си спомни един процес, който баща й не й бе позволил да гледа. В него някакъв търговец бе удушил една проститутка по време на сношение, за да постигне върховно плътско удоволствие чрез смъртта й. Дали владетелят Мияги бе търсил същото с Харуме, опиянявайки се — макар и от разстояние — от нейната агония?
Рейко се престори, че не забелязва нищо необичайно в отговора му, и каза:
— Бях много опечалена от смъртта на сокушицу Харуме. А вие?
— Някои жени обичат да дразнят и да предизвикват, непрекъснато флиртувайки с опасността… — мрачна, зловеща възбуда обагри превзетия провлечен говор на даймио. — Те си просят смъртта.
Сърцето на Рейко подскочи.
— Смятате, че сокушицу Харуме е била… такава жена ли?
Вероятно осъзнала, че съпругът й говори твърде свободно, госпожа Мияги се намеси:
— Как напредва в разследването си сосакан сама? Ще залови ли убиеца скоро? — гласът й прозвуча рязко от зле прикрито нетърпение. За разлика от даймио тя, изглежда, сериозно се безпокоеше за изхода на диренето.
— О, съжалявам, но не знам нищо за работата на съпруга си — отвърна Рейко с игриво безгрижие.
В изражението и в поведението на Акико не се промени нищо, но Рейко усети как тя си отдъхна. Звукът от отваряне на врата и стъпки по верандата разведри настъпилата неловка пауза и госпожа Мияги каза:
— Чаят е сервиран.
Седнаха в беседката. Наложниците донесоха сгрети влажни кърпи да си избършат ръцете и поставиха пред тях разточително угощение — чай, пресни смокини, питки със сладко от боб, маринован пъпеш, варени кестени в мед, резенчета омар, подредени като разцъфнал божур. Докато учтиво опитваше от поднесените блюда, Рейко си мислеше за отровното мастило. Гърлото й се стегна; усети, че й призлява. У нея все повече се затвърждаваше убеждението, че убиецът е владетелят Мияги.
Излегнат до нея, даймио дъвчеше бавно, шумно премлясквайки. Докато поглъщаше парченцата омар, погледът му шареше по Рейко, сякаш я събличаше с очи. Тя се изчерви под грима си, докато с мъка преглъщаше чая. Стомахът й се бунтуваше и в един ужасен миг тя изтръпна, че течността ще се върне обратно. Даймио изрече напевно:
После захапа розовото месо на една смокиня, без да откъсва поглед от Рейко. С внезапно ловко движение посегна към главата й. Рейко ахна. Наложниците захихикаха; владетелят Мияги се изкиска.
— Не се страхувайте, мила моя. В прекрасните ви коси се е заплело листо… позволете ми да го махна.
Преди да се отдръпнат, пръстите му се плъзнаха по слепоочието и надолу по бузата й. В тях нямаше листо. Допирът на даймио остави някакво влажно усещане, като диря от змия. Пламнала от гневно смущение, Рейко отмести поглед. Като момиче от висшата класа тя рядко бе общувала с мъже извън своя дом и никой не си бе позволявал да се отнася към дъщерята на съдията Уеда с подобно неуважение. Тъй че тя не знаеше как да реагира на вулгарното ухажване. Единственото, което можа да измисли, бе да се направи, че не разбира смисъла на действията му.
— Имате великолепен изказ — каза тихо и погледна към госпожа Мияги за съдействие. Ако имаше капчица гордост или разум, тя незабавно щеше да спре възмутителния флирт на съпруга си!
Но Акико само кимна с изкуствената си усмивка, без да трепне нито за миг, и попита:
— Обичате ли поезия, госпожо Сано? — слънчевите лъчи падаха косо през решетъчните стени на беседката и осветяваха гъстия мъх върху горната й устна.
Заговориха за известни поети и цитираха класически стихове. Госпожа Мияги рецитира свои стихотворения и прикани Рейко да стори същото. Облизвайки пръсти, владетелят Мияги само я наблюдаваше. Тя трескаво мислеше как да върне разговора на темата за убийството, без да предизвика подозрение. Накрая се отказа и реши да се сбогува:
— Твърде дълго се възползвах от гостоприемството ви. Време е да тръгвам.
Даймио въздъхна със съжаление.
— Тъй скоро, мила? Е, добре… разделите са неизбежни, радостта от живота — мимолетна. Довечера отиваме на вилата си горе на хълмовете да се полюбуваме на есенната луна. Ще бъдете ли така добра да ни придружите?
„Не! Не желая да ви виждам повече!“, искаше да изкрещи, но все още не се бе сдобила с неоспорими доказателства, че владетелят Мияги е отровил Харуме. Затова преглътна с мъка страха и отвращението си и тихо отвърна:
— Благодаря за любезната покана. Приемам с радост — после, плувнала в студена пот, уточни с домакините подробностите около заминаването. — Сега трябва да тръгвам, за да довърша посещенията си и да се приготвя за пътуването. Довиждане!
Обратният път до улицата трая цяла вечност. Замаяна и омаломощена, Рейко скочи в чакащия я паланкин и когато той се заклати в такт със стъпките на носачите, тя вече съжаляваше, че бе приела поканата.
Как щеше да издържи цяла вечер със семейство Мияги?
Глава 34
Странноприемница „Цубаме“, където Харуме и даймио Мияги бяха провеждали срещите си, се намираше на тиха уличка в покрайнините на Асакуса, далеч от оживения район край храма Канон. От другата страна на улицата кирпичена стена ограждаше малък храм.
Сано слезе от коня си пред портата на странноприемницата. Вътре изкусно подредената градина с вечнозелени растения, вишни и червенолист клен издаваше високата класа на клиентите и дискретността, с което се опазваха тайните им. Вратите на отделните постройки бяха затворени, а прозорците — със спуснати капаци. Но през тънките стени Сано долови приглушен говор и усети мирис на готвено. От банята се издигаше пара. Сано предполагаше, че една неочаквана проверка на странноприемницата ще разкрие незаконните връзки на някои от най-изтъкнатите граждани на Едо.
В преддверието на първата сграда имаше малка ниша, изискано украсена с къпинови клонки в черна керамична ваза. Сано похлопа и собственикът тутакси се показа.
— Добре дошли в странноприемница „Цубаме“, господарю — каза той. — Подслон ли желаете?
Сано се представи.
— Нуждая се от известна информация за един от доскорошните ви гости.
Собственикът повдигна надменно вежди.
— Опасявам се, че противоречи на принципите ни. Нашите клиенти си плащат за уединение и ние полагаме всички усилия да им го осигурим.
— Аз съм сосакан и вие сте длъжен да ми окажете пълно съдействие, в противен случай ще ви арестувам. Това е разследване за убийство. И тъй като въпросната ви клиентка е мъртва, едва ли може да имате нещо против.
— Добре — съдържателят сви рамене в ядно примирение. — Коя е тя?
— Сокушицу Харуме. Идвала е тук да се среща с даймио Мияги от провинция Тоса. Интересува ме дали се е срещала и с някой друг?
— Да — призна собственикът. — Срещаше се и с друг мъж.
— С кого? — попита нетърпеливо Сано.
— Не знам. Въвеждаше го тайно. Съвсем случайно разбрах за него — прислужниците чули страстни
