Иредзуми

Кушида стига до вратата на сокушицу Харуме, отваря я и вижда мъртвото момиче на пода. Голото й тяло и дългите й разрошени коси са потънали в кръв. Фаталната иредзуми се откроява върху обръснатите й слабини като мастилени знаци върху слонова кост. Кушида я съзерцава с ужас. В това време Харуме отваря очи и с дрезгав глас запява:

Ела при мен, моя любов!

Кушида се стресна, събуди се и седна в леглото. Гърдите му хриптяха като след продължителен бяг. Всяка нощ неизменно я сънуваше, откакто я бе видял за пръв път. След смъртта й тези сънища се бяха превърнали в кошмари, а в душата му все повече се трупаше гняв за това, че го бе унижила и съсипала.

Кушида с мъка се изправи на крака и се наруга, че се бе поддал на слабостта и бе оставил сънищата да го връхлетят. Но той се нуждаеше от отдих, далеч от грубата реалност, в която се намираше. Закрачи напред-назад, като се опитваше да овладее чувствата си. В началото понасяше затворничеството си със самурайски стоицизъм. Но вече не можеше да стои в покой. Срамът, че е затворен в клетка като животно, терзаеше духа му. В този момент покрай прозореца мина трепкаща светлинка на свещ и за миг разреди мрака в килията му. В коридора се появи възрастен беловлас самурай.

— Май не ви е до сън, господарю? — беше Йохей, потомствен васал на клана на Кушида. Старецът се усмихна, ала бръчките по кръглото му лице се врязаха още по-дълбоко от скрита тъга. — Е, и на мен, та затуй рекох да дойда да ви правя компания… — Йохей обожаваше Кушида още от раждането му и винаги се грижеше за него като любящ чичо. Той единствен бе дръзнал да го посети и с това да си навлече всеобщото неодобрение — всички от семейството на Кушида го смятаха за виновен и страняха от него като от прокажен. Сега Йохей каза: — Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?

От благостта на стареца в очите на Кушида бликнаха сълзи.

— Как стана така, Йохей? — изплака той.

— Съдбата често върши странности. Може да ви наказва за грехове на ваши предци.

Кушида поклати глава и мислите му отново го пренесоха в онзи първи ден, когато в замъка Едо пристигна Харуме…

Същия ден той бе дежурен. Когато отошийори Чизуру му я представи, Кушида бе разтърсен от съзнанието, че винаги я е познавал. Не можеше да откъсне очи от нея. Същата вечер реши, че няма нищо лошо в това просто да я съзерцава. И така започна скришом да я наблюдава. Скоро престана с бойните практики, осъзна, че Пътят на воина — Бушидо, го обрича на самота и че всъщност иска да посвети живота си само на една жена, на Харуме. Събрал кураж, най-после й бе признал чувствата си в писмо, но тя не им обърна внимание и започна да го отбягва. Кушида реши, че тя просто е срамежлива или се страхува. И предприе драстичната стъпка да изрази гласно своята любов. Но Харуме го бе отблъснала с думи, които все още му причиняваха мъчителна болка: „Защо продължаваш да ми досаждаш? Като не отговорих на глупавите ти писма, трябваше да ти стане ясно, че не искам да имам нищо общо с теб.“ Отвращение бе изкривило красивото й лице. „Сигурно си колкото грозен, толкова и глупав. Искаш да избягам с теб? Да умра в ритуално самоубийство от любов заедно с теб, за да бъдем вечно заедно? Ти не си достоен дори да дишаш един и същ въздух с мен. А сега се махай и ме остави на мира! Не искам да те виждам повече!“

Унизен и гневен, Кушида не просто разтърси Харуме, заплашвайки я, че ще я убие, но и изви ръката й, затисна устата й, за да не извика, и я блъсна в една празна стая. Там разкъса кимоното й и я събори на пода. Смяташе да я убие тогава, там, на онова място… но първо искаше да я има. Харуме се съпротивяваше — ухапа го по ръцете и го ритна в слабините. И когато той се сгърчи в няма болка, тя се разсмя. После, сякаш за да го нарани още повече, му каза: „Аз вече си имам любим. И му принадлежа завинаги. Скоро ще си направя иредзуми, за да запечатам върху тялото си любовта си към него… Да, върху същото това тяло, което ти желаеш тъй силно!“ И после избяга.

В ужасните дни, които последваха, Кушида си даде сметка, какво се бе случило. Той бе зачеркнал целия си предишен живот, бе отхвърлил всичко — дисциплина, себеуважение, строгостта на чистия живот, посветен на Бушидо — за едно евтино повърхностно момиче, което щеше да се татуира като най-обикновена проститутка! Любовта му се прероди в омраза. Кушида обвиняваше Харуме за своето нещастие. Замисляше отмъщение. Щеше да се промъкне в стаята й, когато спи, и да я прониже с копието си. Но никога не бе предполагал, че смъртта й ще го покруси така дълбоко и че няма да изтрие нито желанието, нито ревността, нито гнева… Сега в него се избистри нова решимост. Не искаше да живее без любимата, но и не желаеше да умре като неин убиец. По някакъв начин трябваше да възстанови честта на родовото си име.

Само че това не можеше да стане, ако стоеше заключен в тази килия.

Йохей каза:

— Какво ще кажете за една игра Го26? Ще успокои мисълта ви, млади господарю.

„Извади ме от тук!“, замалко да изкрещи Кушида. Изпитваше желание да заблъска по стената от ярост, но си наложи да каже спокойно:

— Благодаря ти, че си дошъл, но как можем да играем Го, когато аз съм вътре, а ти там, отвън?

Йохей засия:

— С две дъски и два комплекта жетони. Ще си обявяваме ходовете и ще местим един за друг.

Макар че нямаше никакво желание да играе, в главата на Кушида изникна план.

— Добре.

Васалът донесе пособията. През препречения с решетки прозорец той му подаде лакирана кутия с плоски кръгли черни и бели пулове и четирикрака дъска от абанос с мрежа от перпендикулярни линии, вдълбани в покритието от слонова кост.

— Вие започнете пръв, млади господарю — каза Йохей.

Кушида постави черен пул между две линии.

— Осемнайсет хоризонтално, шестнайсет отвесно.

— Четири хоризонтално, седемнайсет отвесно — отвърна Йохей.

Напрежението растеше в Кушида с поставянето на всеки нов бял пул. Търпеше бавната досадна игра, като правеше ходове напосоки. Пред вратата се разнесе високо хъркане — пазачът бе заспал.

— Млади господарю, вие не внимавате в играта — скастри го Йохей. — Аз ви взех почти всички пулове, а вие — нито един мой.

Понеже му бе неприятно да лъже своя приятел, Кушида каза:

— Ти грешиш, Йохей, аз печеля.

Озадаченото лице на Йохей се появи на прозореца; той присви очи в опит да види дъската на Кушида.

— Някой от нас е объркал ходовете.

— Сигурно съм аз — каза Кушида. — Не мога да се съсредоточа върху играта — приближи се по-плътно до прозореца и снишавайки глас, рече: — Би било по-добре, ако седяхме заедно. Сам да се увериш, че всички пулове са на мястото си.

Йохей поклати глава:

— Не мога да ви пусна, млади господарю. Знаете това.

— Но можеш да влезеш тук при мен — виждайки как старецът сбърчи чело нерешително, Кушида взе да го уговаря: — Хайде. Ще си тръгнеш, преди да се събуди пазачът…

— Добре… — последва изщракване на резето, когато Йохей го дръпна. Кушида прибра дъската с пуловете под кимоното си и застана отстрани на вратата. Пазачът продължаваше да хърка. Бавно вратата се плъзна встрани и се отвори. Йохей влезе в стаята на пръсти, като държеше свещта: — Млади господарю…?

В този миг Кушида изпружи крак, старецът се спъна и се просна на пода. Кушида го прескочи и се озова в коридора. Неусетно измъкна копието от отпуснатата ръка на пазача и се втурна към свободата си. Някъде отзад се чуваха виковете на Йохей, последвани от скърцане на врати, шум и възгласи: