нея бели божури и с червен шнур за притягане. Отвори я и извади сгънато парче неизбелен муселин. Заинтригуван, го разгъна. Вътре имаше кичур черни коси и три нокътя, очевидно изтръгнати от пръстите на ръка, с мъртва кожа по краищата. Сано изви уста в гримаса на отвращение. Той не си спомняше от трупа на Харуме да са липсвали някакви нокти, а и със сигурност доктор Ито щеше да забележи това в хода на аутопсията. Откъде сокушицу се бе сдобила с тези зловещи реликви и за какво са можели да й послужат?
Хрумна му един възможен отговор, който обаче му изглеждаше нелеп, а и не виждаше как откритието му се свързва с убийството. Отново уви ноктите и кичура коса в парчето муселин, върна ги в кесията и я мушна в торбичката на кръста си като обект за по-късен размисъл. После продължи щателния повторен оглед на останалите вещи на Харуме. Какви други улики бе пропуснал?
Докато сгъваше едно оранжево кимоно с десен на лилии и бръшлян, нещо в десния ръкав изшумоля под пръстите му. Част от подгъва там бе по-твърд. Сано разгъна дрехата отново и видя свободни нишки там, където шевът свършваше. Усети вълнение. Мушна ръка в подгъва и извади сгънат лист тънка хартия. Отнесе листа до прозореца и прочете:
Ти не ме обичаш. Колкото и да се опитвам да мисля другояче, не мога повече да си затварям очите за истината. Усмихваш се и казваш всички неща, които ми харесват, защото аз изисквам твоята покорност. Но когато те докосвам, тялото ти се вцепенява от отвращение. Когато сме заедно, в очите ти се появява онзи отвлечен поглед, сякаш си някъде другаде. Когато ти говоря, ти всъщност не ме слушаш.
Има ли човек, който те вълнува повече от мен? Уви! Духът ми се гърчи от ревност. Но аз трябва да знам — кой е успял да спечели любовта ти?
Понякога ми се иска да се хвърля в краката ти и да прося от теб любов. Друг път изпитвам желание да те накажа за това, че отказваш да задоволиш копнежа на душата ми. Горко ми! Ако извърша сепуку, няма да ми се налага да търпя това нещастие! Но аз не искам да умирам. Искам да те видя как страдаш като мен. Бих могла да те пронижа с кинжал и да гледам как кръвта ти изтича. Бих могла да те отровя и да се наслаждавам на агонията ти. А когато молиш за милост, аз само ще се изсмея и ще кажа: „Ето какво е усещането!“
Ако ме лишиш от любовта си, ще те убия!
Писмото нямаше нито дата, нито обръщение, но подписът сякаш изпъкна върху листа, набивайки се в очи. Сано усети, че го обзема ужас — тежък и студен като дебелия сняг, който покриваше върховете на Фуджи. Авторът на писмото бе господарката Кейшо.
Тази нова следа отпращаше убийството в съвсем различна и твърде опасна посока. Сано видя колко се бе заблуждавал, че е определил точно рамките на разследването. Тук се появяваше доказателство, че отношенията между майката на шогуна и Харуме далеч не са били само като между господарка и подчинена. Сега Кейшо попадаше в групата на заподозрените в убийство.
Това писмо съдържаше както мотива за убийството — отхвърлената любов, така и възможността то да бъде извършено — господарката Кейшо притежаваше пълен достъп до всички стаи във вътрешното крило. Но дори и да се опиташе да разследва случая в тази нова посока, това можеше да причини гибелта му. Жестоко съжали, че изобщо бе намерил писмото. Понечи да го скъса и изгори. Но честта не му позволяваше да подмине истината. На справедливостта трябваше да се служи, дори и с цената на собствения си живот.
Сано с неохота сгъна писмото и го тикна в кесията си, при торбичката с ноктите и кичура коси. Рано или късно, ако не намери необорими доказателства за вината на Кушида, Ичитеру, семейство Мияги или някой друг, ще му се наложи да го извади на бял свят.
Глава 20
Отряд конни самураи яздеха по широкия път в западните покрайнини на Едо. Гербът на Токугава — тройна ружа, украсяваше всички принадлежности на конете и носените от ездачите знамена. Следваше ги голям черен паланкин, а в рамките на отворените му прозорци се очертаваха две лица. Господарката Кейшо, чиято двойна брадичка се поклащаше в ритъм със стъпките на носачите, се взираше навън в пейзажа.
— Красиво! — възкликна тя, наслаждавайки се на червеникаво златистите багри на близкия лес и на обгърнатите в мъгла хълмове отвъд. Върху лицето й, разкрасено с пудра и руж, грееше усмивка. Точно отпред й липсваше един зъб. — Нямам търпение да видя мястото на бъдещия приют за кучета на Токугава. Пристигаме ли вече?
Мъжът, седнал срещу нея в носилката, наблюдаваше внимателно майката на шогуна. Имаше красив профил, високо чело, дълъг нос, очи с тежки клепачи и пълни, извити устни като статуя на Буда. Обръснатият му скалп подчертаваше добре оформените кости на черепа му. Четирийсет и две годишният свещеник Рюко бе компаньон и духовен водач на господарката Кейшо вече над едно десетилетие. Връзката му с нея го издигна до най-високия ранг в духовенството на Япония и го превърна в неофициален съветник на шогуна. Рюко бе предложил този излет под предлог, че е необходимо да се упражни надзор над строежа на кучешкия приют, но всъщност таеше друг, доста по-личен мотив. Искаше да поговорят за убийството на Харуме, от чието разследване зависеше бъдещето на връзката им.
— Скоро пристигаме — отвърна свещеникът и грижовно подпъхна краищата на завивките под господарката Кейшо, за да я сгрее по-добре. Тя се разтапяше от вниманието и ласките му.
След малко паланкинът свърна на един завой и Рюко нареди на носачите да спрат. На изток нивята стигаха до малко селце, а отвъд него градът, невидим под тежкия плащ на мъглата, се простираше чак до река Сумида. На западната страна на пътя обширната гора бе превърната в пустош, осеяна с неравни пънове. Дървосекачите поваляха дървета, а звънът на брадвите им отекваше над хълмовете. Селяни режеха трупите и кастреха клоните надзиравани от самураи. Екип архитекти умуваха над листове хартия с планове. Сладкият остър мирис на мокри стърготини изпълваше въздуха. Господарката Кейшо възкликна с възхита:
— Прекрасно! — облегната на ръката на Рюко, тя прекоси пътя и пое към строителната площадка. Рюко бавно я разведе из строежа, като подробно й обясняваше къде какво ще бъде построено. — Великолепно! — възкликваше от време на време господарката Кейшо и клатеше одобрително глава.
Докато правеха обиколката, свещеникът се опитваше хем да угоди на партньорката си, от чиито капризи и прищевки зависеше съдбата му, хем пък да преследва собствените си цели и интереси. Останал сирак на осемгодишна възраст, Рюко бе пристигнал в Едо да си търси щастието. Бе намерил подслон в храма Зоджо, където получи образованието си и на петнайсет години даде обет да се посвети на боговете. Но трагичното му детство бе предопределило две противоположни черти в характера му — като предан будист Рюко желаеше духовното просветление, но като земен човек жадуваше за власт и богатства. Ненавиждаше бедността до дъното на душата си. Никога нямаше да забрави трудностите на селския живот, робския труд на къра, вечно оскъдната храна и недоимъка. И днес ясно помнеше мириса на калта, в която се бе проснал, докато преминаваше кортежът на местния даймио. Владетелят Курода и неговите васали яздеха коне с великолепни сбруи. Лицата им бяха затлъстели, дрехите и снаряжението им — невъобразимо скъпи. Пребиваха или намушкваха всеки, който не успееше навреме да падне по очи на земята, за да изрази почитта си. Как само искаше да бъде като тях, а не беден селски момък! Бе станал свещеник, за да се грижи за бедни и сираци и наистина за кратко време си спечели репутацията на човек всеотдаен и милостив. Бедните го боготворяха, а вишестоящите го възхваляваха, че извисява образа на кастата им. Рюко се молеше все по-дълго и все по-страстно да бъде спасен от гибелната си човешка страст; отдаваше се на огромна благотворителна дейност. Но в същото време използва естествения си нюх към политиката, за да се издигне в храмовата йерархия. И тогава срещна господарката Кейшо. Сега той се обърна към своята покровителка:
— Елате да си починете, господарко моя — той я настани на един дънер далеч от ескорта, който ги чакаше. — Можем да гледаме работата от тази страна и да си побъбрим малко, преди да се върнем в замъка Едо.
С въздишка на облекчение Кейшо се настани на пъна.
— Толкова си внимателен, скъпи. За какво искаш да говорим?
