— Моля, станете! — Сано слезе от коня и се обърна учтиво към Дандзаемон. — Имам нужда от помощта ти по един важен въпрос.
С атлетична грация Дандзаемон се изправи. По негова команда същото сториха и хората му, но без да вдигат глава. Началникът на ета отправи изпитателен поглед към Сано. Не беше на повече от двайсет и пет години, но имаше очи на човек, чийто живот бе непрекъснат низ от изнурителен труд, бедност, насилие и страдание. Дълъг изпъкнал белег прорязваше лявата му буза.
Мура ги представи един на друг и Сано каза:
— Аз разследвам убийството на сокушицу Харуме и желая… — при споменаването на името й в очите на Дандзаемон блесна готовност да се брани — дори и с цената на живота си. Хората му също застанаха нащрек. Ета очевидно смятаха, че Сано е дошъл да убие Дандзаемон. Вдигайки ръце в успокоителен жест, Сано каза: — Не съм тук да сторя зло някому. Просто искам да ви задам няколко въпроса… Можем ли да поговорим насаме?
Дандзаемон кимна на мъжете да се отдалечат.
— Да, господарю. Ще направя каквото мога, за да ви окажа съдействие — Сано усети, че началникът на ета го оглежда критично, сякаш го обдушваше с очи да разбере що за звяр е и от каква глутница идва. Около тях се събра тълпа ета, които ги наблюдаваха с интерес. После кимна в знак, че го е одобрил: — Вие сте приятелят на доктор Ито. Можем да отидем у дома. Там е по-хубаво.
Къщата, в която Дандзаемон отведе Сано и Мура, бе по-голяма и по-прилична от останалите. Имаше солидни дървени стени, непокътнат покрив и здрави хартиени прегради зад решетките на прозорците. Подчинените на Дандзаемон застанаха на пост отпред, а Мура се погрижи за коня на Сано. Предната стая в къщата бе пълна с хора от всякаква възраст, твърде много на брой, за да бъдат от едно семейство. До стената седяха двама сакати и един слепец. Майки люлееха на ръце бебета, които изглеждаха твърде хилави, за да оцелеят. Мъже очакваха съвета на Дандзаемон. Млада бременна жена раздаваше купички супа. При влизането на Сано всякаква активност и разговори секнаха. Възрастните се хвърлиха ничком на земята, а майките притиснаха до пода главите на невръстните си деца.
Дандзаемон въведе Сано в една по-малка, празна стая с оскъдни мебели, но безупречно чиста. Натрупаните тефтери и изписаните листове издаваха, че единственият грамотен член на кастата посвещава по-голямата част от времето си на работа, отколкото на почивка. Никога по-рано Сано не се бе сблъсквал с по-красноречиво доказателство, че човек може да се извиси далеч над класовата си принадлежност.
Дандзаемон коленичи на рогозката.
— Вие сте тук, защото сте разбрали за връзката ми с Харуме — каза той, без да напряга отношенията им, карайки един самурай да яде и да пие с един ета. — Благодаря ви, че пощадихте живота ми. Аз извърших непростимо престъпление. Заслужавам да умра и е ваше право да ме убиете — устата му изтъня в горчива усмивка. — Но ако го бяхте сторили, нямаше да получите отговорите, които ви трябват, нали?
Въпреки овладяния тон Сано долови нотка на печал. Дандзаемон жалееше за Харуме както никой друг.
— Любовта не е извинение за нарушаването на закона — каза Сано, — но аз няма да те накажа за това, че си обичал безразсъдно. Ако ми разкажеш за себе си и за Харуме, ще се опитам да бъда справедлив.
Искрата на съпричастие отново припламна между тях. Дандзаемон пое пресекливо дъх и го изпусна с напрегната въздишка.
— Срещнахме се случайно. В един храм в Асакуса — Дандзаемон говореше накъсано, забил поглед в пода. — Макар че беше минало доста време, аз я познах веднага. Както и тя мен.
— Познавали сте се отпреди?
— Да. От малки. Всеки месец чичо ми ме водеше на плажа във Фукагава да събирам миди. Запозна се с майката на Харуме и стана неин клиент. Ходехме у тях и докато ги чакахме да свършат, двамата с Харуме си играехме — лека, изпълнена с нежност усмивка трепна върху устните на Дандзаемон: — Харуме бе тъй красива и силна. Беше шест години по-малка от мен, но не се страхуваше от нищо. Аз я научих да хвърля камъни, да се бие с пръчки и да плува. За нея нямаше значение, че съм ета. Бяхме като брат и сестра. Когато бях с нея, можех да забравя… всичко друго — той обърна ръце с дланите нагоре в неизказан упрек към съдбата — После майката на Харуме умря. Тя отиде да живее при баща си. Мислех, че повече никога няма да я видя. Когато се срещнахме на гробищата толкова години по-късно, започнахме да си говорим тъй, сякаш вчера се бяхме разделили. Бяхме толкова щастливи, че се виждаме отново — после се засмя горчиво. — Но, разбира се, всичко бе съвсем различно. Тя вече беше красива жена… и сокушицу, а аз — презрян ета. Прекрасно знаех, че не бива да я доближавам, но онова, което почувствахме един към друг, бе тъй внезапно, тъй силно и толкова прекрасно… Тя ме повика в стаята си в отсрещната странноприемница и аз не можах да откажа… Не беше само сласт! С Харуме забравях, че съм мръсен и долен, по-нисш от човешко същество, достоен единствено за отвращение. Когато я държах в обятията си, се чувствах различен. Чист. Цялостен — извърнал поглед, добави тъжно: — И обичан. Дори съпругата ми, на която изневерих заради Харуме, не би могла да ме дари с онова, което получих от нея — любовта, която уталожваше омразата ми към самия мен.
— А какво получи Харуме от връзката ви?
Гняв проблесна в очите на Дандзаемон:
— Да, трудно можете да си представите, че бих могъл да й дам друго, освен неприятности. Но тя бе тъй самотна. Баща й я беше продал, жените в двореца я презираха, нямаше кому да се оплаче… Никой не се интересуваше как се чувства тя. Освен мен. Ние бяхме всичко един за друг.
Тук Сано съзря възможен мотив за убийство.
— Знаехте ли, че Харуме се среща с друг мъж в странноприемницата?
— Даймио Мияги. Да, знаех… — неудобство обагри скулите му с червени ивици. — Той обичаше да я гледа как… си доставя удоволствие. Тя искаше да го изостави… заради мен. Но после реши да го изнудва. Заплаши го, че ще каже на шогуна как той я е насилил, ако не й плати… Правеше го за мен, даваше ми всичките пари. Аз не исках тя да върши нещо тъй рисковано и унизително. Не исках пари от изнудване. Но тя се обиди, когато се опитах да откажа. Толкова искаше да ми даде нещо повече… Все не вярваше, че любовта й ми е достатъчна… — началникът на ета хвърли към Сано предизвикателен поглед. — Няма да отричам, че вземах парите, за да купувам храна и лекарства за селището. Ако приемането на придобити по нечестен път пари от една нещастна жена ме прави престъпник, тъй да бъде! — той се изсмя. Единствен рязък звук, който изразяваше огромното му унижение. После сведе глава, явно засрамен, че е дал израз на емоциите си.
Сано изпита състрадание към младия водач на ета, но в същото време не пропусна да отчете, че Харуме бе дала на владетеля Мияги сериозно основание да желае смъртта й. Помисли си за Рейко — дали още бе при даймио?
— Сокушицу Харуме е била бременна — каза той. Дандзаемон рязко вдигна глава. Изненада обезцвети погледа му като ледена покривка върху дълбоки води. — Значи не си знаел.
Като затвори за миг очи, ета отвърна:
— Не. Никога не ми е казвала. Но трябваше да съобразя, че е възможно да се случи. Милостиви богове! — ужас приглуши гласа му до шепот. — Нашето дете…
— Сигурен ли си, че е било твое?
— Тя ми каза, че шогунът не може… а даймио Мияги никога не я е докосвал. Освен мен нямаше друг — добави Дандзаемон.
— Ако детето се беше родило и беше от мъжки пол, шогунът щеше да го признае за свой наследник и да направи Харуме своя съпруга.
— Не говорите сериозно… — в погледа на Дандзаемон се мярна презрение. — Щом вие разбрахте за мен и Харуме, някой друг също рано или късно щеше да разкрие връзката ни. Шогунът никога не би приел детето на един ета като свое. Всички щяхме да бъдем екзекутирани…
— Затова ли я отрови? Да избегнеш смъртта?
Дандзаемон премигна, сякаш слисан от неочаквания обрат на разговора. После скочи на крака, протестирайки:
— Не съм отровил Харуме! Казах ви какво изпитвах към нея. Не знаех за детето. А дори и да знаех, по- скоро бих убил себе си, отколкото тях!
