По протежение на проходите на замъка, очертани от високи стени, горяха факли и изпълваха с дим нощния въздух. От горския резерват се обаждаха кукумявки; над града се носеше кучешки лай. Есенното меланхолично очарование винаги бе допадало на Сано, но сега скритият подтекст на смърт допринасяше за унинието му.
— А разпитите?
— Никой не знае нищо — отвърна Одзава, — което може да означава, че казват истината, че се страхуват да говорят или че някой им е наредил да мълчат. Аз бих заложил на последното.
— Претърсихте ли покоите на господарката Кейшо? — попита Сано.
Одзава го изгледа с изненада.
— Не, не знаех, че искате да го сторим, а и щеше да ни трябва специално разрешение…
Сано изпадна в униние, тъй като заповедта на шогуна го бе лишила от достъп до покоите не само на господарката Кейшо, но и на още петстотин потенциални очевидци, а и на един друг важен заподозрян — Ичитеру. Сега мисълта за нея му напомни за неприятната задача, която трябваше да свърши тази нощ. Когато стигнаха вкъщи, той каза на Хирата:
— Да идем в моя кабинет.
Там, сгрети от мангалите с дървени въглища и чашки горещо саке, двамата коленичиха един срещу друг. Хирата изглеждаше окаян, с глава, приведена в очакване на наказание. Сано бронира сърцето си срещу жалостта и попита:
— Какво се случи, докато разпитваше Ичитеру, и защо остави началниците ни с впечатлението, че според нас тя е невинна?
— Съжалявам, сосакан сама — гласът на Хирата затрепери. — Няма извинение за онова, което сторих. Аз… Ичитеру… — той преглътна и после продължи: — Не можах да я накарам да отговори на въпросите ми, тъй че всъщност не знам дали тя е убила Харуме. Тя… съвсем ме обърка… — погледът му стана искрящ от спомена за изживяното. После сведе очи, сякаш хванат в нещо срамно. — Не трябваше да се обаждам на заседанието. Направих груба грешка. Уволнете ме. Заслужавам си го.
Вестта потресе Сано. Но гневът му се разми, когато разбра какво унижение изпитва Хирата.
— След всичко, което сме преживели заедно, няма да те уволня за една-единствена грешка — отвърна той. Хирата примигна с облекчение. Сано тактично се зае да налее на двамата по още едно питие. — Сега нека се съсредоточим върху разследването. Загубихме възможността за нов официален разпит на Ичитеру, но сигурно има и други начини…
Хирата заяви колебливо:
— Мисля, че знам как да разговаряме с нея… — извади изпод кимоното си писмото и го подаде на Сано.
Той го изчете на един дъх и попита с надежда:
— Тя има информация за убийството? Нали точно това ни трябва?
— Искате да кажете, че трябва да отида? — необуздана радост блесна в очите на Хирата, преди ужасът да ги замъгли. — Да се видя насаме с нея на онова забутано място?
— Тя вика теб — отвърна Сано. — Може и да не приеме да разговаря с мен. Освен това не можем да я излагаме на опасност… нито да пренебрегваме заповедта на шогуна… като се видим с нея в двореца.
— Вие ми се доверявате за такъв важен разговор? След онова, което сторих? — в гласа на Хирата звучеше изненада.
— Да — отвърна Сано. Целта му да прати Хирата на тази среща бе двояка — той желаеше да се сдобие с информацията на Ичитеру, но освен това държеше Хирата да възвърне увереността си и да докаже лоялността си.
— Благодаря, сосакан сама. Благодаря ви! — Хирата се поклони. — Обещавам, че няма да ви подведа. Ще разрешим този случай докрай.
След като той си тръгна, Сано отиде при бюрото си, изпълнен със съжаление, че не може да сподели увереността на своя помощник. Разпитите в имението на Мияги не доведоха доникъде; никой не бе пипал туша, нито мастилницата. Куриерът, който ги бе доставил в двореца, се кълнеше, че нито е отварял запечатания пакет, нито е спирал някъде по пътя. Пазачът, получил пратката, и слугата, който я бе отнесъл до вътрешното крило, бяха извън всякакво подозрение. Сано разтри слепоочията си — пътуването в миналото на Харуме бе усложнило случая, вместо да го разплете. Все още вярваше, че фактите от живота й са свързани с убийството, но не беше в състояние да установи по какъв начин. Почувства се изтощен и изпита потребност от утеха.
И тогава Сано усети присъствието на Рейко — подобно на едва доловим ромон на далечен поток. Осъзна, че го е почувствал още откакто се бе прибрал вкъщи — като невидим полъх, като подземно течение. За тези три дни той безпогрешно бе усещал кога съпругата му е наблизо. Дали и тя чувстваше същото?
В следващия миг усещането му се засили и той долови скърцането на дъсчения под, под тихите й стъпки. Тутакси забрави грижите си. Тя идваше при него. Сърцето му заблъска в гърдите; устата му пресъхна от очакване. Почукване на вратата — три тихи отривисти потропвания.
— Влез! — гласът на Сано бе станал дрезгав от напрежението. Вратата се плъзна встрани и се отвори. Рейко влезе в стаята. Носеше червен халат на златни кръгове, а пищните му дипли подчертаваха деликатните и в същото време прелъстителни извивки на фигурата й. Дългите й до коленете коси я обгръщаха като блестяща черна пелерина. Изглеждаше невероятно красива и недостъпна. Тя коленичи на значително разстояние от него и се поклони, след което с равен глас каза:
— Добър вечер, уважаеми съпруже.
— Добър вечер — отвърна Сано, смразен от нейната официалност. — Хубав ли бе денят ти?
— Да, благодаря. Баща ми се обади, докато ви нямаше — каза Рейко. — Иска да се видите в съда утре сутринта в часа на дракона25.
Осъзнал факта, че тя бе дошла само за да му предаде това съобщение, той изпита неописуемо разочарование.
— Каза ли защо?
— Само това, че ще гледа дело, което според него ще ви заинтересува. Попитах дали има нещо общо с разследването, но той не пожела да ми каже… — горчива усмивка изкриви устните й. — И той като вас смята, че това не е моя работа.
— Благодаря, че ми предаде съобщението! — отвърна Сано. Как му се искаше да я докосне! Представяше си копринената мекота на косите й, топлата гъвкавост на тялото й, изкусителния аромат на лицето й. Рейко се поклони, което бе сигнал за намерението й да си върви. Търсейки начин да я задържи, Сано каза първото нещо, което му хрумна: — За снощи… съжалявам, ако съм ти причинил болка, когато те блъснах встрани…
— Не, няма нищо… — гласът на Рейко изведнъж се промени и тя му заговори на „ти“: — Всъщност има! Ти се нуждаеше от моята помощ повече, отколкото аз — от твоята защита. Защо просто не си го признаеш?
Сано се изуми от прямостта и упоритостта й. Не знаеше как да отвърне, и само каза:
— Онзи удар беше възхитителен!
Очите на Рейко се разшириха от учудване при този неочакван комплимент.
— Благодаря, но не беше нищо особено… — страните й поруменяха от удоволствие. — Научих го от трактата върху бойните изкуства на Кумаширо…
— Ти си чела трудовете на Кумаширо? — сега бе ред на Сано да се изненада. Великият майстор на меча, живял преди двеста години, бе и негов герой. Любовта му към историята на бойните изкуства взе връх над убеждението му, че жените не бива да ги упражняват. В следващия миг двамата с Рейко вече обсъждаха кенджуцу. И тъй като тя бе чела не по-малко от него, това бе един от най-приятните разговори, които някога бе водил на тази тема. Интелигентността й истински го впечатли, а и бе такова удоволствие да я гледа как сияе от ентусиазъм! Тя се приближи до него; позата й стана по-непринудена; усмивката й отразяваше и неговото удоволствие от взаимния интерес. Сано бе сигурен, че бе дошла при него, защото искаше да го види — в края на краищата можеше да изпрати някоя прислужница да му предаде съобщението от баща й. Без съмнение и Рейко изпитваше същото неустоимо желание за близост!
И тогава, насред разгорещения спор за достойнствата и слабостите на един от стиловете за бой с меч, Сано осъзна, че допуска същата грешка както съдията Уеда — той насърчаваше Рейко в нейните далеч
