загубите ми!
Сано прикри отвращението си от користолюбието на Джимба.
— Ще е нужно да ми помогнете. Каква беше Харуме? Имам предвид като характер.
— Ами като всяко друго момиче, предполагам… — Джимба наблюдаваше как конярите поставят облечения в доспехи ездач на гърба на коня. — Когато я доведох тук, беше мъничко тъжно същество. Не разбираше, че майка й вече я няма, нито защо я отвеждам далеч от всичко, което й е познато. Липсваха й приятелите — децата от бедняшкия квартал на Фукагава. Така и не свикна с това място — после с крива усмивка добави: — А аз изобщо не бях споменавал пред жена си за Синя Ябълка, нали разбирате. И после изведнъж това дете се озова тук. Тя беше бясна. Другите ми деца я дразнеха, подиграваха я, че е дъщеря на курва. Дружеше само със слугините. Но й забраних, исках да я откъсна от нисшите класи… Когато стана на единайсет, момчетата започнаха да се навъртат наоколо. Тя ги привличаше като разгонена кобила, ха-ха. На майка си приличаше, пущината… — смътна тъга смекчи чертите на Джимба. Може би по някакъв свой начин той бе обичал Синя Ябълка. Харуме започна да се измъква нощем от къщи. — Трябваше да наема една възрастна жена да я държи под око, че да не вземе да забременее от някое селско момче. Когато стана на четиринайсет години, взе да получава предложения за женитба от богати търговци. Аз обаче знаех, че мога да постигна повече с нея…
Сано си представи самотното й детство и изпита жал. Отритната в Бакурочо, тя бе попаднала в подобно положение и във вътрешното крило. По-рано бе намирала утеха в компанията на своите обожатели. Очевидно така бе продължила и през месеците, прекарани в замъка.
— А… онези селяни, които е познавала… Поддържала ли е връзка с някои от тях, след като се премести в замъка Едо?
— Не виждам как би могла, щом постоянно са я държали под ключ…
Въпреки това Харуме бе успявала да се измъква за среща с даймио Мияги. Пък и един селянин не би имал достъп до мастилница…
— Да сте виждали дъщеря си напоследък, или да сте получавали някаква вест от нея?
Върху лицето на търговеца на коне се изписа неудобство.
— Да… Преди около три месеца получих съобщение от нея. Умоляваше ме да я измъкна от Едо. Каза, че се страхува. Май се бе скарала с някого… не си спомням точно. Във всеки случай смяташе, че ще й се случи нещо лошо, ако не си тръгне веднага.
Сърцето на Сано заблъска учестено в очакване, примесено с боязън.
— Каза ли от кого се страхува?
Джимба запримигва бързо, мускулите на гърлото му се свиха в спазъм. Накрая отвърна:
— Не. Мислех, че й е мъчно за вкъщи или не й харесва да дели ложе с шогуна, затова е измислила тази история… Понякога на кобилката й е нужно време, за да свикне с новата конюшня. Ха-ха — смехът му прозвуча като мрачен кикот. — Не исках да връщам парите или да моля шогуна да освободи Харуме. Това щеше да обиди негово превъзходителство. За нищо на света повече не бих си имал работа с Токугава! Хората пък щяха да решат, че е по нейна вина. После как щях да й намеря съпруг? Щеше да ми е в тежест до края на дните си! — оправдаваше се търговецът на коне. — Затова не й отговорих. Не си направих труда да разбера дали наистина някой се опитва да й причини зло. Мислех си, че като не й обърна внимание, тя ще продължи да изпълнява дълга си, без да се оплаква повече.
— Запазихте ли писмото? Може ли да го видя?
— Не беше писмо. Един вестоносец от двореца ми го предаде устно — на въпроса, кой е бил този вестоносец, Джимба отвърна: — Не разбрах как се казва. И не помня как изглеждаше.
Сано знаеше, че в замъка Едо има неколкостотин вестоносци. Да се открие точно този, можеше да се окаже твърде трудно, а и едва ли той би си спомнил за станалото по-добре от Джимба. Беше уверен, че съобщението на Харуме не е било просто хитрина. Тя наистина е имала враг, достатъчно отмъстителен и властен, за да й навреди. От всички заподозрени кой най-добре отговаряше на описанието?
Глава 22
Писмото на господарката Кейшо под пояса му го изгаряше като пламък. Тя управляваше вътрешното крило и шогунът бе изцяло под нейна власт. Тя съвсем спокойно можеше да организира това убийство, както и по-раншните опити за покушение над наложницата. А и показанията на Джимба засилваха подозренията срещу нея. Трябваше ли Сано да я обвини… и да се изложи на смъртна опасност?
Върху листа в ръцете на Хирата пишеше:
1. Да определя истинските чувства на Ичитеру към Харуме.
2. Да установя къде е била Ичитеру по време на нападението с кинжала и при вероятния по-раншен опит за отравяне на Харуме.
3. Ичитеру някога купувала ли е отрова.
4. Била ли е Ичитеру в стаята на Харуме след получаването на мастилницата и на писмото от владетеля Мияги.
5. Да проверя показанията на Ичитеру, като задам на Мидори същите въпроси.
Докато яздеше по моста Рьогоку, вниманието на Хирата бе раздвоено между това да направлява коня си покрай група носачи, които влачеха дървени трупи от дъскорезницата в Хонджо, и да прехвърля плана за втория си разговор с Ичитеру. Той си мърмореше под нос указанията:
— Заподозряната да се разпита в замъка, не в театъра; не й позволявай да избягва въпроси; ако ти прави похотливи намеци, нареди й да престане; не мисли за секс по време на разпита и най-вече — не й позволявай да те докосва!
На всяка цена трябваше да изкопчи нужната информация от Ичитеру и да поправи грешката си, преди Сано да разбере за нея и да загуби доверие в своя помощник. А и отчаяно се нуждаеше от нещо, което да компенсира незадоволителните резултати от останалите разпити.
Предишния ден отрядът от помощници не бе успял да намери нито индианската отрова за стрели, нито неуловимия търговец на лекове Чойей. Тази сутрин Хирата ги бе изпратил да разпитат свои информатори от подземния свят на Едо. Изгледите да разреши този случай, като проследи пътя на отровата, бяха нищожни. Сано не смяташе Кушида за виновен и всичко можеше да се окаже зависимо от това, как Хирата ще проведе разпита на Ичитеру.
Бе прекарал неспокойна нощ, като ту потъваше в образни еротични сънища с нея, ту го обземаха пристъпи на угризения и самообвинения. На сутринта стана и състави плана си за разпита. После се отправи по задачите си, изпълнен с непоклатима решимост.
Стигна до увеселителен район Хонджо муко Рьогоку и установи, че лошото време не бе повлияло на веселбата. Търговията в гостилниците и чайните процъфтяваше, но сцената, където Плъха представяше своето гротескно шоу, бе празна, а надписът върху плътно затворените врати гласеше:
Хирата бе обзет от отчаяние — ако бе излязъл из града, Плъха можеше да не се прибере с часове и дори с дни. Обърна коня си обратно към моста и в този момент зърна позната фигура сред тълпата. Бе плешивият великан, който работеше като телохранител на Плъха и събираше входните такси на представленията. Крачеше към защитния насип срещу пожари. Хирата го последва. Може би великанът щеше да му каже къде се намира Плъха. Гигантът потъна в тъмен проход между една сергия за юфка и циркова менажерия. Тумба пияници се олюляваха насред улицата, препречвайки пътя на Хирата, и когато той стигна до пролуката, великанът бе изчезнал. Хирата слезе от коня си и завърза животното на един стълб. Продължи пеша по тесния проход, вонящ на урина, и стигна до малката уличка зад постройките. Откъм менажерията долитаха викове; от кухните на гостилниците излизаше пара; бездомни кучета се ровеха в зловонни сметища. Иначе уличката бе безлюдна. Хирата избърза покрай залостените задни врати на заведенията. След няколко крачки долови приглушени гласове: диалекта на Плъха и тих женски говор. Идеха от задното помещение на близката чайна. Хирата надникна през препреченото с решетки прозорче.
