тайно се измъква от групата. Три пъти пробвах да я проследя и все я изпусках. Четвъртия път тя неволно ме отведе до една странноприемница в Асакуса. Но не можах да мина през портата, защото я пазеха войници. Не носеха никакви отличителни знаци и не ми казаха кои са… — „Хората на владетеля Мияги“, помисли си Сано, охраняващи уединението на своя господар, докато трае срещата му с Харуме. — Така и не видях мъжа, когото тя избра вместо мен — продължи Кушида. — Но зная, че имаше такъв. Защо иначе ще се измъква скришом? Лежа буден през нощта и се питам кой може да е. Завиждам му за радостта, че я е имал. Тази неизвестност е непоносима. Направо ме убива! — очите му пламтяха от страст. — У вас ли е още дневникът? Моля ви, нека го видя!
Сано се запита дали пазачът имаше и друга, по-конкретна причина да открадне дневника. Може би е смятал, че съдържа улики срещу него, които е искал да унищожи.
— Докато беше в стаята на Харуме, попадна ли на мастилница и любовно писмо с молба да се татуира? — попита Сано.
Кушида поклати глава нетърпеливо.
— Казах ви вече. Не съм виждал никаква мастилница. Нито писмо. Не съм търсил подобно нещо. Всичко, което исках, бе личен спомен от Харуме — и като сведе срамежливо очи, измърмори: — Ето как намерих дневника. Беше в бельото й. Казах ви, че не знаех за татуировката. Не съм я отровил.
— Разбрах, че миналото лято Харуме се е разболяла много тежко и че пак по това време някой е хвърлил кинжал по нея. Знаеше ли за това? Ти ли го стори? — Сано търсеше начин да провери историята на Рейко.
— Да, знаех. Но ако си мислите, че съм имал нещо общо със случилото се, грешите — Кушида изгледа Сано свирепо, а в погледа му се четяха презрение и предизвикателство: — Никога не бих навредил на Харуме. Аз я обичах. Не съм я убил!
— Главен пазач Кушида — каза Сано след известна пауза, — поставям те под домашен арест, докато разследването по убийството на Харуме приключи. Дотогава съдбата ти ще е решена. Оставаш под непрекъсната охрана… — това бе алтернативата, която се предоставяше на самурая вместо затвор като привилегия заради ранга. Сано се обърна към помощниците си и нареди: — Отведете го в байчо, жилищния район на потомствените васали на Токугава.
Хирата погледна Сано притеснено.
— Почакайте, сосакан сама. Може ли първо да поговоря с вас? — те излязоха в коридора и Хирата прошепна: — Сумимасен, но смятам, че правите грешка. Кушида е виновен и лъже, за да прикрие вината си. Той е убил Харуме от ревност, защото тя е имала любовник. Трябва да бъде обвинен и пратен на съд. Защо сте толкова снизходителен към него?
— А ти защо си тъй нетърпелив да приемеш лесното решение, и то толкова скоро след началото на разследването? Това не е в стила ти, Хирата сан.
Целият пламнал, Хирата настоя на своето:
— Мисля, че той я е убил.
Сано реши, че това не е най-подходящото време да разговаря със своя главен васал за проблемите му, каквито и да са.
— Слабите места по делото срещу Кушида са очевидни. Преди всичко проникването с взлом доказва, че е импулсивен и избухлив, а отровителството предполага бавен и пресметлив убиец. Второ — това, че е излъгал веднъж, не означава, че винаги трябва да поставяме под съмнение думите му. Трето — ако приключим този случай прекалено бързо, истинският убиец може да се измъкне и не е изключено да последват нови убийства… — Сано разказа на Хирата теорията на съдията Уеда за конспирацията: — Ако има заговор срещу шогуна, трябва да определим самоличността на всички престъпници или заплахата към клана Токугава ще си остане в сила.
Хирата кимна с неохота. Сано се показа през вратата и нареди на помощниците си:
— Тръгвайте! — после се върна при Хирата. — Освен това имам въпроси и към другите заподозрени.
Упоритото мълчание на Хирата го тревожеше, но Сано възнамеряваше да продължи разследването на семейство Мияги и на сокушицу Ичитеру.
Глава 18
На прага на спалнята му отошийори Чизуру обяви:
— Ваше превъзходителство, представям ви компаньонката за вечерта — почитаемата сокушицу Ичитеру. — Тя удари три пъти върху малък ритуален гонг, после се поклони и изчезна.
Бавно и величествено Ичитеру пристъпи в спалнята на шогуна. Тя носеше голяма книга, подвързана с жълта коприна. Бе облечена в мъжко кимоно на черни и кафяви райета, с дебели подплънки, които да разширяват раменете й. Под тях платнени превръзки приплескваха гърдите й. На лицето й нямаше пудра, устните й бяха без червило, а косите й бяха събрани в строг, типично мъжки кок. Тринайсетте години като наложница на Токугава Цунайоши я бяха научили как да откликва на вкусовете му. И сега, когато й оставаха само три месеца до оттеглянето й, животът й минаваше изцяло под знака на все по-неотложната потребност да зачене от своя господар, преди времето й да изтече окончателно. Трябваше да се възползва от всяка възможност да го прелъсти.
— О, моя скъпа Ичитеру. Добре дошла! — Токугава Цунайоши лежеше върху футон, отрупан с цветни завивки. Помещението бе обзаведено с украсени с позлата шкафове от полирано дърво и фини татами. Великолепни рисунки по стените изобразяваха планински пейзаж. Украсени с цветя паравани не допускаха течение в стаята и задържаха топлината, която се излъчваше от ниски мангали с дървени въглища. Тамян с аромат на лавандула освежаваше въздуха. Шогунът носеше бледоморав копринен халат и черна цилиндрична шапка. Двамата бяха сами, ако не се смятаха стражите пред вратата и отошийори Чизуру, която бе наострила слух в съседната стая. И въпреки това настроението на шогуна трудно можеше да се определи като романтично.
— Беше изключително… ъ-ъ напрегнат ден — каза той. Умора се бе вдълбала в бледото му лице. — Толкова решения трябваше да взема! Пък и тази потискаща история около… ъ-ъ… убийството на Харуме. Просто не знам какво да правя… — той въздъхна и вдигна поглед към Ичитеру в очакване на съчувствие. Тя седна, остави книгата настрана и го прикани да положи глава в скута й. Той продължи да й разказва неприятностите си, а тя тихо мълвеше успокоителни слова:
— Не се тревожете, господарю мой. Всичко ще се оправи — след толкова години заедно двамата бяха като отдавнашна съпружеска двойка. Тя бе за него приятел, майка, бавачка и… най-рядко любовница. Както галеше челото му, под привидно спокойното поведение на Ичитеру се трупаше нетърпение. Разнесе се далечен звън на храмова камбана, оповестяващ безмилостно отлитащото време, което все още я делеше от нейния трийсети рожден ден. Но трябваше да остави Токугава Цунайоши да се изприказва, преди да пристъпят към секса. Докато скръбният му глас продължаваше да нарежда, мислите й се върнаха към онзи наистина щастлив период от живота й в столицата Киото, където се издигаше величественият, обграден от високи зидове императорски дворец. Ичитеру бяха братовчеди на настоящия император. Те живееха в разкошна вила на територията на двореца. Ичитеру бе израсла там в уединение, но детството й не бе самотно. Имаше многобройни роднини, които неспирно се жалваха — ту от оскъдната храна, ту от старомодните дрехи, ту от липсата на развлечения, ту от недостиг на слуги. Постепенно Ичитеру започна да проумява причината за изтънчената им бедност и негодуванието на възрастните срещу режима на Токугава. Бакуфу, обладани от страх, че императорската фамилия ще се опита да възстанови предишната си власт, бяха ограничили доходите на императора и роднините му, за да не могат да поддържат войска и да вдигнат въстание. Но едва когато порасна, Ичитеру си даде сметка, как политиката бе белязала живота й от самото начало…
— Ааах, Ичитеру… — гласът на Токугава Цунайоши я върна към действителността. — Понякога си мисля, че ти си единственият човек, който ме разбира.
Сокушицу сведе поглед към нето и видя, че лицето му се бе отпуснало. Най-накрая бе готов за задачата на вечерта.
— Да, аз наистина ви разбирам, господарю мой — каза тя с изкусителна усмивка. И съм ви донесла подарък.
