на християнската измет.
Сано не се принизи дотам, че да отвърне на обидите. Само изгледа Даношин от глава до пети и нареди:
— Напуснете!
Веднага щом остана насаме със затворника, Сано коленичи и разхлаби здраво стегнатия чувал. Гърдите на Тодзо се повдигаха и отпускаха бавно, в ритъма на едва доловимо вдишване и издишване. Устните му безмълвно шепнеха имената на християнските божества.
— Тодзо — промълви Сано. — Чуваш ли ме?
Отеклите очи с мъка се отвориха. Кървава пелена бе замъглила еклерите.
— Господи помилуй — прошепна Тодзо през кръвта, която бликаше от устата му.
Сано сграбчи свободната ръка на мъжа.
— Изпитанието ти свърши — каза той. — Сега вече можеш да умреш спокойно.
— Да умра… да! — Тодзо се усмихна. — Да отида… в свещеното царство… небесно — той се взря с благоговение в небето. — Защото Бог е ликуване… — дълбока, разтърсваща кашлица сгърчи тялото му. Кръв бликна от устата му. Той затрепери неудържимо. Предсмъртната агония, изглежда, му отне куража и вярата, а болезнената реалност, че животът го напуска, прогони видението за божествени селения. Първичен ужас проясни и изостри погледа му. — Не! Не искам да умра. Страх ме е! — ръката му сграбчи десницата на Сано със силата на отчаянието. — Моля ви, спасете ме! Ще направя, каквото пожелаете. Отказвам се от християнската религия… плюя на Бог… заклевам се във вечна вярност… към шогуна…
— Тихо — призова го Сано. — Отдъхни си.
— Ще ви кажа всичко, което искате. Само не ме оставяйте да умра!
Сано поднесе разпятието към очите на Тодзо и попита:
— Откъде е това? Кой е собственикът му?
— Варварите… Дешима… тайна мрежа. Християнска контрабанда… верига куриери от холандците до моите сънародници… — Тодзо се закашля и дъхът му секна.
— Кой оглавява тайната мрежа? — попита Сано припряно.
— Ъгх… ъгх… — жестока конвулсия сгърчи Тодзо и в гърлото му забълбука кръв. После тялото му застина.
Разочарован, Сано сведе глава в безмълвна молитва за духа на този човек. Отпусна безчувствената ръка на Тодзо на земята и се върна в канцеларията на Даношин.
Главният гонител вдигна поглед от своя подиум.
— Значи Тодзо издъхна? — попита той, съдейки по изражението на Сано.
Сано кимна.
— Отрече ли се от вярата си, каза ли ви нещо, преди да умре? — попита Даношин с надежда.
Без колебание Сано отвърна:
— Не, нищо.
Откъслечните думи на Тодзо донякъде разкриха какви биха могли да бъдат причините за убийството на Спаен. Имаше само един начин да ги докаже — и то още същата вечер.
Сано напусна затвора и тъкмо се канеше да яхне коня си, когато двама воини се приближиха до него и казаха:
— Имаме за вас спешно съобщение от йорики Ота… — Сано се досети, че вероятно шкембелията им бе казал къде да го намерят. — Куртизанката Пеони е мъртва. Моля, елате с нас.
Глава 17
Още с пристигането си в дома за удоволствия „Полумесец“ Сано отбеляза мрачната промяна във вида на заведението от последния път, когато бе идвал тук. Бамбукови транспаранти покриваха прозорците, хората съвсем съзнателно заобикаляха мястото, куртизанки надничаха страхливо от съседните домове. Един дошин и трима цивилни охраняваха входа, където собственикът Минами крещеше пребледнял от гняв:
— Не мога да си върша работата, когато цялата къща е пълна с полиция! Клиентите ми се разбягаха. Настоявам да напуснете. Незабавно!
Дошинът просто скръсти ръце с изражение на вяла търпимост. Минами отскочи встрани и се втренчи в йорики Ота, който точно излизаше от портата.
— Млъквай или ще те арестувам! — каза му Ота и после поздрави Сано с формален поклон. — Ето ви и вас. Елате. Ще ви отведа при убитата.
Влязоха в къщата. Още дошини и техните помощници стояха в осветената приемна, говореха и пушеха. В сумрачните коридори изплашени слуги се притискаха до стената, за да направят път на Сано и Ота.
— Как е умряла? — попита Сано.
— Самоубийство. Ще видите… — йорики Ота го отведе на горния етаж, където се намираха жилищните помещения на куртизанките — ред малки стаички зад стени от хартиени панели. Отнякъде се носеше истеричен женски плач. — Тя е там вътре.
Пред вратата имаше охрана. Сано предпазливо плъзна встрани дървената плоскост. Лъхна го зловещият метален мирис на смърт. Пазачът донесе един фенер и го окачи на стената. Сано забеляза, че прозорецът е бил отварян, за да се проветри, но в претрупаната стаичка все още бе горещо и задушно. Пеони лежеше на пода до стената с присвити колене, стегнати в полите на пропитите й с кръв одежди. Мухи бяха накацали по покритата със съсирена кръв дълбоката порезна рана, която започваше от лявата страна на врата й и преминаваше през гърлото. Кръв бе текла и от устата й, бе сплъстила дългите й коси в лепкави кичури и бе попила в татамите. В замъглените й очи бе застинал израз на изненада и ужас. В лявата ръка стискаше дръжката на дълъг нож, стърчащ от смъртоносната рана.
Сано поклати глава със съжаление.
— Кой я намери и кога?
— Една от прислужничките. Около обед — отвърна Ота.
Сано се обърна.
— И никой не е забелязал липсата й до този момент?
Ота сви рамене:
— Минами каза, че вероятно се е измъкнала тайно от празненството предишната нощ, качила се е тук и се е самоубила. После имало безредици — част от гостите се сбили и в суматохата никой не забелязал, че Пеони я няма. Другите момичета били заети с клиенти. Прислужниците не обичали Пеони. Тя била подло момиче, немарлива работничка и крадла, тъй че никой не си направил труда да я потърси на сутринта. После готвачът забелязал кръв, която се процеждала през тавана на килера. Запазихме всичко точно както го намерихме, защото смятахме, че ще искате да го видите.
Обясненията звучаха смислено и все пак мисълта, че нещо не е наред, натрапчиво се въртеше в съзнанието на Сано. Той заобиколи трупа и отиде до масата. Върху нея имаше огледало, гребен, лампа и лакирана кутия, съдържаща лист фина хартия, върху която с туш бяха изписани някакви йероглифи.
— Предсмъртното й писмо — поясни Ота.
Сано забеляза, че докато по масата и по другите вещи имаше петна от засъхнала кръв, писмото бе съвсем чисто. То гласеше:
Трябва да умра, защото убих мъжа, когото обичам. Беше нещастен случай, но вината е моя.
По време на нашите любовни игри Спаен сан често носеше пистолет, който иначе криеше в стаята си. Той лягаше на леглото, а аз — отгоре му и насочвах оръжието в него, докато се любехме. Това ни забавляваше, но последния път аз се възбудих твърде много. Пръстът ми неволно натисна спусъка. Пистолетът изгърмя — бум! Спаен сан изкрещя. През дима го видях да лежи мъртъв с кървава рана в гърдите. Бях толкова уплашена, че не знаех какво да сторя. Взех ножа на Спаен сан и се опитах да изчовъркам куршума с надеждата отново да го съживя. Ръцете ми толкова трепереха, че няколко пъти го промуших в гърдите.
Знаех, че ще бъда наказана, ако някой разбере какво съм направила, затова реших да представя всичко така, все едно е избягал. Облякох му панталоните. Сложих разпятие на врата му и увих тялото му в завивките. Извлякох го навън досами портите при водата. Валеше проливен дъжд, наоколо нямаше никой.
