После Каору изрева, отдръпна се и болката спря. През сълзи Акико го наблюдаваше как се надига от нея.
— О, не — каза той, като гледаше ръцете си, дрехите си, сламата. Нещо тъмно покриваше всичко. Смътно Акико осъзна, че това е кръв… нейната. Каору изсъска: — Ако кажеш на някого, ще те убия! — в гласа му звучеше паника. — Разбра ли? Ще те убия!
Акико смътно помнеше, че остана да лежи в несвяст върху сламата, докато на сутринта някой дойде и я видя. После разни лекари й сипваха в гърлото горчиви лекарства. След известно време се оправи, но не напълно — разкъсаната плът между краката й бе завинаги лишена от чувствителност.
Чичо Каору остана в имението. Акико не каза никому какво й бе сторил. И да се бяха досетили, никой не го наказа. Акико прекарваше дните си затворена в спалнята си, със спуснати щори. После Каору внезапно замина за провинция Тоса. Едва два месеца по-късно тя събра смелост да излезе в градината. Както стоеше на слънце, някой дойде при нея.
— Здравей, братовчедке! — тя инстинктивно се сви заради прозвучалия мъжки глас. После разпозна шестнайсетгодишния си братовчед Шигеру, първородния син на даймио. Макар и двамата да бяха живели в това яшики от раждането си, тя почти не го познаваше. Пък и той бе бъдещият владетел на Тоса, къде ще се занимава с момиче като нея. — Аз видях какво се случи онази нощ в конюшнята — каза Шигеру. — Казах на баща ми и той прогони чичо Каору… — бъдещият даймио я дари със свенлива, предразполагаща усмивка. Помислих си, че ще ти е приятно да го знаеш.
Признателност заля Акико. Той й бе помогнал по собствено желание! От този момент нататък тя посвети живота си на Шигеру. Имаше нужда да боготвори някого, а тон се нуждаеше от робска преданост. Двамата станаха неразделни. Той споделяше с нея най-скритите си мисли — неприязънта си към отговорностите; мечтите си за сладък живот, любовта към воайорството. И никога не се опита да я докосне! А тя му отвръщаше с пословична преданост и с несекващо желание да му угоди. Помагаше му да се промъква в женското крило, за да наблюдава как жените се събличат и се къпят. В един момент тя разбра, че през онази нощ с Каору той вероятно я бе проследил до конюшните и се бе насладил на изнасилването й, вместо да го спре. Но никога не си призна, че Шигеру я използва.
Минаха осем години. Когато Акико стана девойка, пред нея се изпречи ужасяващата перспектива за брак. Тя не можеше да понесе мисълта да изостави Шигеру, да живее с непознат мъж, който щеше да докосва тялото й. Изнасилването й бе причинило трайно физическо увреждане — вероятно нямаше да може да има деца. И тогава бащата на Шигеру почина и той стана даймио. Два месеца по-късно се ожени за нея.
Сега Мияги Акико чу как дишането на съпруга й се ускорява. Снежинка легна на пода с широко разтворени крака. Орехче се отпусна на четири крака и изпълзя заднишком отгоре й. Владетелят Мияги запръхтя и застена. Акико знаеше, че екстазът му наближава. Радост изпълни сърцето й. Дори и без секс, тя чувстваше най-дълбоко удовлетворение от брака им — те бяха свързани души, като двата лебеда в семейния герб. Или поне до появата на Харуме…
Тя нахлу в живота им миналата пролет, когато владетелят Мияги и съпругата му бяха на вълнолома, съзерцавайки фойерверките над река Сумида сред шумни тълпи, които празнуваха откриването на плавателния сезон. Шигеру бе съзрял Харуме сред антуража на шогуна. Акико сама им бе уредила срещата, но младата наложница успя да проникне в най-слабото място на техния брак. Харуме бе заплашила не просто семейното им щастие, но и бъдещето на брака им.
Сега стенанията на Шигеру ставаха по-силни с приближаването на върховния момент. Госпожа Мияги даде нови сигнали на наложниците. Снежинка изви гръб и нададе няколко блажени стенания, а Орехче затвори очи и задиша учестено. През стената се разнесе дрезгав вик. Сълзи на радост избиха в очите на Акико. За пореден път тя бе обслужила желанието на своя господар.
При звука на отдалечаващи се стъпки тя стана. Снежинка и Орехче се отделиха една от друга и се поклониха.
— Беше великолепно — похвали ги господарката и пое по коридора към спалнята на Шигеру.
Това бе любимата й част от ритуала — когато тя и мъжът й отново се събираха. Всеки лягаше на своя футон и никога не се докосваха. Но тази вечер Шигеру стоеше прав и нервен в единия край на спалнята:
— Това разследване ме тревожи… Откакто сосакан Сано дойде тук, ме измъчва някакво ужасно предчувствие.
— От какво се страхуваш? — ласкаво попита тя, а наум прехвърляше възможностите: какво знаеше Шигеру? Досещаше ли се? Или криеше нещо? Какво щеше да стане с тях?
— Чувал съм, че сосакан Сано е човек, който не спира пред нищо, докато не установи истината — каза даймио Мияги. — Ами ако научи за онова, което стана между мен и Харуме? Ще ме обвинят в убийство.
— Той вече знае за връзката ви — възрази му тя. — Нали вече призна, че си й пратил мастилото? Какво повече? Сано не може да докаже нищо! Или има и друго?
— Да… Харуме ми каза, че ако не й дам десет хиляди кован, ще каже на шогуна, че съм я насилил — каза Шигеру унило. — Мислех, че само ме плаши, но не можех да бъда сигурен. Затова й платих, по малко всеки път, за да не забележиш, че липсват пари. Не исках да се тревожиш… — Шигеру сякаш изведнъж рухна, останал без сили от признанието. — Това, че Харуме ме е изнудвала, е доста силен мотив за убийство… Ако сосакан Сано научи, ще се превърна в основен заподозрян. Сега разбираш ли защо се страхувам?
Облекчение заля госпожа Мияги. Изнудване — ето какво било! И колко мило от страна на съпруга й да се съобрази с чувствата й.
— Не се тревожи, братовчеде — каза тя. — Ще уредя нещата така, че сосакан Сано да не те заплашва по никакъв начин. Сега почивай и остави всичко на мен.
Очите на Шигеру се изпълниха с благодарност.
— Благодаря ти, братовчедке. Какво щях да правя без теб… той се обърна и се сгуши под завивките.
Акико угаси лампата. Скоро Шигеру похъркваше тихо, но тя лежеше будна и обмисляше своя план. Според сведенията за разследването Кушида бе главният заподозрян и всички очакваха той да бъде осъден. Но госпожа Мияги не можеше да разчита на това. От самото начало си даваше сметка, че им предстоят неприятности, и се бе подготвяла за тях. Вече бе действала, за да защити бъдещето на брака си; сега трябваше да защити безопасността на любимия си съпруг. Слънцето на живота й.
Глава 26
Наближаваше полунощ и мъглата се разпръсваше над банчо — района на запад от замъка Едо, където живееха потомствените васали на Токугава. Звездите блещукаха върху неравни отрязъци от индигово небе. Лунното сияние превръщаше отлитащата мъгла в сребрист воал, който обгръщаше лабиринта от опустели улички. В гъстите бамбукови храсталаци, заобикалящи стотици малки яшики, кипеше нощен живот. В мокрите листа шумоляха плъхове; биеха се бездомни кучета; пееха щурци. Но повечето хора вече спяха в потъналите в мрак къщи. Пазачите дремеха в стражевите кули, понасяйки досадата на един безметежен пост. Всичко тънеше в покой — освен имението на Кушида — над портата и около бамбуковия гъстак горяха три факли. Войници на Токугава пазеха наоколо и се бяха настанили дори на сламения покрив, за да предотвратят евентуалното бягство на престъпника, който се намираше под домашен арест.
В малък тъмен килер, превърнат в затворническа килия, Кушида лежеше на своя футон. Алхимията на съня го бе отнесла далеч от неговия затвор, във вътрешното крило, където по пустите коридори се разнасяше пеенето на Харуме:
