препоръчам обвинението срещу нея да бъде сменено на убийство при самозащита и тя да бъде върната на родителите й.
Откъм публиката се надигна протест. Един дошин каза:
— При цялото ми уважение, сосакан сама, това ще послужи като лош пример за гражданите. Те ще решат, че могат да убиват, а после да твърдят, че е при самозащита, и да се измъкват безнаказано!
— Тя уби сина ми! Заслужава да умре! — извика свекървата.
— Вие със сина ви сте малтретирали момичето — отвърна Сано, макар че се питаше защо се намесва, след като случаят нямаше нищо общо с неговото разследване. Смътно си даде сметка, че гневът му се коренеше в новото съзнание, което имаше за окаяното положение на жените. Изпитваше нужда по някакъв начин да предложи обезщетение на Рейко за жестокото отношение на обществото към нейния пол.
— Вашата препоръка ще бъде приета, ако обвиняемата ви окаже съдействие. Продължавайте! — отсече гръмовно гласът на съдията Уеда и врявата откъм публиката тутакси стихна.
Сано се обърна към момичето:
— Откъде взе отровата, с която уби съпруга си?
— Не съм искала да го убивам — изплака тя. — Исках само да го омаломощя, за да не ме бие повече.
— Сега вече си в безопасност — каза Сано, — хайде кажи откъде взе отровата.
Обвиняемата подсмръкна силно.
— Купих я от един амбулантен търговец. Чойей!
Сърцето на Сано подскочи.
— Къде го срещна?
— На кея Дайкон.
На северозапад от Нихонбаши районът бе прорязан от канали. Пред складовете имаше застлани с плочи кейове. Там докери разнасяха дърва за огрев, бамбукови пръти, зеленчуци, въглища и зърно до вързаните лодки и обратно. Сано познаваше този район още от времето, когато работеше в силите на реда, тъй като бараките на йорики бяха разположени в съседния административен район. Той пое надолу по кея Дайкон покрай носачи, натоварени с бали. Леден бриз набраздяваше водната повърхност на каналите, която отразяваше зимната синева на небето. Кънтящи и отчетливи, наоколо се носеха викове, трясък и тропот на дървени подметки. Сано различаваше безпогрешно смесицата от дима на мангалите и мириса на далечните планински снегове, която за него болезнено възвестяваше последния сезон на годината.
Обвиняемата му бе казала, че Чойей държи стая в една къща на третата улица от пристанището. Сега Сано пое в указаната посока. Два реда двуетажни бедняшки къщи ограждаха пътя, широк едва колкото да побере коня му. Стърчащи навън балкони препречваха слънчевата светлина. На опънати над тясната уличка върви се вееше пране. От комините се издигаше мазен дим. Улицата бе пуста, потънала в мрачна тишина. Сано слезе от коня си пред петата порта и почука. Като не получи отговор, пробва вратата, но тя не поддаде. Тогава надникна през процепите на капаците на прозорците и извика:
— Чойей?
Вратата на съседния апартамент се открехна и на прага се показа слаб брадясал мъж.
— Кой сте вие? — попита той. Когато Сано се представи и обясни причината за посещението си, мъжът побърза да се поклони. — Добър ден, сосакан сама. Аз съм хазяинът. То и аз исках да видя търговеца… Дължи ми наема… Знам, че е вътре, с някакъв човек, дето дойде при него. Преди миг ги чух да говорят. Дъртият мошеник само се прави, че го няма — и като заблъска по вратата, хазяинът извика: — Отвори!
Внезапен порив тласна Сано към действие. Той блъсна с рамо вратата веднъж, два пъти, три пъти. Дървената плоскост поддаде. Откъм стаята до тях достигнаха задавени хрипове, хъхрене и глухи стенания. Сърцето на Сано се сви от тревога.
— Не! — възкликна той, когато в него бликна като ледена струя ужасно предчувствие. Влетя вътре, но там бе твърде тъмно и единственото, което видя, бяха някакви неясни силуети. После, когато очите му привикнаха към мрака, сенките се превърнаха в скрин, шкаф и маса. В далечния ъгъл лежеше човешка фигура, източникът на ужасния шум. Сано коленичи при проснатото тяло. — Светлина! — извика той.
Хазяинът отвори капаците на прозорците и запали една лампа. От тъмнината изплува силуетът на Чойей. Бе възрастен, но със силно телосложение. Мръсните му бели коси се бяха сплъстили около оплешивялото му теме. Изпъкнали от ужас очи гледаха втренчено в Сано, а от зейналата му уста бликаше кръв и се стичаше по дрипавото му кимоно. На гърдите му зееше рана. Хрип, вдишване, стенание. И пак — хрип, вдишване, стенание.
— О, не, не! — изплака хазяинът. — Защо трябва това да се случи точно в моя имот?
— Извикай доктор! — нареди Сано. После огледа дълбоката прободна рана между ребрата на Чойей и каза: — Остави, няма смисъл… — и по-рано бе виждал такава рана и знаеше, че е фатална. — По-добре извикай силите на реда. Бързай! — хазяинът се втурна навън. Сано притисна с ръце раната на Чойей. Старецът жадно пое въздух и го изпусна с облекчение. — Кой ти стори това?
Устата на търговеца се отвори и затвори няколко пъти, преди гласът му да излезе.
— Клиент… купи… биш — изхриптя той. Кървава пяна изби през носа му. — Върна се днес… наръга…
Сано бе обзет от въодушевление. Купувачът по всяка вероятност бе и търсеният убиец на сокушицу Харуме.
— Кой беше, Чойей? — Сано припряно стисна ръката на умиращия търговец. — Кажи ми! — От устата на Чойей се разнесе мъчително хриптене. От раната продължаваше да блика кръв. Устните и езикът му се бореха да произнесат нечие име, което сякаш бе заседнало в гърлото му. — Кажи поне как изглеждаше? — попита Сано. Докато търговецът се мъчеше да изрече името, Сано трескаво премисляше възможностите. Бруталното намушкване сочеше към пазача Кушида. Дали не бе избягал от домашния арест, за да убие Чойей? — Копие ли използва? — попита Сано, успявайки да скрие нетърпението си. Тялото на Чойей се мяташе, главата му се въртеше в неистов протест срещу надвисналата смърт. — Как изглеждаше? Кажи ми, за да мога да го открия!
С огромно усилие търговецът на лекарства пое дъх дълбоко и прошепна:
— … слаб… с тъмно наметало… качулка… Това описание подхождаше както на владетеля Мияги, така и на Кушида. А дали и на тайния любовник на Харуме? Е, поне изключваше от заподозрените възпълната господарка Кейшо.
Откъм улицата се разнесе тропот на тичащи нозе. Един дошин и двама цивилни помощници се показаха на вратата. Сано бързо повтори описанието на убиеца, дадено от Чойей, след което добави свое собствено на Кушида и на даймио Мияги.
— Може да е всеки от тях или някой друг, но със сигурност не е отишъл много далеч. Тръгвайте! — те се втурнаха навън, а Сано се обърна към търговеца.
— Чойей, какво друго можеш да ми кажеш? Чойей!
В гласа му прозвуча отчаяние, защото усети как тялото на търговеца се отпусна в ръцете му. Очите на стареца угаснаха. Последен слаб стон и единственият свидетел в разследването издъхна.
Глава 28
Къщата, към която Ичитеру бе упътила Хирата в писмото си, се намираше в богатата част на търговския район край един засенчен от върби канал близо до реката. Обикновено Хирата се гордееше с това, че познава отлично Нихонбаши, но сега установи, че се намира на непозната за него територия. Възрастта и изобилието се бяха отложили като дълбока патина върху тази част на града. Високите каменни стени бяха покрити с мъх. Медните покриви бяха зеленясали. Заради щастливото им съседство с вода тези богати къщи бяха преживели многобройни пожари и представляваха част от най-старите постройки в Едо. Хирата чувстваше как късметът му… и увереността… го напускат с всяка измината крачка. В юмрука си — като талисман стискаше листа с въпросите, на които трябваше да я накара да му отговори. Стигна до указаното място малък имот, отделен от съседните с голяма градина. Къщата сякаш се губеше под разперените клони на боровете, които почти скриваха ниския й покрив. Хирата похлопа на портата. Тя се отвори и на прага се показа Мидори, която васалът на Сано съвсем беше забравил.
