— Ще го задържа — каза той, уви отново ножа и го тикна в пояса си, макар че почти не се надяваше да открие собственика. — Имало ли е някакви свидетели?
— Търговци надолу по улицата са забелязали бягащ мъж в черно наметало и качулка… — сърцето на Хирата трепна от вълнение — нападателят е бил в същите одежди като убиеца на Чойей! — За жалост никой не е огледал добре извършителя и той е избягал — добави свещеникът.
— Имате ли някаква друга информация? — попита Хирата, без да храни особена надежда.
— Имената на всички, присъствали на празненството в двореца. Събрах жените и придружителите им в храма и взех показания от тях, както си му е редът.
Той му подаде книгата. От списъка на петдесет и трите спътнички на Харуме му се наби в очи едно име — Ичитеру. Усети как стомахът му се преобръща. Сочейки към името на доскорошната си любовница, той попита:
— Какво ви каза тя?
Свещеникът отгърна няколко страници и намери нейните показания.
— Че е пиела чай надолу по улицата, когато е чула писъка на Харуме.
— Нека пак да погледна този списък — щом видя, че главният пазач Кушида също фигурира в него, Хирата въздъхна с облекчение. — Какво е разказал Кушида?
— Той бе толкова съкрушен, че не е успял да опази сокушицу Харуме, че въобще не можах да го разпитам, както трябва — отвърна свещеникът.
— Някой друг видял ли го е?
— Не. Те се разделили, за да съпроводят дамите из околността. Всеки е предполагал, че Кушида е с някоя от останалите групи — свещеникът се навъси. — Познавам пазача от времето, когато работех в замъка Едо. Нямах основание да предполагам, че е един от вероятните нападатели или че някога може да бъде преследван от закона. Иначе щях да се опитам да разбера къде е бил. Съжалявам, че не ви бях особено полезен.
— Няма нищо — отвърна Хирата. — Вие ми казахте онова, което исках да знам — бе убеден, че кинжалът е бил хвърлен срещу Харуме от същия човек, който е сложил отровата в мастилницата й и по- късно е убил Чойей. Кушида разполагаше с много възможности да извърши тези престъпления и нямаше алиби. Хирата предчувстваше как победно ще си възвърне благоволението на Сано.
Само трябваше да открие Кушида.
Глава 33
В района на даймио отряд войници, които придружаваха един-единствен паланкин, спряха пред портата с герб, изобразяващ два лебеда. Началникът им обяви:
— Съпругата на сосакан сама би желала да посети владетеля Мияги.
Един от стражите на Мияги отвърна:
— Моля, почакайте, докато уведомя даймио, че има посетител.
Вътре в паланкина Рейко трепереше от радостна възбуда. По-рано същата сутрин чрез братовчедка си Ери бе успяла да си уреди среща и с Ичитеру. Докато чакаше, Рейко стискаше в ръце кутия със сладки, които бе донесла като любезен дар за семейство Мияги. Обстоятелствата й предоставяха великолепен повод да ги посети. Тя нетърпеливо надзърна през прозорчето на паланкина към портите на Мияги. Накрая се появи един слуга.
— Господарят и господарката Мияги ще приемат госпожа Сано в градината — каза той.
Рейко стисна кутията със сладките и слезе от паланкина. Нареди на антуража си да я чака отвън и последва слугата в имението на даймио. Прекосиха двора и минаха през друга порта, а от там — във вътрешната градина, където растяха огромни борове. Тук цареше странен покой. Слънчевата светлина се процеждаше между вековните дървета и хвърляше дебели сенки. Хубаво младо момиче прокарваше с гребло прави успоредни линии в леха с бял пясък. Друго хвърляше трохи на оранжеви шарани в езерото. В беседката една по-възрастна жена с невзрачно сурово лице седеше и шиеше. Мъж на средна възраст, облечен в избеляло синьо памучно сетре, бе коленичил до цветна леха и поливаше растенията, като с черпак загребваше вода от дървено ведро. Внезапно Рейко бе обзета от страх въпреки стражите, които я чакаха отвън. Тя познаваше престъпници само от съда, където ги бе гледала без всякакъв риск. Сега зловещата атмосфера в имението на Мияги я предупреждаваше, че не е в свои води. Щеше ли да се справи с нелеката си и задача да изкопчи нужната информация? Дали владетелят Мияги щеше да прозре истинската причина за посещението й?
— Почитаемата госпожа Сано Рейко — обяви слугата.
Всички се обърнаха към нея. Греблото спря насред браздата; момичето, което хранеше рибите замръзна с протегната ръка. Владетелят Мияги застина с черпак във въздуха, а ръцете на жена му замряха неподвижни върху ръкоделието. Докато я разглеждаха с безизразно мълчание, тя почти виждаше нишките, които ги свързваха, също като в мрежа. Даймио и двете млади момичета се придвижиха и застанаха до беседката, където седеше госпожа Мияги. Рейко потисна страха си и се приближи до домакините. Госпожа Мияги се поклони.
— Вашето присъствие е чест за нас… — и се усмихна, разкривайки почернените си зъби.
Докато траеше задължителният ритуал на представяне, Рейко възвърна самообладанието си.
— Дойдох да ви благодаря за красивото сандъче с шевни принадлежности, което ми изпратихте като сватбен подарък — каза тя, изтъквайки привидната причина за посещението си. — Моля, приемете това в знак на искрената ми признателност.
— Много благодарим — отвърна Акико. Една от наложниците пое пакета на Рейко. А на другата господарката Мияги каза: — Орехче, донеси чай за нашата скъпа гостенка — и двете момичета бързешком се отправиха към къщата. Мияги Акико разкърши рамене и каза: — Човек се схваща от дълго седене, пък и вие сигурно сте изнервена след това пътуване с паланкин. Елате да се разходим из градината.
Рейко се бе чудила какъв повод да намери, за да остане по-дълго у семейство Мияги, а сега, макар че планът действаше, тя копнееше да си тръгне колкото се може по-скоро. Черните очи на Акико блестяха с хищен интерес. Рейко отстъпи… и се блъсна в даймио, който се бе приближил и бе застанал от лявата й страна.
— Прекрасна като пролетен сняг върху вишневи цветове — изрече той провлечено.
Обградена от своите домакини, Рейко изобщо не се почувства поласкана от комплимента, който внушаваше упадък на красотата. Намираше владетеля Мияги за отблъскващ с тази негова отпусната кожа, увиснали клепачи и прегърбена стойка. Той ли бе бащата на нероденото бебе на сокушицу Харуме? Как е могла тя да понася докосването му?
— Предложението за разходка из градината звучи неустоимо примамливо — рече тя напрегнато и пое надолу по пътеката. Искаше да се отдалечи от извратената аура на двамата съпрузи, но те и двамата крачеха тъй близо до нея, че тя почти чувстваше горещия дъх на даймио върху тила си и долавяше зле прикритата агресивност на госпожа Мияги. Рейко съжали, че не бе влязла с охраната си. Напрегнатостта изтласка от съзнанието й плановете, как да разпита владетеля Мияги. Сега затърси подходяща реплика да започне непринуден разговор.
— Градината ви е възхитителна — каза тя. — Толкова е… елегантна — довърши тя непохватно.
Мияги Акико каза:
— Но аз предполагам, че градината на сосакан сама е много по-хубава.
Рейко реши да се възползва от това начало.
— За съжаление мъжът ми не разполага с много време за разходки из природата. Ангажиран е с неотложни въпроси. Може би сте чули за произшествието, което прекъсна сватбеното ни тържество?
— Наистина. Твърде неприятно — каза госпожа Мияги.
— О, да — въздъхна даймио. — Сокушицу Харуме. Вероятно страданията й са били неописуеми… — в усмивката му се прокрадна похотливост. — Ножът, който разрязва меката й кожа… бликащата кръв… отровното мастило, проникващо в младото й тяло… конвулсиите и умопомрачението… Болката е върховно усещане, а страхът е най-силното чувство. Да, в смъртта има неповторима красота!
Рейко усети тръпки на ужас, когато осъзна, че вкусовете на владетеля Мияги надхвърлят в значителна степен границите на нормалното и стигат много по-далеч, отколкото двамата със Сано бяха подозирали. Тя
