— Или стражите — добави Сано.
После светлините угаснаха. Мрак обгърна острова. Сано изруга.
— Да идем там.
Той отряза въжето, с което лодката бе привързана към пристана. Хирата застана на кърмата, вдигна греблото и започна да гребе. Лодката се понесе по тъмната водна повърхност. Вятърът задуха студен и влажен, но напрегнатото очакване сгряваше Сано. Той знаеше, че вече е на път да открие убиеца на Ян Спаен. В този момент светлините се появиха отново, просветвайки над водата в южната част на острова по посока към пристанищния канал. Хирата изравни скоростта на лодката с тази на светлините.
— Дай да се приближим още — прошепна Сано.
Задъхан, Хирата напрягаше мускули да скъси разстоянието между тяхната лодка и светлините. Сано се взираше напред. Дали виждаше под светлините лодка с гребец на кърмата и пасажер на носа?
— Може да е Урабе — прошепна той и разказа на Хирата за своя разговор с търговеца и с Кийоши. После му разказа за убийството на Пеони.
Пристанищният канал започна да се стеснява. Те се насочиха към морето между укрепени с дървени стени отвесни брегове, които в горната си част преминаваха в терасирани нивя. Светлините свиха надясно.
— Отиват към брега! — вълнението на Сано нарасна. — Побързай, ще ги хванем там.
Хирата също зави, но светлините внезапно изчезнаха. Остана само едва доловимият мирис на пушек.
— Греби покрай брега! — нареди Сано.
Крайбрежната ивица бе неравна, назъбена. Сано и Хирата лавираха между частично скрити под водата скали. Над тях гората се издигаше като шумоляща черна стена. В брега се плискаха вълни. С напрегнат слух Сано се взираше в мрака. Нищо.
После, когато достигнаха мястото, където светлините бяха изчезнали, видя тесен процеп в бреговата ивица.
— Трябва да са влезли там! — Хирата насочи лодката в процепа. Там мракът бе почти пълен. Лодката се остъргваше в каменните стени на канала. Плясъкът от греблата отекваше в тишината. Като не знаеше какво да очаква, Сано стисна дръжката на меча и се приготви за сблъсък.
Процепът рязко сви наляво и те се озоваха в малък скалист залив. Луната осветяваше стръмен каменист бряг и голям отвор на пещера в средата. Отвътре се разнасяше морава светлина. Хирата насочи лодката към дясната страна на пещерата. Сано стъпи на брега и помогна на своя подчинен да изтегли лодката вън от водата. С Хирата до себе си и с изваден меч той се приближи на пръсти до входа на пещерата и надникна вътре.
Каменни стени и сводест таван ограждаха къс коридор. Дъното му бе покрито с морска вода. Досами водата от двете страни имаше тесни каменни первази. В дъното на коридора скалата се издигаше и оформяше площадка. Там се виждаше завързана лодка. Лодкарят бе изчезнал. При носа на лодката имаше прикрепен прът и нещо на пръта, което излъчваше силна морава светлина. Сано прибра меча си и направи знак на Хирата да го последва в пещерата. Запълзя покрай перваза, прилепен до грапавата повърхност на стената. Добраха се до площадката и от там се озоваха в лодката, която бе натоварена с дървени сандъци. Сано с любопитство огледа светещото приспособление. Представляваше метален фенер с форма на пирамида и причудливи вратички на всяка страна. Едната от тях бе отворена и вътре в метална чашка силно гореше някакво вещество. Отделяше морава светлина и черен дим. Сано завъртя дръжката встрани от пирамидата и започнаха да се отварят и другите вратички — зад всяка от тях имаше метална чашка с утайка от веществата, които най-вероятно бяха горели в зелено, виолетово и бяло.
— „Тайнствени светлини“. Дрън-дрън — каза той и гласът му отекна в пещерата. Това сигурно е дело на игумен Лиу Юн или на холандците…
Хирата вдигна капака на един от сандъците.
— Вижте това тук!
Сгушени в пластове памучна вата, лежаха десет механични часовника, досущ като онзи, който бяха видели в канцеларията на губернатор Нагай. Сано и Хирата отвориха и другите сандъци. В тях имаше мускети, револвери, муниции, аркебузи, китайски порцелан, персийска коприна, християнски разпятия и броеници и пакети с подправки, които изпълниха пещерата със сладкия аромат на канела и индийско орехче.
— Контрабандна стока — установи мрачно Сано. Ян Спаен бе водил своята незаконна търговия както в Япония, така и на Островите на подправките, и тя бе надживяла неговата смърт. — Светлините са държали всички далеч от Дешима, докато контрабандистите са пренасяли стоките от складовете и са ги криели тук — после сърцето му се смрази от страшната равносметка. — За да успее операция от такава величина, в нея трябва да са замесени много хора — варвари, които да осигуряват стоката; служители от Дешима, които да организират пренасянето й; стражи, които да си затварят очите; търговци като Урабе, които да я продават; пристанищните патрули, силите на реда, губернатор Нагай… Всеки от тях би могъл да е стрелецът, който ми попречи да ги заловя.
— Къде ли е отишъл лодкарят? — попита Хирата.
В една вдлъбнатина в стената бе оставена газена лампа. Сано я запали от моравия пламък на фенера и тръгна към дъното на пещерата. Изведнъж замръзна на място с вперен надолу поглед. По каменния под на пещерата се открояваха тъмни петна. Сано коленичи и успя да различи странни драскотини, все едно че някой се бе опитвал да остърже петната от пода, но камъкът бе попил цвета. Помириса ги и усети едва доловимата метално кисела жилка.
— Кръв — каза той. — Спаен е бил застрелян и намушкан именно тук. Ето защо нямаше никакви улики за убийството му на Дешима и гмурците не можаха да намерят оръжията.
Но пък щом Спаен е дошъл тук, значи всеки от останалите варвари също е можел да го стори… и да има достъп до оръжието. Сано потъна в мисли — трябваше пак да разпита холандците. Стана, за да продължи огледа на пещерата, и видя, че Хирата е изчезнал.
— Насам, сосакан сама — чу той гласа му от нишата зад една издатина в стената.
Сано вдигна лампата към цепнатината и видя продължаващ нагоре коридор. Пламъчето на лампата затрепери от студения полъх.
— Тунел. Вероятно контрабандистите го използват, за да пренасят плячката. Тръгнали са доста преди нас, но може би все още не е късно да ги настигнем.
Само че преди да успеят да влязат в тунела, откъм входа на пещерата се разнесоха шумолене, пукот на клони и трополене по каменния под.
Глава 20
Сано остави лампата на пода и пропълзя по перваза до входа на пещерата. Хирата го последва. Стъпките отвън приближаваха. Сано вече долавяше учестеното дишане на новодошлия. Една ръка се протегна към стената, а обут в сандали крак се опита да намери перваза в тъмнината. Когато се показа достатъчно, Сано го сграбчи и дръпна рязко.
С вик на изненада непознатият пльосна във водата при входа на пещерата. Сано го сграбчи за китката с едната ръка, а с другата бързо обърна лицето му към светлината.
— Кийоши? — възкликна той. Нима синът на коменданта Охира бе контрабандист?
Откъм гората над тях се разнесе пукот на клони, съпроводен от приглушени гласове.
— Още контрабандисти — каза Хирата. — Ще ги заловя — той се изкатери по скалите и изчезна в тъмната гора.
Кийоши се съпротивяваше. Сано бе забил коляно в стомаха му и притискаше здраво ръцете му към земята.
— Кой те изпрати? На кого служиш? Какво знаеш за контрабандата?
Гърдите на юношата хриптяха в учестено от паника дишане.
— Моля ви, пуснете ме! — умоляваше го той. — Трябва да спра… трябва да предупредя… искам да кажа, че не знам нищо.
Сано го притисна с цялата си тежест.
