— Е, вече си тук! — и се обърна към самурая: — Съдия Уеда, позволете да ви представя Сано Ичиро, сосакан на негово превъзходителство.
Съдията Уеда се поклони, като в същото време внимателно измери с поглед Сано. Имаше гъсти сиви коси, едри черти и по младежки румено лице. Тежки клепачи засенчваха блестящи от интелигентност очи.
— Честта е изцяло моя, Сано сан — каза той в отговор на изразените от Сано почитания. Гласът му бе нисък, но уверен като на човек, който няма нужда да парадира със силата си. — А това е дъщеря ми Рейко…
Сано се поклони галантно, без да задържа погледа си твърде дълго и настойчиво върху момичето. Рейко държеше главата си леко наклонена и скриваше долната част на лицето си зад копринено ветрило.
— Е — каза Ногучи, потърквайки ръце в преувеличен ентусиазъм. — Хайде да се поразходим! Какво ще кажете? Вишневите цветове там са особено красиви… — и за да потръгне разговорът, изрецитира началото на подходящ за случая стих:
Благодарен на своя приятел за намесата, Сано довърши стиха:
Сано знаеше, че трябва да впечатли семейство Уеда с интелигентност и красноречие, да изтъкне литературното си образование и да се покаже като забавен и перспективен жених, но думите заседнаха на гърлото му, защото цитираният стих му припомни за определения краен срок. Нима надеждата му за успех бе така ефимерна като умиращите вишневи цветове? Нарушавайки неловкото мълчание, съдията Уеда попита:
— Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме, Сано сан?
Сано го изгледа изненадан и притеснен. Условностите изискваха двете семейства да разговарят групово, но Ногучи побърза да отвърна вместо него:
— Да, разбира се, ваша светлост — възкликна той, очевидно загрижен да поправи впечатлението, оставено от Сано. — Говорете си, а аз ще забавлявам дамите…
Сано и съдията Уеда избързаха напред. Сано поднови извиненията си за закъснението, но съдията го прекъсна:
— Няма нужда от извинения, Сано сан. Разбирам, че отговорността, с която ви е удостоил шогунът, заема основната част от времето и вниманието ви. Но аз имам друга грижа, за която искам да говоря с вас… — Сано кимна и Уеда продължи: — До мен достигна слух, че по някакъв начин сте засегнали дворцовия управител Янагисава и той се опитва да настрои шогуна срещу вас… А също и че ако не разкриете убиеца, ще бъдете заточен на остров Садо. Истина ли е?
Съдията явно бе наел хора, които да проучат бъдещия жених, но Сано се изуми колко бързо се бе разнесъл слухът, че е загубил благоволението на шогуна. Дължеше честен отговор на този човек и с безкрайна неохота отвърна тихо:
— Да, истина е.
— Аха — кимна съдията Уеда, видимо разочарован.
— Но разследването напредва — побърза да добави Сано — и съм набелязал четирима заподозрени, един от които със сигурност е Убиецът Бундори.
Съдията не отговори веднага. Двамата мълчаливо заобиколиха шумен рояк деца.
— Трябва да отбележа, че чух и много хубави неща я за вас, Сано сан — рече той накрая. — Извоювали сте си репутация на смел и интелигентен човек, отдаден на истината и на справедливостта. Освен това се носят слухове за някаква специална услуга, която сте оказали на шогуна… — Сано съжали, че уговорката с Цунайоши не му позволяваше да отговори на неизказания въпрос. — Заради тези благоприятни сведения и заради препоръките на уважавания от мен Ногучи се съгласих на тази среща. А също и заради дъщеря ми… — той хвърли поглед през рамо и пълна с любов усмивка докосна устните му. Сано също се обърна и видя, че Рейко бе изоставила благочестивата си сдържаност и се заливаше от смях на нещо, което Ногучи й разказваше. За миг очите им се срещнаха и преди тя да скрие лицето си зад ветрилото, Сано видя, че красотата й е различна от тази на Аой — деликатна, изящна, класическа. Съдията Уеда продължи: — Рейко случайно дочу разговора ми с Ногучи за вас. Никога до този момент не бе проявявала интерес към отправяните предложения за женитба, но сега изведнъж настоя да се срещне с вас въпреки моите резерви… — и смекчи с усмивка критичните си думи. — Аз обичам дъщеря си, Сано сан. Тя ми е единствено дете и е пълно копие на починалата ми съпруга. Щастието на Рейко е основната ми цел. Съгласих се на миай и ви дадох възможност да говорите сам за себе си. Но, разберете, не мога да позволя Рейко да сподели вашата несигурна съдба… Съжалявам, Сано сан.
Сано очакваше отказ, но въпреки това пламна от срам. Внезапно красотата на пейзажа му се стори непоносима. Преодоля сковаността си и отвърна:
— Разбирам, съдия Уеда.
При това срамът му се дължеше не само на това, че бе провалил надеждата си за престижен брак с привлекателна жена, а и защото съдията Уеда имаше репутация на честен и почтен човек, с когото всеки би се гордял да бъде в семейни отношения.
Бяха обиколили манастира Киумицу и сега стояха от онази страна, която гледаше към езерото. Освен това бяха изпреварили доста Ногучи и жените, затова спряха да ги изчакат. Съдията Уеда сложи ръка на рамото му:
— Желая ви успех в разследването и всичко най-хубаво занапред…
Думите бяха изречени с неподправена искреност, но Сано почти не ги чу, защото точно в този миг зърна позната фигура на балкона на манастира.
Облечен в ярко кимоно, дворцовият управител Янагисава съзерцаваше цъфналите вишневи дръвчета в падината. После се обърна и каза нещо на група мъже, сред които Сано съзря някои от най-влиятелните служители на бакуфу. Явно това бе съчетание между важно делово заседание и приятен излет. Сано не откъсваше поглед от Янагисава и прехвърляше наум възможностите.
Рано или късно, трябваше да застане лице в лице с дворцовия управител — ако не за да докаже вината или невинността му, то поне за да изгладят различията си. Опита се да изреди наум причините, поради които Янагисава не би могъл да бъде Убиецът Бундори. Дворцовият управител бе втори по ранг след Цунайоши, негов заместник и уважаван служител на бакуфу — безспорно бе твърде зает с държавни дела, за да се интересува от една отколешна родова вражда. Но името му бе в списъка на заподозрените и докато не се докажеше обратното, Сано трябваше да действа по предварително набелязания план.
— Аз ще изчакам дамите тук — каза съдията Уеда. — Може би вие желаете да повървите?
Съдията любезно му даваше възможност да се съвземе от отказа, преди да се присъедини към останалите и да се държи, все едно че нищо не се бе случило. Но Сано мислеше за друго — може би този момент бе единственият му шанс да говори с Янагисава, защото по всяка вероятност дворцовият управител щеше да му откаже официална частна визита.
— Благодаря ви, съдия Уеда — отвърна Сано и пое надолу по пътеката. Хвърли отново поглед към балкона и видя, че Янагисава го няма. Спря и зачака. Скоро дворцовият управител излезе от манастира и тръгна по алеята край езерото. Сано го последва по тясното мостче към малкия остров с храма на Бентен, богинята на водата. Янагисава стигна до острова и се отправи към портата на храма. Сано се изравни с него и пое дълбоко дъх:
— Ваше сиятелство — рече напрегнато. — Може ли да поговоря с вас?
