завързани очи бе обезглавил четири чучела за времето, в което всеки обикновен воин би успял само да извади меча си. И макар че капитанът бе нарекъл случилото се просто „инцидент“, в онзи момент Сано бе почувствал с всяка своя фибра, че Чуго е готов да го убие. Дали той бе Убиецът Бундори?
— Упражнението свърши. Отнеси мишените! — нареди Чуто на прислужника. После се обърна към Сано: — Какво искате? — и с жест го покани в кабинета си. — Е?
Сано попита, опипвайки почвата:
— Вероятно знаете, че шогунът ми възложи да заловя Убиеца Бундори?
— И какво от това? — без да проявява какъвто и да било интерес или елементарна вежливост, Чуго напусна командния пост и се обърна към своите лейтенанти: — Охраната на източния периметър е твърде рехава. Незабавно изпратете там още един отряд! — после се върна в кабинета си и се зае да прегледа дежурствата по списъците и картите.
— Върху етикетите, оставени от убиеца на жертвите, бяха изписани имената Араки Йоджиемон и Ендо Мунецуго — каза Сано. — И двамата са били врагове на вашия праотец генерал Фудживара.
Ръката на капитана, който проследяваше с пръст колоните от имена по списъка, изобщо не трепна. Той сви раздразнително устни:
— И какво от това?
Сано се опита да разчете мислите зад непроницаемия му поглед. Ако бе Убиецът Бундори, той по никакъв начин не прояви страх, че може да бъде разкрит. Но, от друга страна, бе майстор по бойни изкуства и достатъчно трениран, за да прикрива чувствата си.
— Генерал Фудживара е ненавиждал Араки и Ендо и е рискувал живота си, за да им отмъсти. Който е убил Кайбара, Тозава и свещеника Ендо, изглежда, е възродил тази вражда, нападайки потомците на Араки и Ендо. Затова смятам, че убиецът е роднина на генерал Фудживара и е решил да приключи кървавата сметка…
— Хм! — изсумтя Чуго, изразявайки безкрайното си презрение. После коленичи на рогозката, разгърна кимоното си и нави ръкавите. По тялото и крайниците му нямаше видими белези — или е избягнал копието на брат Ендо, или е бил защитен от броня, или изобщо не се бе сражавал. — Ако сте тук, за да ме питате дали аз съм убиецът, ще ви кажа, че не съм. И не е ваша работа да се занимавате с моите прадеди. Освен това миналото е мъртво!
Един слуга донесе кутия с обяд за началника си и Чуго я отвори нетърпеливо.
— Сухи кестени, келп и морски охлюви — отбеляза Сано. — Винаги ли избирате храна, каквато воините консумират преди битка?
Чуго сви рамене. Ядеше бавно и механично, като прокарваше всяка хапка с глътка саке от очукана метална манерка.
— Ям каквото си искам.
Сано осъзна, че с дискретни въпроси няма да стигне доникъде, затова се опита да предизвика този непроницаем човек с прям въпрос:
— Къде бяхте снощи?
— Това също не е ваша работа. Но все пак ще ви кажа. Бях тук. В крепостта. Където съм неизменно през последните петнайсет години. Всеки един от хората ми ще го потвърди.
Сано впери отчаян поглед в тавана. Още едно алиби, не по-малко съмнително от това на Мацуй и даже още по-трудно за опровергаване. Помисли си за двете кимона и за тайнствената непозната, която бе изчезнала след убийството в храма Зоджо. Дано Хирата е имал повече късмет и дано е открил майстора на паланкина с изрисувания дракон!
— Притежавате ли паланкин с изрисуван отстрани дракон? — попита с надежда.
— Не, обикновено използвам тези на крепостта — с герба на Токугава.
— Някога прибягвали ли сте до услугите на наемен убиец?
Чуго изви уста в презрителна усмивка:
— Ако искам да убия някого, ще го направя сам.
— Как ще реагирате, ако ви кажа, че познавам човек, който ви е видял извън крепостта снощи? — блъфира Сано.
Чуго сдъвка хапката си, преглътна и избърса уста в ръкава си:
— Ще кажа, че лъжете — или вие, или вашият „свидетел“ — началникът на охраната приключи с обяда си и каза: — Стига толкова фалшиви обвинения, сосакан сама. Време е да си вървите! — после се отправи към вратата и извика на лейтенантите с глас, който би надвикал грохота на истинска битка. Веднага дотърчаха двама юначаги и поведоха Сано навън от командния пост. Пренесоха го през двора и го метнаха по корем на коня му. Някой плесна животното по хълбока. Сано едва успя да се изправи на седлото, когато конят се понесе напред. Цялата команда го съпроводи с подигравателни възгласи, дюдюкане и смях.
Вбесен, Сано жадуваше за реванш. Представяше си Чуго арестуван, осъден и екзекутиран като Убиеца Бундори. Характерът на капитана, майсторството, с което въртеше меча, и познанията му за воинските ритуали будеха повече подозрения, отколкото алибито му можеше да разсее. Но засега Сано нямаше време за губене с мисли за лично отмъщение. Обърна коня си към административния район — ако не побързаше, щеше да закъснее за уречената миай.
По пътя спря един вестоносец от крепостта. Извади от пояса си писмото, което бе написал за Хирата. В него обясняваше на младия си помощник какво да прави, в случай че на Сано му се наложи да разследва дворцовия управител Янагисава. Даде писмото на вестоносеца, изсипа в ръката му няколко едри монети и рече:
— Незабавно отнеси това писмо на дошин Хирата!
После побърза да се прибере вкъщи, за да се приготви за предстоящата среща с Уеда Рейко.
Глава 22
Храмът Каней, разположен в хълмистия селскостопански район Уено северно от крепостта, бе едно от най-популярните места, където хората ходеха да се любуват на пролетта. Обширната му площ предлагаше великолепни пейзажи с цъфнали вишни, които символизираха преходността на живота и мимолетността на красотата. Сано остави коня си пред стената на храма и се завтече по застланите с чакъл пътеки към уреченото място. Беше закъснял и не обръщаше внимание на минаващите покрай него хора, нито на живописните гледки. Накрая забеляза манастира Киумицу — величествена постройка в яркочервено, със син керемиден покрив и балкон с изглед към езерото Шинобацу. Сано пое по широката алея покрай самото езеро. Промъкна се покрай десетина бъбрещи жени с еднакви зелено-бели хартиени чадъри, подмина едно младо семейство, спусна се бързо по алеята и спря в подножието на тревистия хълм, който свършваше пред манастира. Според плана трябваше да пристигне рано, да се присъедини към Ногучи и майка си за една привидно небрежна разходка по алеята, а после уж случайно да се срещне със съдията Уеда и неговата дъщеря. Шарадата щеше да позволи на двете страни да се държат така, все едно че уговорена среща изобщо не е имало, и по този начин да запазят достойнството си, в случай че преговорите за брак се провалят.
Всички вече се бяха събрали на уреченото място — алеята под прочутия Лунен бор, наречен така заради един от клоните му, който бе тъй извит, че описваше пълен кръг. Представяха се за естествени и весели, а всъщност видимо се притесняваха заради отсъствието на Сано. Майка му бе се подпряла на ръката на прислужницата Хана. До нея Ногучи бъбреше припряно със съдията Уеда — едър самурай в черно официално кимоно, украсено със златни фамилни гербове. Зад гърба му надничаше крехка девойка с дълги черни разпуснати коси, облечена в пищно червено кимоно и съпровождана от двете й прислужници. Значи това бе Рейко, бъдещата му съпруга! Сано приближи към тях потен и задъхан:
— Моля да извините закъснението ми. Не исках да ви засягам и искрено съжалявам за неудобствата, които сте били принудени да изтърпите заради мен! — той се поклони дълбоко на тези, които познаваше:
— Ногучи сан. Майко, Хана.
Майка му се усмихна с нежен упрек. Тя изглеждаше по-слаба и немощна, но и по-спокойна в сравнение с последния път, когато я бе видял. Бръчките на смръщения Ногучи се разсеяха и той каза с нарочна веселост:
