бой, отколкото да дава обяснения. С неохота изля цялата история, как Ичитеру го бе прелъстила и измамила. След като приключи с разказа, добави:
— Няма извинение за онова, което се случи. Трябваше да му мисля навремето. Сега опозорих себе си, а вас разочаровах. Ще напусна още днес… —
— Не ставай смешен! — отвърна разтревожен Сано, сякаш прочел мислите му. — Допуснал си сериозна грешка, но тя е първата, откакто си на служба при мен. Няма да те уволня и ти забранявам да напускаш! Наказваш се по-жестоко, отколкото аз бих го сторил. Прощавам ти, направи го и ти. Нямаме време за губене в разсъждения върху миналото. Искам да отидеш до кея Дайкон и да огледаш за улики по убийството на Чойей. После иди на мястото, където е било нападението с кинжал срещу Харуме, може би нещо там ще ни насочи към убиеца.
— Да, сосакан сама — Хирата въздъхна с облекчение. Сано му даваше още един шанс. — Благодаря! — но вината му оставаше. В него се сблъскваха противоположни стремежи. Трябваше да поправи злото, което бе сторил. Ичитеру едва не бе разрушила най-важното в живота му — взаимоотношенията с господаря. Но продължаваше да я желае. И искаше да вярва в невинността й… Хирата си наложи да говори делово: — Знаем, че човекът, наръгал Чойей, е мъж, тъй че Ичитеру е невинна поне за това престъпление. И все пак вероятно тя знае нещо за убийството на Харуме. Моля ви за разрешение да се изправя пред Ичитеру и да измъкна истината от нея.
Вместо да отговори веднага, Сано се взря в далечината, наблюдавайки как една волска кола тежко се движи нагоре по пътя. После каза:
— Нареждам ти да стоиш далеч от Ичитеру. Вече си изгубил своята обективност по отношение на нея, а наказанието за сношение с наложница на шогуна е смърт.
Нова вълна на срам и мъка заля Хирата. Сано вече не му се доверяваше. По-добре никога да не бе срещал Ичитеру! Потребността от реванш го погълна. Стигнаха до едно разклонение на пътя и Сано каза:
— Отивам в Асакуса. Ще се видим по-късно вкъщи! — той тревожно се взря в Хирата. — Добре ли си?
— Да, сосакан сама — отвърна Хирата и проследи с поглед как Сано се отдалечава. Но далеч не беше добре и нямаше да бъде, докато не спечелеше отново доверието на своя господар. Яздейки към кея Дайкон, реши, че единственият начин да го стори е, като разкрие доказателствата, които в края на краищата ще посочат убиеца на Харуме.
Няколко часа напрегнат оглед на мястото, където бе убит Чойей, разпръснаха надеждите на Хирата за спасение. Стаите в съседните къщи принадлежаха на незадомени мъже — докери и общи работници, — които вероятно бяха отсъствали по време на убийството. Никой не бе забелязал вероятния извършител, защото предишния ден из квартала се бяха разхождали много мъже с наметала и качулки заради студеното време. До пладне Хирата бе уморен, обезкуражен и гладен. Над един ред витрини нагоре от кея видя табела, рекламираща прясна змиорка. Отби се, за да се подкрепи.
В предната част малкото помещение бе пълно с клиенти, насядали на пода и стиснали в ръце пръчици за ориз. Хирата се настани и си поръча ядене. Когато съдържателят — едър мъж с липсващи до кокалчетата пръсти на двете ръце, му донесе поръчаното блюдо — парчета печена на грил змиорка с кисел патладжан върху ориз и каничка с чай, Хирата се представи:
— Разследвам убийството на един търговец недалеч от тук. Да си чул нещо?
Мъжът избърса потното си чело с ръкав и кимна:
— Много лоши неща се случват в днешно време, но когато стане с твой познат, направо онемяваш…
Хирата наостри уши заинтригуван.
— Ти си го познавал?
— Не много добре — призна съдържателят. — Не беше кой знае колко приказлив. Но често се хранеше тук. Имахме си уговорка — той ми продаваше с намаление, а аз приемах съобщения от клиентите му. Обикаляше из целия град, но всички знаеха, че могат да го намерят тук… — съдържателят хвърли поглед към герба на Токугава върху одеждите на Хирата и попита: — А защо висш държавен служител като вас се интересува от възрастен амбулантен търговец?
— От него е била купена отровата, убила наложницата на шогуна — отвърна Хирата.
— О-хо… Чакайте… Аз не знам нищо за никаква отрова — съдържателят вдигна ръце отбранително. — Старецът продаваше само разни лекове. Моля ви, не искам неприятности…
— Не се притеснявай — успокои го Хирата. — Не следя теб. Просто ми е нужна помощта ти. Вчера тук да е идвал мъж с наметало и качулка да търси търговеца?
— Не. Не се сещам някой да е питал за него вчера.
Хирата изсумтя разочаровано.
— А Чойей имаше ли жени между клиентите си?
— О, да, много, даже и богати дами. Купуваха си илачи за разни женски болести…
— А имаше ли една висока, много красива и елегантна, около трийсетте, с големи гърди и много украшения в косите?
— Може и да е имало, ама не напоследък… — нетърпелив да се разграничи от престъплението, съдържателят добави: — От доста време никой не е оставял съобщение за стареца.
Млад келнер с пъпчиво лице, който минаваше покрай тях с поднос храна, се намеси:
— Освен онзи самурай, който дойде точно когато привършвахме със сервирането на сутрешните ястия.
— Какъв самурай? — възкликнаха едновременно Хирата и собственикът.
Келнерът сервира купичките с ориз и змиорка и се върна.
— Онзи, когото видях на уличката, когато излязох да изхвърля боклука. Той ме заплаши, че ще ме промуши с нагината, ако не му помогна да намери търговеца. Тогава му казах къде живее старецът. И той бързо си тръгна — келнерът изглеждаше стъписан. — Ама това убиецът ли е бил? Изглежда, съм се отървал на косъм.
— Как изглеждаше? — попита Хирата.
— По-възрастен от вас. Грозен — келнерът изнесе напред долната си челюст и се навъси, имитирайки непознатия. — Беше брадясал, а дрехите му, макар и като на човек с положение, бяха мърляви, все едно бе спал на открито.
Хирата се въодушеви. Описанието на мъжа и на оръжието му съвпадаше с вида на пазача Кушида и го поставяше в същия район по времето на убийството. Може да се е сдобил с наметалото и качулката по- късно като прикритие. Сега той ставаше по-важен заподозрян от Ичитеру. Хирата изяде храната си и благодари на съдържателя и на келнера с големи бакшиши. На тръгване от гостилницата проводи куриер до замъка Едо с нареждане до помощниците си да търсят Кушида в района на кея Дайкон. После яхна коня си и се отправи към тържището, където преди година бе станал инцидентът със сокушицу Харуме.
— Ще ви покажа къде стана — каза свещеникът от храма Канон в Асакуса. Някогашен пазач в замъка Едо, той имаше масивни и сурови черти — като желязна бойна маска. Лявата му ръка бе ампутирана — явно това бе причината за замонашването му. Хирата и свещеникът излязоха от храма и поеха по Накамиседори — широката алея, която водеше от главната зала за богослужения до големия яркочервен портал. Спряха пред една чайна и бившият дворцов пазач посочи към единия й край, точно при ъгъла на двете съседни улици:
— Според показанията на самата Харуме тя е стояла ето там. Кинжалът е долетял от тази посока — той посочи диагонално към отсрещната страна на Накамиседори — и е ударил тук — той докосна един тесен процеп в дъсчената стена на чайната. — Острието е пронизало ръкава на сокушицу Харуме. Ако е била малко по-близо, е щяла да бъде сериозно ранена… или убита.
— Какво стана с оръжието? — попита Хирата.
— Нося го… — свещеникът извади увит в хартия пакет. Хирата го отвори и намери вътре къс кинжал с наточено острие. Дръжката бе омотана с черна памучна връв. Беше от евтините оръжия, използвани от простолюдието, и се продаваше навсякъде.
