стенания на мъж в стаята й, което бе необичайно, защото владетелят Мияги винаги оставаше отвън. По- късно поръчах да проследят този мъж, но не успях да науча името му, нито с какво се занимава или къде живее, защото той все успяваше да се изплъзне.
— Как изглеждаше?
— Скромно облечен самурай, двайсетинагодишен. Това е всичко, което мога да ви кажа. Много внимаваше да не бъде проследен… Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.
Значи любовникът не беше Кушида, освен това със сигурност беше мъж, а не жена. Сано попита:
— Мога ли да видя стаята, която са използвали?
— В момента е заета, а и бе старателно почистена след последното посещение на Харуме.
— Ще познаете ли младия мъж, ако го видите отново?
— Може би… — на лицето на съдържателя се изписа съмнение.
— Ще поставя тук един от моите хора, в случай че той дойде отново — каза Сано на съдържателя. — Не се тревожете, няма да безпокоим клиентите ви.
Сано излезе в двора на странноприемницата, изпълнен със съмнения. Потвърденото предположение, че Харуме е имала друг любовник, не му помагаше особено да разреши случая. Тежаха му и други проблеми — скарването с Хирата и тревогата, как ли се е справила Рейко при срещата с владетеля Мияги. После практичността му взе връх над страховете. Хирата бе предан и почтен, със сигурност щеше да открие начин да се реабилитира. А Рейко бе дала дума да внимава. После с усилие отново насочи вниманието си към конкретния въпрос.
Не бързаше да си тръгне от странноприемницата, защото инстинктивно чувстваше, че тук някъде се намира ключът към загадката на убийството.
Вместо да се качи на коня, се огледа наоколо. Погледът му се спря на табелата, която висеше на портата от другата страна на улицата. На нея пишеше „Храм Хака“. Сано се сети за молитвата, която бе намерил в стаята на Харуме. Ами да! Вероятно я бе купила преди или след срещата си с владетеля Мияги в странноприемницата. С чувството за предстояща находка той прекоси улицата и влезе в двора на храма.
Докато вървеше към залата за богослужение, долови гласове някъде зад постройката. Последва ги и се озова в малко гробище. До един гроб стояха четирима мъже и разговаряха над нещо, опънато отгоре. Двама от тях бяха облечени в изцапани дрипави одежди. Мръсните им лица носеха отпечатъка на бедността. Останалите изглеждаха чисти и сити и носеха подплатени наметала. Докато се приближаваше, Сано чу единия да казва:
— Пет моме31 за всичко.
— Но тези са съвсем нови, господарю — възрази единият от дрипавите. — От вчера са. Взехме ги от трупа на съвсем млада жена.
Вторият купувач каза:
— Давам ви шест моме.
Избухнаха пререкания. Сано се приближи още и видя обекта на търговията — десет човешки нокътя, подредени до купчина черни коси.
Търговците бяха ета, които извозваха трупове и крадяха части от мъртъвците. Купувачите бяха слуги в публичен дом, купуващи сувенири за куртизанките. Имаше обичай куртизанките да дават на клиентите си нокти или кичури коси в знак на любов, но за да не им се налага да осакатяват собствените си ръце или да си развалят прическите, те прибягваха до услугите на ета.
Сребърните монети смениха притежателя си. Купувачите си тръгнаха. Ета забелязаха Сано и се проснаха на земята.
— Умоляваме ви, господарю, не вършехме нищо нередно!
Сано разбираше техния ужас — един самурай можеше да убие ета по прищявка, без да се страхува от наказание.
— Не се бойте. Искам просто да ви задам няколко въпроса. Станете! — те се подчиниха със сведени покорно очи. Единият бе възрастен, другият — млад, със сходни черти на мършавите им лица. — Някога млада красива жена, облечена в изискани дрехи, да е купувала коси и нокти от вас?
Младият отвърна припряно:
— Да, господарю.
— Кога беше това? — попита Сано.
— През пролетта — отвърна младият въпреки отчаяните жестове на спътника му да мълчи.
— С нея имаше ли мъж?
Възрастният ета удари младия, който възкликна:
— Ох, бе, тате, що тъй? — след което потъна в обидено мълчание.
— Кажете ми какво знаете за жената — нареди Сано.
Нещо в гласа или в маниера му вероятно бе вдъхнало кураж на младия, защото той хвърли предизвикателен поглед към баща си и после каза:
— Този ден с нас беше началникът ни Дандзаемон. Обикаляше на проверка… — Сано знаеше, че всяка група ета си имат отговорник, който представляваше групата пред държавните власти и имаше право да носи мечове. — Докато ние се пазаряхме с жената — продължи младият мъж, — тя не сваляше поглед от него. И той се втренчи в нея. Не си казаха нищо, ама ние разбрахме, че нещо става между тях, нали, тате? — възрастният мъж се сви, скрил ръце в шепи — явно се вайкаше, че синът му се е раздрънкал. — След като жената купи косата и ноктите, началникът ни нареди да си вървим. Тя остана. Само че ние искахме да разберем какво става, затова се спряхме от другата страна на стената и ги подслушахме. Не чухме какво си казаха, ама си говориха дълго. После тя отиде в странноприемницата отсреща. Той изчака при задния вход, докато тя го пусна вътре…
Сано ликуваше вътрешно. Предчувствието му се бе оказало вярно. Връзка с началник на ета? Може би именно окаяното му положение в обществото е допаднало на непретенциозния вкус, който Харуме бе усвоила от майка си. А двата му меча бяха подвели съдържателя на странноприемницата и той го бе взел за самурай.
— Почитаеми господарю, моля ви не наказвайте Дандзаемон, че е имал връзка с дама от двореца — рече умолително възрастният ета. — Той знае, че е сбъркал. Всички се опитваха да го предупредят за опасността. Ако шогунът разбере, войниците ще го убият! Само че той не можеше да се спре.
Сега Сано разбра истинското значение на онзи пасаж, скрит в дневника на Харуме: „Ден ли е, не можем да сме заедно навън…“
За подобна връзка Харуме и Дандзаемон биха били подложени на продължителни мъчения, публично опозоряване и най-жестока екзекуция. Сигурно са били много влюбени, за да се решат на този риск.
— Къде мога да намеря Дандзаемон? — попита той ета.
Глава 35
Цветна карта на Япония покриваше цяла стена в кабинета на Янагисава. В ясносин океан плуваха огромните масиви на островите Хокайдо, Хоншу, Шикоку и Кюшу. Черните йероглифи означаваха градовете; златните линии определяха границите на провинциите; белите линии проследяваха главните междуградски пътища; кафявите върхове представляваха планини; сините отрязъци и завъртулки изобразяваха езера и реки; зеленото означаваше обработваема земя. Янагисава стоеше пред този шедьовър и чакаше куриерът да му донесе новината, че Сано е повдигнал официално обвинение срещу господарката Кейшо.
Всъщност дворцовият управител не смяташе, че майката на шогуна ще бъде осъдена или екзекутирана. Но Янагисава лесно можеше да убеди нежния Токугава Цунайоши да изпрати Кейшо на заточение в… той се усмихна и заби пръст върху далечния остров Хачиджо. А щом майката на шогуна бъде отстранена, той ще може да осъществи следващата фаза от плана си — и дворцовият управител започна да отбелязва с карфици местата, където се намираха главните будистки храмове.
През десетте години управление на Токугава Цунайоши бе пръснато цяло състояние за построяването и поддържането на тези институции; за храна, облекло и прислуга на свещениците, за пищни религиозни церемонии и обществена благотворителност. Свещеникът Рюко, който действаше чрез Кейшо, бе убедил шогуна, че разходите ще осигурят добри постъпления. Но Янагисава виждаше по-добро приложение на
