— Благодаря ви, но все още не съм готова да пиша — Рейко се усмихна напрегнато. Искаше й се да се отмести по-далеч от даймио, но съпругата му бе седнала твърде близо от другата й страна. Бе твърде уплашена, за да се настрои за поезия. По пътя насам страхът й се бе поуталожил от присъствието на стражите и на двамата помощници на Сано, но не бе предполагала, че мястото, от което щяха да наблюдават луната, бе тъй далеч от вилата, където се бяха настанили придружителите й. Приклещена между убиеца и съпругата му, Рейко преглътна нарастващата си паника. Само мисълта за кинжала, скрит в ръкава й, я успокояваше.
Госпожа Мияги се засмя дрезгав грак, обагрен с вълнение.
— Не карай нашата гостенка да бърза, братовчеде. Луната все още е твърде далеч от своята прелест — тя изглеждаше странно променена от сутринта. Хлътналите й страни бяха поруменели; устните й, иначе превзето стиснати, сега потръпваха. Очите й отразяваха фенера, а неспокойната й енергия изпълваше беседката. — Може ли да ви предложа нещо за хапване, за да се подкрепите? — попита тя.
— Да, моля — Рейко се насили да звучи ентусиазирано. При мисълта да яде в присъствието на семейство Мияги стомахът й се преобърна. С неохота прие чай и кръгла сладка питка със запечен вътре цял жълтък, символизиращ луната. Чувството, че е попаднала в затвор, засили безпокойството й. Тя усещаше как нощта приближава и скрива пътя към нейната безопасност. Покрай беседката минаваше тясна, застлана с чакъл пътека. Зад нея изведнъж следваше почти отвесен склон, който се спускаше до осеян с обли камъни бряг на поток. Рейко чуваше как водата се плиска далеч долу. Очевидно нямаше друг път за бягство, освен пропастта. Докато трошеше лунната питка в чинията си, успя да се поуспокои и се обърна към своя домакин: — Моля вие да напишете първото стихотворение, за да мога да следвам вашия пример.
Владетелят Мияги се насърчи от ласкателството й. Известно време той безмълвно съзерцаваше луната, после взе четчицата и започна да пише. Щом свърши, прочете на глас творението си:
Той хвърли многозначителен поглед към Рейко, която едва успя да прикрие отвращението си. Даймио изкривяваше ритуала за съзерцаване на луната в най-обикновено безсрамно ухажване.
— Великолепни стихове! — възкликна съпругата му, макар че възторгът й изглеждаше пресилен.
Без да обръща внимание на намека, Рейко търсеше пролука, за да насочи разговора в друга посока.
— Захладня! Все ми е студено. Понеже вчера ходих в храма Зоджо и доста намръзнах… Вие излизахте ли?
— Не, цял ден си бяхме вкъщи… Сами… — натърти госпожа Мияги. Тя се опитваше да представи алиби за времето, в което бе убит Чойей. Но владетелят Мияги каза:
— Аз излизах за малко. Когато се върнах, теб те нямаше — после добави заядливо: — Беше отишла някъде и трябваше да стоя сам. Мина цял век, докато си дойдеш.
— Грешиш, братовчеде! — в гласа на Акико прозвуча рязка предупредителна нотка. — Трябваше да свърша някои неща в крилото на прислугата. Ако ме беше потърсил по-усърдно, щеше да ме откриеш. Изобщо не съм напускала къщата.
Рейко скри радостта си. Щом даймио бе толкова глупав, че да оборва собственото си алиби, тогава нямаше да й е трудно да изтръгне и самопризнанията му. От масата с храната Рейко си избра мариновани репички и си взе малко. Парливата хапка изпълни устата й със слюнка.
— Вкусно! И като си помисля колко са пътували, докато стигнат до тази маса! Когато бях малка, веднъж бавачката ме заведе да видя лодките, които докарваха зеленчуци на кея Дайкон. Много интересно място. Били ли сте там?
Госпожа Мияги се намеси рязко:
— Съжалявам, но никой от нас не е имал това съмнително удоволствие.
Даймио бе отворил уста да каже нещо, но тя го спря с поглед. Той придоби смутено изражение и после сви рамене. Очевидно бе ходил на кея Дайкон.
— Защо не опитате да напишете едно стихотворение? — подкани я госпожа Мияги.
Рейко реши да се възползва от класическа тема. Тя написа няколко йероглифа и после прочете:
— Асакуса е едно от любимите ми места, особено на Четирийсет и шестхилядния ден. Ходихте ли тази година?
— Трудно понасяме огромните тълпи — бързо отвърна съпругата на даймио. — Никога не ходим там по празниците.
— Но тази година направихме изключение… не помниш ли? — обади се владетелят Мияги. — Боляха ме костите и ти реши, че лековитият пушек от тамяна пред храма Канон ще им помогне… — той се изкиска. — Ти май наистина почваш да забравяш, братовчедке.
Окрилена, че той сам бе споменал за присъствието си в Асакуса в деня на нападението над Харуме, Рейко продължи с въпросите:
— Китайските растения фенери на пазара бяха великолепни. Видяхте ли ги? — искаше да разбере по- точно къде са се намирали съпрузите по време на покушението.
— Уви, поради здравето ми бях лишен от това удоволствие. Аз си почивах в градината на храма и оставих съпругата ми сама да се наслаждава на причудливата им форма.
С явно раздразнение госпожа Мияги заяви:
— Отклоняваме се от главната цел на нашия излет… — и тя завъртя четчицата в треперещите си пръсти. — Нека съчиним друго стихотворение…
Владетелят Мияги вдигна поглед към луната и изрецитира:
Ледената ръка на страха сграбчи сърцето на Рейко, когато проумя значението на думите му.
— Забранената любов е много романтична — каза тя. — Стихотворението ми напомня за един слух, който се носи в двореца за сокушицу Харуме…
— Дворецът гъмжи от слухове — ожесточено я прекъсна Мияги Акико — и твърде малко от тях са истина.
Даймио не й обърна внимание.
— И какво сте чули?
— Харуме се е срещала с някакъв мъж в една странноприемница в Асакуса… — съзирайки проблеснала тревога във влажните му очи, Рейко запази невинното си изражение. — Колко дръзко от нейна страна!
— Да… — сякаш на себе си, даймио изрече неясно: — Влюбените в такова положение рискуват да си навлекат жестоки последствия. За негово щастие опасността го е подминала…
Рейко едва успяваше да сдържа вълнението си.
