— Затворникът избяга! Хванете го!
С всички сили Кушида се носеше към задната врата. Хвърли поглед през рамо и видя двама войници, които бързо го настигаха. Извади кутията с пуловете изпод кимоното си и я захвърли на пътя им. Кутията тупна на земята, капакът й се отвори и пуловете се разпиляха наоколо. С викове на изненада войниците се подхлъзнаха и се проснаха на пода.
Кушида рязко отвори вратата и се втурна през осветения двор, стряскайки двамата стражи. Размаха ловко откраднатото копие и ги халоса по главата с дръжката. Те се свлякоха на пода. От покрива скочиха още войници, за да се присъединят към битката, но Кушида вече бе минал през портата. С два удара с острието на копието рани пазачите отпред. На помощ се притекоха патрулиращи стражи. Стрелци опънаха лъковете си и го засипаха със стрели, но Кушида потъна в нощта.
Глава 27
— Спазихме всички изисквания за домашния арест, но старецът се разнежил и го пуснал — оправдаваше се началникът, който бе повикал Сано в имението на Кушида. — Не е по наша вина… — и с яден жест той посочи към осветения от факли двор, където лежаха четиримата ранени стражи.
Родителите на Кушида, както и няколко васали се бяха скупчили до верандата на къщата — скромна едноетажна постройка с наполовина дървени стени и препречени с решетки прозорци. Откъм улицата през бамбуковия гъстак надничаха любопитни.
Сано и Хирата стояха сънени в мразовития двор, докато небето просветляваше от бледата синева на зората. „Кушида спокойно може вече да е извън Едо“, помисли си Сано с натежало сърце. Недоумяваше какъв може да е мотивът за бягството на пазача. Все пак към него не бе предявено обвинение в убийство, а само за влизане с взлом и за нападение над сосакан. Защо бе нарушил домашния арест?
Сано направи знак на Хирата да го последва, отиде при семейството на Кушида и се представи.
— Казвал ли е синът ви нещо, което може да ни обясни защо е избягал или накъде се е запътил? — попита той бащата на главния пазач.
— Не съм разговарял със сина си, откакто го отстраниха от поста му — отвърна възрастният Кушида със свиреп поглед и непоколебимо изражение.
Сано можеше по-добре да разбере обсебващата страст на пазача към Харуме — с такъв студен и злопаметен баща вероятно е бил петимен за обич.
Майката на Кушида хвърли уплашен поглед към съпруга си и после кимна към един възрастен самурай, хлипащ при вратата.
— Йохей го е видял последен.
Значи това бе верният васал.
— Нищо в действията или думите на младия господар не ми подсказа, че възнамерява да избяга — скърбеше Йохей. — Не знам защо го стори… — старецът пристъпи напред залитайки и се просна в краката на Сано: — О, сосакан сама, когато заловите младия господар, моля, не го убивайте! Аз съм виновен за онова, което се случи тази вечер. Нека аз умра вместо него!
— Няма да го убивам — обеща Сано. Кушида му трябваше жив, за да го разпита отново. — И теб няма да те накажа, ако ни помогнеш да го открием. Има ли някакви приятели, към които може да се обърне за помощ?
— Ами учителят Сайго… неговият сенсей… Той вече се оттегли и живее в Канагава, четвъртата спирка от пътя по Токайдо, на около половин ден път от Едо.
Сано се сбогува със семейството на Кушида. Пред портите двамата с Хирата се метнаха на конете си.
— Разпрати куриери по Токайдо да предупредят стражите по проверочните постове — нареди Сано на Хирата. — Но не мисля, че той ще напусне града…
— И аз — отвърна Хирата. — Ще кажа на силите на реда да обиколят града с описанието на Кушида. После… — Хирата пое дълбоко въздух и го изпусна шумно — … ще се срещна със сокушицу Ичитеру.
Двамата се разделиха и Сано пое към съда, за да се отзове на поканата на съдията Уеда. Когато пристигна, гледането на делото вече бе в ход. Той се вмъкна тихо в дългото сумрачно помещение. Уеда се намираше на подиума, а строгото му лице бе осветено от лампите, поставени на бюрото пред него. От двете му страни имаше по един секретар. Обвиняемата бе жена, облечена в муселинена долна риза. С вързани глезени и ръце тя бе коленичила пред подиума. Външните зрители бяха коленичили един зад друг в средата на стаята.
В този момент секретарят обяви:
— Обвиняемата Марико от Кьобаши е обвинена в убийството на своя съпруг Накано, майстора на сандали. Сега съдът ще изслуша доказателствата. Призовавам първия свидетел — свекърва й.
Обвиняемата избухна в сълзи, а от публиката се изправи една старица. Докуцука до подиума, коленичи пред него и се поклони на съдията Уеда. После каза:
— Преди два дни синът ми внезапно се почувства зле след вечеря. Започна да се дави и да кашля и каза, че не може да диша. Отиде до прозореца за въздух, но бе толкова замаян, че падна на пода. После започна да повръща — първо храната, която бе погълнал, после — кръв. Опитах се да помогна, но той помисли, че съм вещица, която иска да го отрови. Аз, собствената му майка! — гласът на старицата се прекърши от мъка. — Почна да се мята и да пищи. Бързо отидох и повиках лекар. Когато се върнахме няколко минути по-късно, горкият ми син бе издъхнал. Лежеше скован като ей тази колона.
Внезапно вълнение разнесе тревогата и умората на Сано. Майсторът на сандали бе умрял със същите симптоми като сокушицу Харуме. Сега Сано разбра защо съдията Уеда го бе повикал.
— Марико готви и поднася всички наши ястия — каза свидетелката, вперила свиреп поглед в обвиняемата. — Тя бе единственият човек, пипал купичката на сина ми, преди той да яде. Вероятно го е отровила. Те не се разбираха. Нощем тя отказваше да изпълнява брачните си задължения. Мрази да оправя къщата и да пазарува, да шие или да помага в магазина, за да си изкарва прехраната, и да се грижи за мен. Ние я пребивахме, но и това не я накара да се държи, както трябва. Тя уби сина ми, за да може да си отиде вкъщи при родителите си. Ваша светлост, моля ви в името на справедливостта към моя син да осъдите това зло момиче на смърт!
Последваха показанията и на други свидетели — на лекаря, на съседи, които потвърдиха окаяното състояние на техния брак; на силите на реда, които бяха намерили някакво шишенце, скрито под кимоното на обвиняемата, бяха проверили съдържанието му върху плъх, бяха наблюдавали бързата му смърт и я бяха арестували. Ясен случай, каза си Сано.
— Какво ще кажете в своя защита, Марико? — попита съдията Уеда.
Все още ридаеща, жената вдигна глава.
— Не съм убила съпруга си! — изплака тя.
Съдията каза:
— Има много доказателства за вината ти. Трябва или да ги отхвърлиш, или да се признаеш за виновна.
— Моята свекърва ме мрази. Тя ме обвинява за всичко. Когато съпругът ми почина, тя искаше да ме накаже и затова каза на всички, че аз съм го отровила. Но аз не съм го сторила. Моля, повярвайте ми!
Сано пристъпи напред и каза:
— Ваша светлост, моля, позволете аз да разпитам обвиняемата.
Хората от публиката се извърнаха към него; ропот на изненада премина през тях. Беше рядкост някой извън съдията да провежда разпит в хода на процеса.
— Имате позволението ми — отвърна съдията Уеда.
Сано коленичи до подиума. Иззад рошавите си коси обвиняемата го гледаше ужасено, като хванато в капан диво животно. Беше изтощена, лицето й бе покрито със синини, а двете й очи — с тъмни отоци.
— Семейството ли ви причини това? — попита Сано.
Тя кимна треперейки. Свекърва й се обади, за да се оправдае:
— Тя беше мързелива и непокорна. Заслужаваше си боя, дето й го хвърляхме и аз, и синът ми.
Сано се ядоса. Фактът, че това се случваше често, не го правеше по-малко отблъскващ.
— Ваша светлост — каза той, — нужна ми е информация от обвиняемата. Ако тя ми я предостави, ще
