стражите и служителите — или той ще умре.
Зяпнали от изненада, мъжете не се отдръпнаха. Сано натисна меча нагоре, докато усети, че острието прониква в плът. Нирин трепна и изрева:
— Направете, каквото ви казва!
Хората му отскочиха от вратата. Сано прекара Нирин по коридора и вън от къщата.
— Не ме следвайте или ще го убия! — извика той през рамо, попречвайки на стражите да се втурнат след тях през градината.
— Ако смяташ, че можеш да се измъкнеш по този начин, трябва да си луд! — в гласа на Нирин прозвуча страх. — Целият остров е пълен с войници. Никога няма да минеш покрай тях.
— Напротив, ще го сторя, и то с твоя помощ! — Сано ритна портата, за да я отвори, и бутна Нирин да мине през нея.
В двора всички глави се обърнаха към тях. Всички звуци и движения секнаха. После настана глъч. Стражите ги заобиколиха с извадени мечове.
— Пуснете ни или ще го убия — изкрещя Сано и натисна меча си напред, показвайки дръжката.
Тълпата утихна. Всички очакваха заповедите на Нирин. Той пое рязко дъх и пресилено се изсмя.
— Не можеш да ме убиеш. Трябвам ти, за да избягаш. Не го слушайте. Той блъфира.
Тълпата се размърда, но Сано почувства неувереността на Нирин и видя отражението й върху лицата на хората му. Знаеше какво си мислят — който е достатъчно безумен да проникне на Дешима, вероятно е достатъчно безумен и да убие своя заложник. Накрая тълпата се раздели. Сано и Нирин поеха напред, стъпка по стъпка, надолу по безкрайната улица.
— Къде е комендантът Охира? — попита Сано.
Нирин му хвърли жлъчен поглед.
— Местонахождението на моя началник не е твоя работа — каза той, докато наближаваха главните порти. — Нищо няма да ти кажа.
— Къде е Охира? — Сано смушка Нирин и изтръгна приглушено стенание. След моста трябваше да мине покрай главната стражева кула, по изпълнената с люде крайбрежна улица, през войските в града, но щеше да се справя с нещата едно по едно. Стигнаха до портата. — Отвори я! — нареди Сано на пазача. — И се погрижи никой да не ни следва.
Нирин се скова; пот се стичаше по лицето му. Очевидно се страхуваше повече от осакатяване, отколкото от смъртта. Той изрече през стиснати зъби:
— Прави, каквото ти казва.
Пазачът отвори портата. Сано изведе затворника си на моста.
— Къде е Охира?
— Добре! — Нирин вече трепереше. — Каза, че отива в храма на Дайкоку. Какво толкова искаш от него?
— Истината за убийството на Спаен и за контрабандата — отвърна Сано. Сътрудничеството на коменданта Охира бе ключът към свободата — неговата и на Хирата. Когато пресякоха моста, пазачите се поклониха на своя началник и погледнаха навъсено Сано.
— Кажи им, че съм дошъл на Дешима с твое позволение — прошепна Сано, като продължаваше да крие меча си под ръкава на Нирин. — Те трябва да се погрижат никой друг да не напуска острова.
Нирин повтори лъжата с изтънял глас. Стражите го пропуснаха и Сано въздъхна с облекчение. Минаха и през проверочния пункт без обичайните формалности при излизане. На крайбрежната улица се смесиха с войниците, облечени в подобни униформи.
— Няма да се измъкнеш безнаказано от всичко това, защото аз ще те убия — изсъска Нирин.
— Ти ли стреля по мен? — попита Сано. — Ти ли подпали къщата ми?
— Не, и съжалявам, защото, ако бях аз, сега щеше да си мъртъв.
— Ти ли уби Ян Спаен и Пеони?
— Не!
Сано знаеше, че не може да задържа Нирин безкрайно. Огледа се за някакъв начин да се освободи от своя заложник без битка до последен дъх. После ускори крачка, принуждавайки Нирин да върви по- бързо.
Заведе го при кладенеца, откъдето стражите пълнеха вода за цистерните на Дешима, и му нареди:
— Скачай вътре!
Нирин се изсмя:
— Няма. Ти си луд!
Поредно смушкване с меча и той се покатери върху каменния ръб на кладенеца. Силен тласък откъм Сано го запрати вътре. Той изчезна надолу в празното пространство, а писъкът му дълго ехтя след него. Чу се плисък на вода, когато падна в нея. Ужасените му викове продължиха да кънтят от дъното на кладенеца:
— Помощ! Помощ!
Гражданите се втурнаха да видят кой е паднал в кладенеца. Дойдоха и служители на реда. Затърсиха въже и силни мъже, които да помогнат на пострадалия.
Сано се измъкна в суматохата, преди някой да успее да го спре, и се отправи към храма на Дайкоку.
Глава 31
Храмът на Дайкоку бе разположен на горист склон недалеч от покрайнините награда. Сано мина през портите му наред с поток поклонници — селяни, търговци и самураи. Покрита с каменни плочи пътека водеше до главната постройка. Богомолците се трупаха около сергии със сувенири и закуски. Свещеници в бели роби и продълговати черни шапки се смесваха с тълпата. Свежият планински въздух разпръскваше наоколо сладкия мускусен аромат на тамян. Изведнъж се разнесе звън на камбана — дълбок и чист. Над града слънчевите лъчи пронизваха облаците като ребра на блестящо сребърно ветрило. Сано уми ръце в ритуалната каменна чешма. Спокойната атмосфера на храма повдигна духа му.
Огледа двора и забеляза коменданта Охира пред една сергия, на която продаваха талисмани, бонбони и пъстри нанизи от оригами28 — главно на летящи жерави, които символизираха дълъг живот. Докато Сано се приближаваше, Охира си купи молитвена плочка, потопи четчица в туша и написа върху нея молитва. Вглъбен в заниманието си, той не забеляза Сано, който го доближи в гръб.
„Защити ни от зло и нека грижите ни бъдат заменени с блаженство“, прочете Сано през рамото му. Следваха едно по едно имената на близките му. В този момент Охира вдигна поглед и го видя.
— Пак вие — каза той уморено. — Нямате ли свян, та ме безпокоите на това свещено място? — той изглеждаше по-изпит от всякога, сякаш плътта бе изсъхнала тялото му. — Какво искате? Как ме открихте?
— Нирин сан ми каза къде сте.
Охира го изгледа учуден:
— Били сте на Дешима? Но как? Пропускът ви беше отнет?
— Това не е важно — отвърна Сано. — По-важно е онова, което намерих там — и той извади свитъка и недовършеното копие от кимоното си. — Трибуналът ще бъде заинтригуван, не мислите ли?
По искрата, която проблесна в погледа на Охира, му стана ясно, че разбира какво означаваше всичко това. Побиха го тръпки. После клекна и заби в земята молитвената си плочка между останалите, които бяха положени в краката на каменното божество. Ръцете му трепереха.
— Значи сега съм в ръцете ви — каза той, а отчаянието се отрази в увисналите му рамене и в меланхоличния тембър на гласа му. Той докосна молитвената плочка. — Пращам молитвата си твърде късно, за да има полза от нея…
— Или може би молитвата ви вече е добила ползата си… — добави Сано.
— Какво искате да кажете? — попита Охира, без да поглежда Сано.
— Оставили сте тези документи най-отгоре, сякаш сте искали някой да ги намери… И всъщност не съжалявате, че съм ги открил — Сано мушна свитъка и копието обратно в кимоното си. — Боговете са мъдри. Понякога те изпълняват дори трудноизпълнимите ни желания…
