Йорики изпъна ръка и нанесе удар право в лицето на Янагисава. После двамата се сплетоха във вихъра на открит двубой. Строполиха се на пода и всеки от тях се опитваше да докопа гърлото на противника си. Изведнъж у Янагисава пламна желание — желаеше Хошина тъй силно, колкото и да го убие със собствените си ръце. И тогава килията се изпълни с хора. Те издърпаха Хошина встрани от Янагисава и го задържаха в здрава хватка. Дворцовият управител седна на пода и попипа окото си — цялото бе отекло. Докато напускаше килията с надменен вид, духът му се гърчеше в агония, която нямаше нищо общо с физическата болка.
— Янагисава сан! — гласът на Хошина, умолителен и зовящ, го прониза като назъбено острие. Против волята си той се обърна. Йорики стоеше смирено коленичил на пода: — Кълна се в честта си, че никога не съм искал да ви нараня, и дълбоко съжалявам, че съм го сторил… — в очите му, вперени в Янагисава с равен по сила ответен копнеж, светеше искреност. — Ако ми дадете още една възможност, ще ви се отплатя. Ще ви помогна да разрешите случая с убийството, ще ви посветя живота си, като ви служа предано… всичко, което пожелаете.
— Осъждам те на смърт! — дори когато произнасяше присъдата, дворцовият управител изпитваше страстно желание и мъка. Беше безнадеждно влюбен в Хошина. Трябваше да го предвиди. И да го предотврати. Той се извърна. Йорики трябваше да умре. Дори и само за да може Янагисава да осуети изнудването на Сано. — Ще бъдеш екзекутиран утре сутринта!
Стенобитната машина се стовари върху портата на владетеля Ибе с оглушителен трясък. Войниците се втурнаха през зейналите врати. Други прехвърлиха оградата около къщата и изпълниха двора. Като размахваха мечове и копия, те закрещяха:
— В името на шогуна излезте и се предайте!
Янагисава се втурна в двора след хората си.
Войниците вече претърсваха къщата. Навсякъде кънтяха стъпките на щурмоваците, в мрачните помещения отекваха викове. И тогава Маруме пристигна тичешком от дъното на къщата.
— Вътре няма никой, Янагисава сан — каза той.
Детектив Фукида затрополи надолу по стълбите.
— И вторият етаж е празен. Няма и следа от оръжията.
— Претърсете къщата отново! — нареди дворцовият управител. — Гледайте за всичко, което може да ни подскаже къде са метежниците сега или какво възнамеряват да правят — когато хората му се разпръснаха отново, Янагисава огледа складовете. Те бяха празни, макар че във въздуха още се усещаше мирис на барут. Под прозореца се търкаляше един-единствен кръгъл куршум. Янагисава го вдигна и го стисна унило в шепата си. Войниците се върнаха и докладваха, че повторното претърсване е завършило без успех. — Разпитайте съседите къде са отишли обитателите! — нареди Янагисава. — Ако не знаят нищо, искам да се претърси цялата околност. Намерете метежниците, преди да ни се е наложило да потушаваме гражданска война!
Войниците се втурнаха да изпълняват нареждането, а Янагисава остана в празния склад. Ужасяваше се да се върне в замъка Ниджо и да прекара нощта сам, със съзнанието, че Хошина скоро няма да бъде между живите. Приклекна на пода, оброни глава на колене и се отдаде на мъката си.
Глава 22
Сано и десният министър Ичиджо бяха посрещнати в резиденцията на императора от неуместна гледка. Две армии от знаменосци, стрелци, копиеносци и конници с вдигнати мечове бяха застанали един срещу друг в двата края на двора. Войниците носеха доспехи, характерни за времето отпреди четиристотин години — с огромни защитни кори за ръцете, дълги туники и сложни плетеници от шнурове. Слънчевите лъчи проблясваха по лъскавата повърхност на шлемовете, а над полесражението ехтеше военен барабан.
После, когато Сано се приближи, илюзията се разпадна. Оръжията бяха дървени; конете бяха боядисани конски глави от пресована хартия, набучени на пръчки. Никой от войниците не бе на повече от шестнайсет години. Повечето носеха само части от прокъсани бойни одежди, сякаш императорската съкровищница не осигуряваше достатъчно снаряжение за всички. Това бяха младите членове на императорския двор, увлечени в игра, очакващи сигнал, за да се впуснат в битка.
Изведнъж се разнесе мощен вик. В задната част на една от армиите император Томохито, пременен в пълен набор великолепни доспехи, издигна бойното ветрило със златен императорски герб. Обкрачил своя кон играчка, той се втурна напред по фланга на бойното поле.
— Негово величество обича да играе на война — каза Ичиджо, после се поклони и се отдалечи. Битката беше в разгара си, когато някъде отстрани на Сано се чуха бухане и гъргорене. Близо до купчина резервно оръжие стоеше принц Момозоно. Носеше обикновено памучно кимоно и шлем, твърде голям за главата му. Сано се приближи и го поздрави. Бухането на Момозоно премина в тревожни крясъци. Докато се мъчеше да изрече ответен поздрав, той въртеше трескаво изцъклените си очи. Сано си спомни, че принцът все още е заподозрян, когото не бе имал възможност да разследва обстойно. Заговори му ласкаво, като на дете:
— Страхотна битка. Вие ли сте капитанът на арсенала?
— М-мен не м-ме бива в к-каквото и да било, но н-негово величество бе така добър да м-ми даде р-роля в своята игр-ра — неприятни звуци съпроводиха отговора на Момозоно, но Сано не можеше да сбърка наблягането на последната дума. Момозоно не беше вдетинен инвалид, а зрял мъж, който добре разбираше разликата между фантазиите и ужасната реалност на собственото си съществуване.
— Значи вие много обичате императора? — попита Сано.
— Да — Момозоно издаде звуци, наподобяващи кучешки лай. — Ако н-не беше той, досега да съм м- мъртъв — болезнен спомен помрачи напрегнатото му лице.
— Разкажете ми какво се случи.
Момозоно се поколеба — очевидно си даваше сметка за опасността, която застрашаваше един заподозрян в убийство, тръгнал да споделя със специалния следовател на шогуна. Но в същото време Сано усети в него порив, който се противопоставяше на предпазливостта. Колко често някой си правеше труда да разговаря с него? Колко ли копнееше да общува с някого! Накрая Момозоно заговори:
— К-когато бях м-малък, живеех в императорския дворец заедно с другите принцове. Една п-пролет, к- когато бях на осем години, започнаха м-моите страдания. Н-не мо-можех да се овладея. Лекарите н-не знаеха к-какво ми е. Изливаха илачи в гърлото м-ми, предписваха м-ми очистителни и к-клизми. Свещениците к-казаха, че съм обсебен от демон. П-палеха огньове около м-мен и п-пееха заклинания, н-но н-нищо не подейства. Ставах все по-зле. Накрая м-ме заключиха в един склад. Всеки ден н-някой слуга отваряше в-вратата и хвърляше вътре храна. П-позволяваха ми да изляза само когато почистваха. Живеех като с-скот. С един-единствен п-прозорец. П-прекарах там цяла година — Сано си представи страха и унижението, което Момозоно е изпитвал през тази безкрайна година. Но съчувствието нямаше място в едно разследване за убийство. След кратка почивка принцът продължи: — И тогава една н-нощ дойдоха н- някакви хора. Увиха ме п-плътно в завивки и м-ми завързаха устата. Отнесоха м-ме някъде с п-паланкин — гласът му се скърши и премина в ридание; очите му плувнаха в сълзи. Като гримасничеше и пухтеше, той продължи: — П-пътувахме дълго. Накрая спряхме в едно п-планинско селце. Беше тъмно, валеше сняг и всичко бе сковано от студ. М-мъжете ме оставиха п-пред селото и ми развързаха устата. После вдигнаха п- паланкина и си тръгнаха — Момозоно опита да си избърше носа, но ръката му се отметна нагоре и той използва другата, за да я дръпне обратно. — Бях ужасен. Не знаех какво да правя, затова седнах и зачаках. К-когато започна да се развиделява, дойдоха селяните, но ме нап-пъдиха. Седях съвсем сам два дни, п- премръзнал и гладен, вцепенен от страх — изпълнен с жалост, Сано си представи как селяните вероятно бяха замеряли с камъни горкото дете, преди да го оставят да умре. — Тогава м-ми се доспа, стана ми топло — продължи Момозоно. — Вече н-не ме беше грижа к-какво ще стане с мен. Бях на п-прага на смъртта. И тогава мъжете се върнаха. Отведоха ме обратно в двореца. Умиха ме, н-нахраниха ме и ми дадоха стая в п-помещенията на императора. Т-то-мохито дойде при мен и м-ми каза, че сънувал някакъв демон, който заплашил да п-причини страшно бедствие, ако не м-ме спаси. По-късно н-научих, че е измислил цялата история, за да м-ме върне, н-напук на всички. Но съм му толкова благодарен, че не м-ме е грижа, защо ме е спасил. Затова сега п-правя в-всичко, което е по силите ми, за да м-му се отплатя.
Като му предоставяш фалшиво алиби, запита се Сано. Все по-силно се убеждаваше, че заради
