— Зная, че не си я убил — миролюбиво каза Сано. — Но искам да ми помогнеш! — Дандзаемон го изгледа предпазливо. — Ти каза, че Харуме е разговаряла с теб. Можеш ли да си спомниш нещо от думите й, което би могло да ни подскаже кой е убиецът й?
— Откакто научих за смъртта й, премислих всичките ни разговори… Имаше една друга наложница, която се държеше грубо с Харуме, и един от пазачите, който й досаждаше…
— Ичитеру и Кушида вече са сред заподозрените — каза Сано. — А някой друг?
— Убиецът, който хвърли кинжал по нея.
— Тя разказа ли ти за това?
Очите на Дандзаемон потъмняха от спомена.
— Аз бях там, когато се случи. Току-що бяхме излезли от странноприемницата. Тя винаги вървеше първа; аз я следвах от разстояние, за да съм сигурен, че е в безопасност. Обикновено я изпращах с поглед до двора на храма Канон и после продължавах по своя път. Но този ден просто нямах сили да се разделя с нея. Последвах я до тържището. Стоях пред една сергия на отсрещната страна и я наблюдавах как завива по уличката покрай чайната. Тя се, обърна с гръб и вдигна ръка пред лицето си… — гласът на Дандзаемон едва доловимо трепна. — Знаех, че плаче, защото й беше мъчно, че се разделя с мен. После изведнъж изпищя и падна. Видях кинжала да стърчи от стената на чайната. Хората се разкрещяха. Забравих да се преструвам, че не я познавам, и се втурнах натам. И тогава някой се блъсна в мен. Тя беше облечена в тъмно наметало с качулка и толкова бързаше да се махне от там. Знаех, че тя е хвърлила ножа…
След вълнението, което го обзе, научавайки, че нападателят прилича на човека, убил търговеца на лекове, Сано със закъснение регистрира използваната от Дандзаемон дума.
— Тя? Значи беше жена? Сигурен ли си? — от думите на Чойей излизаше, че нападателят е мъж… или Сано неправилно бе разбрал?
Началникът на ета кимна.
— Косите й бяха покрити, а наметалото скриваше дрехите й. Имаше шал пред лицето. Но аз видях останалата част от лицето. Веждите й бяха обръснати.
„Според модата за жените с благородно потекло“, помисли си Сано. Сърцето му заблъска развълнувано.
— Сигурно не си го казал на полицията — предположи той.
Началникът на ета сви безпомощно рамене.
— Когато ме видя, че приближавам, Харуме извика: „Не, не!“ Знаех какво имаше предвид. Не можехме да допуснем някой да ни види заедно и да ни заподозре. Тъй че… — тежката му въздишка изразяваше трагедията на мъж, комуто бе забранено да помогне на любимата си. — Тогава просто се обърнах и се отдалечих. Сега си мисля, че ако бях разказал какво съм видял, Харуме можеше да е жива.
— Това, което ми каза, ще помогне убиецът да бъде изправен пред съда — каза Сано. — По този начин ще имаш удовлетворението, че си отмъстил за смъртта й.
По печално стиснатите устни и безнадеждността в очите му Сано заключи, че това е твърде слаба утеха. Той благодари на Дандзаемон и стана да си върви.
Излязоха от къщата и поеха през селището мълчаливо. При портата началникът на ета се поклони за сбогом. Сано стори същото. Преди да поеме през полето, се обърна, за да погледне за последно към Дандзаемон.
Заобиколен от хората си, сред които и Мура, началникът на низвергнатите изглеждаше по-благороден и горд от мнозина даймио. Каква богохулна мисъл! Но Сано много по-лесно можеше да си представи този ета да командва армия, отколкото Токугава Цунайоши.
Глава 37
— По пътя на логиката излиза, че Ичитеру е убиецът — каза Сано. — Кинжалът срещу Харуме е бил хвърлен от жена. Ичитеру е била там и няма алиби. Имала е достъп до стаята на Харуме и е могла да купи отрова за стрели от Чойей, когато е купувала афродизиака за теб, Хирата.
Лицето на младия васал изглеждаше измъчено и нещастно.
— Не мога да повярвам, че е убийца — каза той за трети път, откакто двамата със Сано се бяха срещнали пред замъка Едо и бяха съпоставили резултатите от отделните разпити. Сега, докато навлизаха в административния район, той упорито бранеше невинността на своята прелъстителка. — Може Дандзаемон да е сбъркал.
Като потискаше нетърпението си, Сано хвърли поглед към върха на хълма. Късното следобедно слънце бе позлатило покривите на дворците и бе обагрило в оранжево дърветата в горския резерват. От бараките покрай улицата изпълзяваха сини сенки и потапяха района в преждевременен здрач. Сано бе уморен и гладен; копнееше за гореща вана, за да отмие от себе си мръсотията от селището на ета. Жадуваше да види Рейко и да сподели с нея успешното приключване на случая. Последното, от което се нуждаеше, бяха нови неприятности с Хирата.
— Ичитеру повече няма да има възможност да се измъкне от разпита — каза той твърдо. — Господарката Кейшо сигурно вече е съобщила на шогуна за нашето недоразумение и той отново ще отвори за посещение вътрешното крило млъкна за миг и после продължи: — Има твърде много доказателства срещу Ичитеру. Волю-неволю ще трябва да се откажеш от пристрастността си към нея.
— Зная — каза Хирата, усуквайки юздите около ръцете си. — Просто имам чувството, че не е тя. Цял ден издирвах улики, които да докажат, че не съм глупак, и се убедих, че извършителят е Кушида. Но сега…
— Всички грешим, Хирата. Не мисли повече за това…
Но Хирата не го слушаше. Бе замръзнал насред двора с озадачено изражение.
— О-о! — възкликна той и после повтори странно натъртвайки: — О-о!
— Какво има? — попита Сано.
— Току-що си спомних нещо! — лицето на Хирата се оживи от вълнение. — Сега вече съм сигурен, че Ичитеру не е убила Харуме.
Сано го погледна с раздразнение:
— Хирата, престани. Стига вече. Ще се измия и ще поговоря с Рейко. После ще отидем до вътрешното крило.
Той се обърна и влезе в къщата. Хирата се втурна след него.
— Чакайте, сосакан сама! Нека ви обясня! — след като събуха обувките си в антрето и нахлузиха платнени чехли, той каза: — Мисля, че онзи ден видях убиеца…
— Какво? — Сано замръзна с ръка на вратата. Думите рукнаха от устата на Хирата като буен поток.
— Когато отидох да се видя с Плъха, си мислех нещо друго, но сега разбирам какво е станало.
Трябваше да се досетя. Тя не е продавала нищо, плащала му е!
— Карай по-бавно, че нищо не разбирам — каза Сано. — Започни отначало.
Хирата пое дълбоко дъх и преглътна, полагайки усилия да обуздае вълнението си.
— Платих на Плъха, за да държи под око Чойей. После се върнах там да видя дали е научил нещо. В стаята при него имаше някаква жена. Двамата се пазаряха… договаряха се нещо. Плъха каза, че току-що му е продала недъгавото си дете за шоуто на изродите. После ми каза, че не е могъл да открие Чойей. Върна ми парите, които му бях дал. Подозирах, че бе намерил търговеца, но че онзи го бе подкупил да не го издава. Сега съм сигурен, че го е подкупила жената, която видях… тя му е предлагала пари, а не той на нея. Докато ние разговаряхме, тя изчезна. Трябва да е била убийцата!
— Но сокушицу Ичитеру е единствената заподозряна жена! — още докато го казваше, Сано осъзна, че греши.
Победоносна искрица блесна в погледа на Хирата.
— Аз не познавам госпожа Мияги. Как изглежда?
— Около четирийсет и пет… — започна Сано.
— Не особено хубава, с продълговато лице, с увиснали клепачи и плътен глас. С почернени зъби и бръснати вежди — засмя се въодушевено Хирата. — Само като си помисля. Разполагал съм с това описание през цялото време!
— Интересна теория — призна Сано. — Но не сме включили госпожа Мияги в сцената с кинжала.
