговията. Първо отворил малка пивоварна за саке недалеч от храма Исе. Скромният успех засилил апетита му и той преместил бизнеса в Едо, където подхванал и търговия с платове. Отворил галантериен магазин в Нихонбаши, който му спечелил цяло състояние, но и много врагове. От няколко години насам Мацуй Минору използваше рекламата като революционно средство в продажбите. Служителите в магазините му посрещаха еднакво радушно както дребните клиенти, така и слугите на богатите даймио. Цените му бяха твърди и не подлежаха на договаряне; искаше парите в брой и веднага, а не в края на годината. В замяна на това клиентите му плащаха с двайсет процента по-малко от другите. Всички тези практики вбесиха конкурентите му и за да избегне враждебността им, Мацуй измести магазина си в Шуруга. Освен това той бе собственик на по-голямата част от националната корабна компания, притежаваше няколко оризови плантации и бе един от трийсетимата основни кредитори на държавата. Работеше също като финансов съветник на Токугава и на няколко от най-изтъкнатите даймио, които смятаха, че да се занимават с парични проблеми, е под достойнството им на самураи. Мацуй бе спечелил още куп пари от посредничество и лихварство и сега, на петдесетгодишна възраст, бе най-богатият и може би най-известен жител в Япония без благородническа титла. Заради завидното си материално състояние имаше самурайската привилегия да носи мечове. И може би с тях бе убил четирима души?
Сано стигна до „Хинокия“, слезе от коня и го върза за една от украсените с дърворезба колони пред магазина. Вратите стояха широко отворени и разкриваха изобилието от стоки вътре. По индиговите завеси на входа висяха хартиени фенери с изписани на тях реклами: „Памучни и копринени платове“, „Модерна конфекция“, „Достъпни цени!“
Сано пристъпи в магазина и плахо се огледа. Пространството бе разделено по дължина на две симетрични части — вляво чиновниците записваха поръчките и изчисляваха дължимите суми, а вдясно бяха разположени рафтовете с разноцветните топове платове и мострите на модни облекла. Сано се престори на купувач и започна да оглежда стоката, а всъщност тайно следеше кога ще се появи управителят.
— Сосакан сама, хей! Сосакан сама!
Сано трепна и се обърна по посока на гласа. Млад вестопродавец му махна и заразпитва на висок глас:
— Истина ли е, че има очевидци на убийството в храма Зоджо? Някой видял ли е убиеца?
— Иди си! — изсъска Сано.
Вестопродавецът обаче не отстъпи:
— Работата ми е да доставям новините на моите клиенти.
Сано посегна към меча си и момъкът побърза да изчезне през вратата. Но бедата беше сторена. Работата беше спряла, а чиновници и купувачи стояха втренчени в него. В този миг откъм улицата започнаха да нахлуват нови и нови хора — явно се бе разчуло, че следователят на шогуна е в „Хинокия“. Всички обкръжиха Сано и го засипаха с истерични викове:
— Заловете убиеца!… Този бундори съсипва търговията ми… Докога да чакаме!… Банди върлуват из улиците… Покайте се, грешници… Злодеят ще избие всички ни!…
Сано осъзна с горчивина, че е станал обществена фигура. Как тогава да извърши тайно разследване в „Хинокия“? Реши да опита в някой от другите магазини на Мацуй с надеждата, че ще успее да скрие самоличността си, докато получи някои отговори.
Опита се да се измъкне, но тълпата го притисна още по-силно. Внезапно прозвуча гневен мъжки глас:
— Какво става тук? Всички вън! Незабавно!
Виковете на тълпата преминаха в писъци и хората отстъпиха пред огромните тела на двамата мрачни самураи, които се появиха от дъното на магазина. За нула време вратите бяха затръшнати. „Хинокия“ бе опразнена и вътре останаха само служителите, Сано и… мъжът, когото бе дошъл да разследва — Мацуй Минору. Човекът, чиято търговска империя се разпростираше из цялата страна. Застанал между двамата си телохранители, той представляваше интригуваща и противоречива смесица от търговец и самурай. Кръглата му гола глава, пълни бузи и присвити очи, можеха да принадлежат на всеки охранен мъж от простолюдието. Носеше памучно кимоно на кафяви, черни и бежови ивици, вероятно най-евтиното от всички стоки в „Хинокия“, но при маншетите се показваше луксозната му копринена подплата — така богатите търговци заобиколяха закона, който забраняваше носенето на коприна от хора без благородническа титла. Имаше набита фигура, масивен врат, мускулести рамене и ръце, които издаваха дълги години опит с вдигане на тежки каси саке и топове плат.
Мацуй се поклони:
— Коничи уа, добър ден, сосакан сама. Използвате почивката си, за да напазарувате в моя скромен магазин? — прямият му поглед противоречеше на любезните думи и изразяваше открито самурайско предизвикателство, подсилено от двата му меча — символ на високото му положение в обществото. Сано знаеше, че Мацуй си е наел частен инструктор по кенджуцу, за да поддържа добра физическа форма. Изобщо, всичко в този човек сочеше, че макар и преуспяващ като търговец, той все още копнее по самурайското си минало. Възможно ли бе този копнеж да е съживил в душата му онези отминали героични времена и да е подхранил желанието за изпълнение на синовния дълг към праотеца генерал Фудживара? Сано огледа внимателно Мацуй от глава до пети — да, този човек бе достатъчно интелигентен и проницателен, за да е наясно с мотивите, довели пратеника на шогуна в магазина му. Сано реши да действа открито:
— Тук съм да помоля за съдействието ви за залавянето на Убиеца Бундори.
Сред продавачите в магазина се разнесе приглушен шепот, след което настъпи пълно мълчание. Мацуй се усмихна широко и отвърна преднамерено любезно:
— За мен би било чест да ви помогна, но не виждам как!
Сано се усмихна в отговор — поведението на Мацуй го принуждаваше да изиграе карта, която смяташе да запази като последен коз:
