— Ужасно! Разбира се, че ви прощавам, сосакан Сано.
Отец Рюко също кимна опрощаващо, но погледът му остана хладен — нямаше лесно да забрави обидата на Сано.
— Изглежда, трябва да се помирим и да се съюзим срещу едно по-голямо зло — каза той.
Сано въздъхна с облекчение.
— Дадено — каза тон.
Двамата с Хирата заедно с господарката Кейшо и отец Рюко съставиха план, как да изобличат Янагисава.
Глава 32
Рейко очакваше сама в спалнята си новините, които щяха да предопределят съдбата й. Слугините бяха запалили нощната лампа, опънали футона й и оставили нощната й роба. Но въпреки това Рейко все още бе облечена с дрехите, с които бе пътувала до храма Зоджо. Не преставаше да крачи напрегнато из стаята и замръзваше бездиханна всеки път, когато й се струваше, че чува гласове отвън. Къщата бе тиха, прислугата и помощниците вече спяха. Само Рейко бе нащрек.
Ако съобщението й не бе стигнало до Сано навреме, скоро щяха да дойдат войници да изгонят прислугата и да арестуват нея — съпругата на един предател, който бе нападнал майката на шогуна. Ако Сано бе получил съобщението й навреме, щяха да се спасят от позорна смърт, но Рейко се съмняваше, че той ще й прости последното предизвикателство. Много храбри самураи по-скоро биха умрели, отколкото да се унижат. Сано вероятно щеше да я върне на баща й още тази вечер. И в двата случая с брака й беше свършено.
Рейко прехвърли наум какви грешки бе допуснала. Защо не бе успокоила мъжката горделивост на Сано и не бе постигнала компромис, вместо да го отчуждава от самото начало? Защо винаги искаше онова, което не можеше да притежава. Необузданата й природа й костваше мъжа, който я предизвикваше, гневеше и възбуждаше; мъжа, когото тя бе ненавиждала и желала с непозната до този момент страст. Мъжа, когото обичаше.
Пламъкът на лампата потрепваше като слаб лъч надежда в нощта. В мангалите с дървени въглища искрящата жарава тихо се разпадаше на пепел. Докато Рейко крачеше, сянката й се плъзгаше по мебелите, хартиените прегради и изрисуваните стени. Напрежението превръщаше мускулите й в изопнати стоманени въжета.
После, точно преди полунощ, от коридора до нея достигна звукът от тихи стъпки. Тя избърза към вратата и рязко я отвори. На прага стоеше Сано, съвсем сам в пустия коридор. Объркана, Рейко отстъпи назад. Той изглеждаше странно променен. Умора бе помрачила красивото му лице. Не носеше мечове. Погледът му бе мрачен; агресивността му бе изчезнала. За първи път Рейко го виждаше такъв. От смущение тя просто онемя. Сано наруши мълчанието.
— Може ли да вляза?
Тя го пусна да влезе и затвори вратата. Последва неловка пауза.
— Съжалявам, че те безпокоя тъй късно… Получих съобщението ти и исках да ти благодаря. Попречи ми да направя фатална грешка…
Той й разказа какво се бе случило у господарката Кейшо. Рейко изпита ужас от съзнанието, колко близо до гибелта са били, а после — облекчение от благополучния изход. Но въпросът с бъдещето на брака им оставаше. Не можеха да продължат, както бяха започнали; една непрестанна война помежду им щеше да ги съсипе. И макар че Сано я привличаше повече от всякога, не бе готова да се откаже от мечтите си. Когато той свърши да говори, тя извърна лице, за да не издаде противоречивите си желания.
— Рейко сан — за нейно учудване Сано коленичи в краката й. — Аз подцених уменията ти и те моля да приемеш извиненията ми. Ако бях наполовина умен колкото теб, щях навреме да открия заговора на Янагисава и да предотвратя доста беди… Но аз бях глупав. И сляп. И упорит. Трябваше да те послушам още от самото начало, а не тъй прибързано да отказвам помощта ти…
Рейко се втренчи в него с недоумение. Самурай да се унижава пред жена и да признава, че е сгрешил? Тя искрено се възхити на мъжеството му, защото знаеше, че се изискват повече смелост и сила на характера да признаеш грешките си, отколкото да се сражаваш с меч. Ледът на съпротивата й към Сано започна да се топи.
— Трудно ми е да се доверявам на хората — продължи Сано. — Винаги се опитвам да правя нещата сам — отчасти защото не искам да навредя на никого, но и защото смятам, че ще се справя по-добре от останалите — страните му поруменяха и той заговори по-бързо, сякаш искаше да свърши, преди да е изчерпил смелостта си. — Ти ми показа какъв самозаблуден глупак съм. Права си била, че не си искала да се откажеш от разследването и да оставиш съдбата си в мои ръце. Няма да те обвиня, ако предпочетеш да се върнеш вкъщи при баща си, вместо да живееш с мен. Ако искаш развод, няма да те спра. Но ако ми дадеш време, ако ми дадеш втори шанс, може би ще стана любящият съпруг, който ти заслужаваш… — той пое дълбоко въздух и издиша шумно: — Искам да останеш. Защото те обичам, Рейко — очите му пламтяха. После той извърна поглед. — И имам… нужда от теб.
Рейко полагаше усилие да разбере всяка негова дума. Седеше съвсем неподвижна, без да смее дори да си поеме дъх. Сано очакваше решението й и с тревога се опитваше да разгадае изражението й. Вълнение задави Рейко; думите отказваха да излязат, затова тя отговори по единствения възможен начин. Протегна ръка към Сано. Цяла вечност мина в безмълвно вглеждане и размяна на неизказани мисли. После от гърдите на Сано се изтръгна тежка въздишка.
— Няма да е лесно — каза той. — И двамата ще трябва да се променяме. Ще изисква време и… търпение. Но ако ти си съгласна, аз съм готов да опитаме.
— Да, съгласна съм — прошепна Рейко.
Сега Сано я притегли към себе си и пое лицето й в дланите си. Тя осъзна, че за нея това е първата проверка на брака им. Пламенно се притисна в него.
Ръцете му я обгърнаха. Започна да гали с безкрайна нежност косите й, врата й, раменете й. Окуражена, Рейко докосна голата кожа при деколтето на кимоното му. Ръцете му обгърнаха талията й. С вплетени погледи те пристъпиха към футона. Сано докосна кока й и косите й се спуснаха, освободени от гребените. Тя го остави да развърже пояса й, но когато той се опита да свали долните кимона, се дръпна. Никой мъж досега не я бе виждал гола и тя се страхуваше от критичния му поглед, особено ако трябваше да остане така, докато той все още бе с дрехи. Сано веднага отстъпи.
— Извинявай — каза и сякаш прочел мислите й, развърза собствения си пояс. После свали кафявото кимоно и бялата си долна роба. Рейко се втренчи в него удивена. Белези бяха нашарили загорялата му кожа върху изваяните мускули на ръцете и гърдите му, плоския му стомах. Кожата на прасците му бе розова и люспеста, възстановяваща се след изгаряне. Останал единствено по препаска Сано изглеждаше като оцелял след войни и пожари. Прониза я нежна болка. Тя докосна голям тъмен струпей под дясната му ключица.
— Какво ти се е случило? — попита тя.
С печална усмивка той отвърна:
— Рана от стрела, докато бях в Нагасаки.
— А изгарянията?
— Човекът, който застреля един холандски търговец, се опита да осуети разследването, като подпали къщата ми.
Рейко докосна дълга ивица изпъкнала плът върху горната част на лявата му ръка. Раната бе дълбока.
— А това от какво е?
— Спомен от убиеца Бундори.
— А тези? — Рейко проследи другите белези върху лявото му рамо и предната част на дясната му ръка.
— Бой с мечове с един предател, който нападна шогуна, и с един убиец, който се опита да ме премахне — без да каже нещо повече, Рейко разбра, че Сано бе победил и двамата си противници. Подвизите му я впечатляваха, както и смелостта му да рискува живота си в името на дълга. Непонятно защо
