— Хирата сан! — възкликна тя радостно. Толкова се надявах да ви видя отново… тя нетърпеливо го дръпна в избуялата джунгла от плевели и не орязани храсти под навеса с повехнали лози, който заслоняваше пътека към верандата. Облечена в кимоно на червени макове, Мидори бе като цвете в мъртва пустош. — Какво ви води насам? Как разбрахте къде да ме намерите?
Въодушевеното й посрещане го поласка и разсея нервността му. В желанието да не засегне Мидори с обяснението, че не тя е целта на посещението му, каза:
— О, ние, детективите, си имаме начини да откриваме разни неща.
— Тъй ли? — очите на Мидори се разшириха от благоговение.
— Разбира се — отвърна Хирата. — Я ме пробвайте. Дайте ми да разгадая някоя тайна.
С наклонена в размисъл глава и с пръст върху бузата Мидори представляваше очарователна картина. После тя се усмихна дяволито:
— Загубих си любимия гребен. Къде е?
Хирата се смути и каза:
— Признавам, не знам. Но ще ви помогна да го потърсим, ако желаете.
— Наистина ли? — очите на Мидори засияха.
Развеселен от откровеното й възхищение, Хирата побъбри с нея за разни незначителни неща. Те не чуха вратата да се отваря, нито забелязаха Ичитеру, преди тя да заговори.
— За мен е чест, че приехте поканата ми, Хирата сан — откъм другия край на заслонената пътека гласът й прозвуча като топъл полъх от пещ. — Хиляди благодарности, че сте тъй… точен — той се обърна и видя Ичитеру, застанала на сенчестата веранда. Бледата й кожа, бледоморавото й копринено кимоно и украшенията на вдигнатата й на кок коса блестяха, а загадъчният й поглед парализираше Хирата. Тутакси ужасът му се възвърна. — Мидори, защо задържаш госта ми вън, вместо да ми го доведеш? — упрекна момичето Ичитеру.
Мидори извърна поглед към Хирата. Очите й бяха пълни с обида. Тя унило каза:
— Значи сте дошли на посещение при нея. Трябваше да се досетя. Съжалявам, че ви задържах — и като се поклони вдървено, добави: — Моля да ме извините, господарке — после се обърна тъй, че Ичитеру да не я види, и прошепна: — Хирата сан, има нещо, което трябва да ви кажа…
— Да, разбира се — отвърна Хирата. Прелъстителната красота на Ичитеру го привличаше с чисто физическата си мощ. — По-късно… — и мина по тунела от лози. Смачканото листче с въпросите изпадна от ръката му. Той изкачи стълбите на верандата и влезе в къщата.
Коридорът бе полутъмен и миришеше на плесен и на влага от канала. Няколко крачки пред него Ичитеру се носеше като призрачно видение. От паника и напрегнато очакване краката му омекнаха. Всичко в него до последната капчица разум и благоразумие му говореше да проведе разговора им навън, на открито и безопасно място. Но силният сладко-горчив мирис на парфюма й го изпълваше с непреодолим копнеж. Би последвал Ичитеру навсякъде.
Тя го въведе в една стая в дъното на коридора. Вътре гореше една-единствена лампа, поставена на ниска масичка, на която имаше кана със саке и две чашки. Годините и влагата бяха обезцветили пейзажите на стените, тъй че изглеждаха като скали и облаци под вода. Издълбани в дървото морски чудовища бяха оголили паст върху старинни шкафове. През закритите с капаци прозорци Хирата чуваше как водите на канала се плискат в каменния кей. Върху плътна рогозка бе поставен футон. Само при вида му Хирата усети как в слабините му се събира топлина. Откъсвайки мисли от скритата покана на леглото, той изтърси първото, което му дойде на ум:
— Чия е тази къща?
По лицето на Ичитеру премина бегла усмивка.
— Има ли значение? — тя коленичи до масичката и с жест го покани да се присъедини към нея. После добави едва чуто: — Важното е, че вие сте тук… както и аз.
— Ъ-ъ… да — каза Хирата. Скован и непохватен, той застъпи подгъва на панталоните си и замалко да се просне на пода, докато коленичеше срещу Ичитеру. Пламна от срам. Стаята му се струваше твърде гореща и в същото време твърде студена. Ръцете му бяха сякаш от лед, а дрехите му бяха подгизнали от пот. — И така… ъ-ъ… какво искахте да ми кажете?
— Хайде, Хирата сан — хвърли му кокетен поглед Ичитеру. — Не е необходимо… да бързате толкова. Или нямате търпение да си тръгнете? — сочните й устни се нацупиха. — Чак толкова ли не ме харесвате?
— О, не, напротив, харесвам ви… — издайническа червенина плъзна по врата и ушите му.
— Ами тогава нека първо да… се насладим на времето, с което разполагаме… — кимоното на Ичитеру, което разголваше раменете й по последна мода, сякаш от само себе си се свлече и разголи едната й гръд. — Може ли да ви предложа нещо за пиене? — тя вдигна каната със саке, извивайки изрисуваните си вежди в подканващ въпрос.
Хирата обикновено предпочиташе да не пие по време на работа, но сега имаше нужда да успокои нервите си и все още треперещите си ръце.
— Да, ако обичате.
Сокушицу Ичитеру му наля чашка саке. Когато я подаде на Хирата, гладките й топли пръсти погалиха неговите. Очите й го повлякоха в бездънни дълбини. С усилие Хирата отмести поглед и пресуши чашката на една глътка. Питието имаше странен вкус на плесен, но той бе твърде благодарен за незабавния му успокояващ ефект, за да се вълнува от това. Ичитеру го наблюдаваше със сбрани в скута ръце и с усмивка, която играеше на устните й.
— Сега, предполагам, сме готови — каза тя.
И като се приведе напред, прокара връхчетата на пръстите си по бузата на Хирата. Допирът й остави пареща следа по кожата му. Възбуден, но и ужасен, той се отдръпна.
— Какво… какво правите? — попита той. Разумната част от съзнанието му предполагаше, че тя се опитва да отвлече вниманието му, като го прелъсти. Заради разследването той не трябваше да позволява това да се случи, колкото и да я желаеше. — В писмото си казахте, че имате важна информация за убийството на сокушицу Харуме… Освен това… държа да получа отговори на въпросите, които избегнахте в кукления театър… Къде се намирахте, когато Харуме едва не е била убита от хвърлен кинжал? И какво всъщност изпитвахте към нея?
— Шшш… — Ичитеру нежно прокара пръст по устните му.
— Престанете! — отсече Хирата. Опита се да стане, но го връхлетя странно усещане. Краката му бяха тежки като торби с цимент; главата му сякаш бе отделена от тялото. Сетивата му бяха необичайно изострени. Имаше чувството, че всяка пора се бе отворила, че всеки нерв потръпваше. Мътните цветове в стаята сияеха; плисъкът на канала звучеше като океански прибой; парфюмът на Ичитеру изпълваше дробовете му с уханието на милиони цветя. Хирата чу бързите удари на сърцето си, долови устремния поток на кръвта си. Мъжествеността му щръкна във възбуда, каквато не бе изпитвал до този момент. Ичитеру му помогна да се изправи на крака, като почти го носеше към футона. — Не — възпротиви се немощно Хирата. През сънлива мъгла си спомни как бившите му колеги в силите на реда говореха за някакъв наркотик, който засилвал сексуалното удоволствие. Освен това си спомни, че Ичитеру не бе вкусила от сакето. Вероятно бе поставила опиата вътре. Дали не го бе купила от Чойей заедно с отровата, умъртвила Харуме? — Пуснете ме, моля ви! — завика Хирата. Страхуваше се за живота си, но близостта на Ичитеру го караше да тръпне от удоволствие. Допирът й изгаряше всички остатъци от разум в съзнанието му. Предавайки се, той рухна на футона. Декоративният таван бе украсен с изрисувани вълни, които се вдигаха и спускаха пред замъгления му поглед. Ичитеру се носеше над него, сякаш летеше във въздуха, а полите на бледоморавото й кимоно се ветрееха. После тя вдигна ръце и дрехата й се свлече на пода, разкривайки чисто голото й тяло. Хирата ахна. Гърдите на Ичитеру бяха пълни и сочни, зърната й — големи колкото монети. Бедрата й се извиваха в пищна дъга, а кичур копринени косми се бе сгушил в слабините й. Гладка матова кожа подчертаваше извивката на врата, раменете и дългите й грациозни крака. Под парфюма й Хирата усети нейния естествен мирис — остър и солен като морето. В гърдите му се надигна вълна от желание, но на гребена й се носеше смъртен страх. — Не, моля ви! Не можем да го сторим. Ако шогунът разбере, ще ни убие и двамата!
Ичитеру само се усмихна, развърза пояса му и съблече дрехите му.
— Та аз ви повиках заради негово превъзходителство. Той се намира в голяма опасност… Убийството на Харуме бе част от заговор срещу нашия господар…
