Иредзуми

намушкал Чойей.

Сано вече бе разказал за положението, в което бе намерил търговеца на лекове, и за неуспешното дирене на убиеца му. Освен това уведоми Хирата, че е взел различни съставки от стаята на Чойей и ги е отнесъл на доктор Ито, който е открил сред тях и отровата биш. Те крачеха по потъналите в здрач улици на административния район на път към двореца. Влакнести червени облаци бяха обагрили небето като ивици кръв. Студът лъхаше от каменните стени и се насаждаше в костите. Сано носеше дневника на Харуме, а вътре бе сложил сгънатото писмо на господарката Кейшо.

— Това е само разпит, за да чуем как стоят нещата според Кейшо и Рюко. Не е официално обвинение в убийство…

Но и двамата знаеха, че Кейшо и Рюко можеха да го приемат твърде сериозно, да се засегнат и след това в ответ да обвинят Сано и Хирата в измяна. Щеше да се получи думата на двойката срещу тяхната… с шогуна като върховен съдия. Какви бяха шансовете Токугава Цунайоши да се съюзи с тях вместо с любимата си майка?

Когато влязоха в стаята на господарката Кейшо, Сано и Хирата завариха майката на шогуна и нейния свещеник разположени върху възглавници в осветената от лампи гостна. Бяха облечени в еднакви атлазени халати на златни хризантеми. Както багрите, така и самото цвете обичайно се носеха от членовете на кралското семейство. „Императорът и императрицата на Япония“, помисли си Хирата, спомняйки си какво бе казала Ичитеру за двойката. Одеяло покриваше краката им и квадратната рамка на мангал с дървени въглища. Около тях бяха сложени съдове със супа, туршия, зеленчуци, яйца от пъдпъдък, пържени скариди, сушени плодове и цяла пушена риба, кана със саке и самовар с чай. Господарката Кейшо точно дъвчеше една скарида. Рюко току-що бе раздал картите за игра. Щом Сано и Хирата коленичиха и се поклониха, той остави колодата и ги погледна внимателно.

Като облизваше мазните си пръсти, господарката Кейшо каза:

— Колко ми е приятно, че ви виждам отново, сосакан Сано! Младия ви помощник също… — и тя спря поглед върху Хирата. — Мога ли да ви предложа нещо да се подкрепите?

— Благодаря, вече сме яли — отвърна учтиво Сано. От миризмата на чесън и риба му призляваше; не би могъл да погълне нито хапка.

— Тогава нещо за пиене?

— Мисля, че сосакан Сано не е дошъл на гости, господарке моя — каза Рюко. После се обърна към Сано: — С какво можем да ви услужим?

— Моля, простете за безпокойството, но трябва да говорим с Кейшо сан за Харуме.

— Вече не го ли сторихме? — намръщи се озадачена господарката Кейшо. — Не знам какво повече да кажа… — тя погледна към Рюко за помощ, но той се бе втренчил в дневника, който държеше Сано. Неестественото му застинало изражение като маска скриваше онова, което свещеникът мислеше или чувстваше.

— Напоследък попаднах на нови факти — каза Сано. С усещането, че прекрачва границата между безопасната зона и бойното поле, той попита: — Какви бяха отношенията ви със сокушицу Харуме?

Майката на шогуна сви рамене и мушна една кисела репичка в устата си.

— Харесвах я много.

— Значи сте били приятелки? — попита Сано.

— Ами да, разбира се.

— Или нещо повече?

— Какво точно искате да знаете? — намеси се отец Рюко.

Без да му обръща внимание, Сано поясни:

— Това е дневникът на Харуме — той развърза шнура и прочете тайните стихове. За вас ли ги е писала Харуме, Кейшо сан? — попита Сано.

Челюстта на Кейшо увисна, откривайки грозна каша от сдъвкана храна.

— Изключено!

— Споменаването на ранг и слава ви подхождат — каза Сано.

— Но в пасажа никъде не се споменава нейното име — намеси се благо Рюко. — Харуме казва ли някъде в дневника си, че те са били любовници?

— Не — призна Сано.

— Тогава вероятно го е писала за някой друг… — гласът на Рюко остана приветливо спокоен, но той си извади краката изпод завивката, все едно му бе станало твърде горещо.

— Малко преди да умре — продължи Сано, — Харуме е помолила баща си да я прибере от замъка Едо. Казала му, че се страхува от някого. Вас ли е имала предвид?

— Това е нелепо! — Кейшо сдъвка ядно една оризова топка. — Към Харуме винаги съм проявявала само доброта и любов!

— На господарката не й харесва онова, за което намеквате, сосакан сама — в гласа на Рюко прозвуча остра предупредителна нотка. — Ако имате капка разум, сега ще напуснете, преди да е решила да изрази недоволството си по официален ред.

Сано бе очаквал подобен удар. Ако можеше да разпита майката на шогуна насаме, би могъл деликатно да се убеди в нейната невинност или да изтръгне признание без открито противопоставяне. Но Рюко изостряше положението. Той никога нямаше да позволи на своята покровителка да признае извършено убийство, защото в такъв случай би споделил наказанието й. Щеше да защитава собствената си кожа, нападайки Сано… особено ако той лично е замислил убийството на неродения наследник на шогуна. Вътрешно Сано прокле своята вечно търсеща истината природа, която го обричаше да издигне собствената си погребална клада. Но той не можеше да измени на дълга и честта. Примирен, извади писмото.

— Кажете ми, ако разпознавате това, Кейшо сан — каза Сано и прочете писмото. Периодично проверяваше реакцията на слушателите. Очите на Кейшо все повече се разширяваха, а изражението й бе шокирано. Рюко първоначално гледаше с недоверие, а после — с отчаяние. Сякаш бяха хванати на местопрестъплението. Сано не чувстваше особено удовлетворение.

После Кейшо се закашля и се хвана за гърлото.

— Помощ! — изхриптя тя.

Рюко я потупа по гърба.

— Вода! — нареди той. — Задушава се!

Хирата скочи. Наля чаша вода от една керамична кана и я подаде на свещеника, който я поднесе към устните на Кейшо.

— Пийте, господарке моя! — подкани я Рюко.

Лицето й почервеня; очите й се насълзиха, докато се давеше и хриптеше. Изпи водата, като окапа робата си.

Рюко погледна ядно Сано.

— Вижте какво сторихте!

Кейшо лежеше по гръб върху възглавниците, като вдишваше и издишваше с пресилено облекчение. Рюко й вееше на лицето. Сано каза:

— Вие сте написали това писмо. Заплашили сте я с убийство.

— Не, не! — господарката Кейшо размаха ръце в немощен протест.

— Откъде го взехте? — попита отец Рюко. — Нека го видя.

— От стаята на Харуме — отвърна Сано.

Двамата възкликнаха едновременно:

— Това не може да бъде! — лицето на Рюко бе пепеляво, а очите му — пълни с ужас. Както лежеше върху възглавниците, господарката Кейшо седна и каза:

— Аз написах това писмо; да, признавам. Но не на Харуме. Беше написано за моята безценна любов, която е тук сега! — и тя леко стисна ръката на Рюко.

Хитро обяснение! Рюко също се съвзе бързо.

— Моята господарка казва истината — потвърди той. — Когато усети, че не я обграждам с достатъчно внимание, тя се ядосва и изразява недоволството си в писма. Понякога заплашва да ме убие, макар че всъщност не го мисли. Получих това писмо преди няколко месеца. Както обикновено, ние се сдобрихме и аз й го върнах. В това писмо няма нищо, което да доказва, че е писано до Харуме — каза Рюко. — Сбъркали сте,