Възможно е тя да е сложила отрова в мастилото, но не разполагаме с доказателства. И какъв може да е мотивът й?
— Нека отидем при нея и да видим дали ще я разпозная — помоли Хирата. — Плъха вероятно е разбрал, че тя е клиентка на Чойей, и се е опитал да я изнуди. А тя сигурно е възнамерявала да убие и Плъха… Нищо чудно да съм му спасил живота, като съм пристигнал в онзи миг! — младежът се поклони: — Моля ви, сосакан сама, преди да решите, че Ичитеру е виновна, дайте ми възможност да докажа, че съм прав. Нека разпитам госпожа Мияги!
Опитвайки се да предотврати евентуално преследване в погрешна посока, Сано каза:
— Днес Рейко бе на посещение в тяхното яшики. Хайде да видим дали е научила нещо — той влезе в коридора, където един слуга излезе да го посрещне.
— Къде е съпругата ми?
— Не си е вкъщи, господарю. Но остави това за вас — и му подаде запечатан плик.
Сано го отвори и прочете на глас:
Уважаеми съпруже.
Посещението ми у владетеля Мияги бе крайно интересно и според мен той е убиецът на Харуме. Двамата със съпругата му ме поканиха в лятната им вила довечера да съзерцаваме есенната луна. Трябва да се възползвам от възможността да задам още въпроси на даймио и да получа доказателства за вината му. Не се тревожи — взимам със себе си твоите помощници Ота и Фуджисава, както и обичайната си охрана. Ще се върнем утре сутрин.
Изведнъж идеята да разследват жената на даймио Мияги вече не му изглеждаше толкова нелепа. Ако съществуваше някаква вероятност тя да е убийцата, Сано не искаше Рейко да пътува с нея до отдалечена вила, макар и с въоръжена охрана.
— Мисля, че Ичитеру може да почака още малко — каза Сано. — Ще се опитаме да настигнем Рейко и Мияги, преди да са излезли от града.
Сред залп от тропот на конски копита Сано и Хирата пристигнаха пред портите на семейното имение на даймио Мияги. Сано хвърли тревожен поглед надолу и нагоре по улицата.
— Не виждам паланкина на Рейко — каза той, — нито охраната й — колкото и да не му се искаше, започна да си мисли, че Хирата е прав: госпожа Мияги бе убийцата. Тревога стегна сърцето му.
— Успокойте се — рече му загрижено Хирата, — ще я намерим.
Сано скочи от коня и се обърна към единия от двамата пазачи.
— Къде е жена ми? — попита рязко той, сграбчвайки го за бронираната туника.
— Хей! Пусни ме! — пазачът блъсна Сано; другият го стисна в желязна хватка.
Хирата се втурна да обяснява:
— Съпругата на сосакан сама трябваше да отиде на вилата на семейство Мияги заедно с домакините. Искаме да разговаряме с тях. Къде са?
При споменаването на титлата на Сано и двамата стражи се напрегнаха и отстъпиха назад, но не отговориха.
— Влизаме вътре — каза Сано на Хирата.
Стражите препречиха входа с уплашени физиономии. Поведението им още повече разтревожи Сано — нещо не беше наред.
— В имението няма никой — каза единият. — Всички заминаха.
Обладан от внезапен страх, че нещо се е случило с Рейко в къщата, Сано извади меча си.
— Отстранете се! — стражите отскочиха встрани и Сано отвори вратата с трясък. Следван от Хирата, той побягна през двора, през вътрешната порта и връхлетя в къщата, като викаше: — Рейко!
Тишина бе обгърнала дългия сумрачен коридор. Продължи напред и скоро се озова сам в семейните жилищни помещения. Това крило бе студено, тъмно и влажно като пещера. Мирис на мухъл изпълваше въздуха. Сано спря, за да си поеме дъх и да се овладее. Наоколо не видя никого. Първоначално не чуваше нищо, освен собственото си тежко дишане. После долови слаб стон. Сърцето му подскочи. Рейко! Последва звука и зави зад ъгъла.
Изведнъж замръзна на място. Светлина от запалена лампа се разливаше от една отворена врата.
Отвън бе коленичил и плачеше слугата, когото Сано помнеше от първото си посещение.
— Момичетата — изстена той. — Момичетата… — сълзи блестяха по сбръчканото му лице. Вдигна трепереща ръка и показа към вътрешността на стаята.
Сано се втурна през вратата. Отвътре го блъсна познат мирис — зловонен, солен, метален. Първоначално не можа да проумее сцената, но после погледът му се проясни. Беше помещение за къпане с дълбока дървена вана и бамбуков параван. Точно до ваната лежаха телата на две жени, свити една до друга. Китките и глезените им бяха овързани. Дълбоки разрези на гърлата почти ги бяха обезглавили. Алена кръв бе просмукала дългите им разрошени коси и бледата им кожа. Тя бе оплискала стените, протекла по пода, опръскала ваната и оцветила водата в нея. Ужас вцепени Сано. Лицата на двете млади жени се открояваха с кошмарна яснота на фона на жестоката сеч. И двете притежаваха нежните черти на Рейко. Стенейки, той се свлече на колене до девойките.
Хирата се втурна в банята.
— Милостиви богове! Каква касапница! Пазачите ми казаха, че господарката Мияги е убила наложниците на съпруга си. Вързала ги е. Те мислели, че е игра. После им прерязала гърлата. Когато слугите чули писъци и дошли да видят какво става, тя им наредила да не казват на никого. Тя и господарят Мияги тръгнали, за да се срещнат с някого при портите на двореца, за да пътуват към вилата заедно. Било е преди два часа.
Сано не можеше да проумее причините, поради които госпожа Мияги бе убила наложниците на съпруга си, но жестоката й постъпка със сигурност доказваше, че Рейко е в смъртна опасност. В следващия миг той вече тичаше презглава към изхода, следван от Хирата.
Глава 38
Върху окъпаното в пламъците на залязващото слънце небе над западните хълмове извън Едо се бе разпрострял гоблен от златни облаци. Далечните планини бяха тъмни лавандулови възвишения. Извитата лента на реката блестеше като стопена мед. Над пейзажа отекваше звън на камбани. На изток върху небосклона сияеше пълна луна, огромна и ярка.
Лятното имение на Мияги бе разположено на стръмен склон встрани от главния път. Тесен черен път водеше през гората до вилата — двуетажна постройка от дърво и хоросан, обрасла с лози. Високите дървета наоколо почти скриваха покрива й. В конюшните и в крилото на слугите горяха фенери, но другите прозорци бяха тъмни. Ако не се смятаха вечерната птича песен и шумоленето на вятъра в сухите листа, имението тънеше в тишина. Отвъд вилата местността се изкачваше нагоре, минаваше през още гора и стигаше до гола издатина. На върха на хълма бе построен малък павилион. Там седяха владетелят Мияги, съпругата му и Рейко и съзерцаваха съвършена картина на луната.
Решетести стени ограждаха беседката и ги пазеха от вятъра; топлеха ги мангали с дървени въглища, поставени под застлания с татами под. Фенер осветяваше отделни писалища, на които бяха сложени принадлежности за писане. На масата имаше напитки и блюда. Върху стойка от тиково дърво бяха положени традиционните приношения за луната — оризови кнедли, соеви зърна, сливи, димящи кадила и ваза с есенни треви.
С предизвикателен жест владетелят Мияги взе една четчица и я предложи на Рейко.
— Бихте ли съчинили първото стихотворение в чест на луната, скъпа?
