признателността си към Томохито Момозоно би извършил и по-страшно престъпление от това да излъже в полза на императора.
— Впечатлен съм от добротата на негово величество — каза Сано. — А сега ще ми кажете ли доколко познавахте левия министър Коное?
Принцът подскочи, като бухаше и ръмжеше и яростно размахваше пестници във въздуха. Сано слисан се дръпна назад, за да избегне ударите. Момозоно с усилие на волята успя да се овладее донякъде.
— Какво ви е сторил Коное, та само споменаването му предизвиква такава реакция? — попита Сано.
— Ако аз не ви кажа, ще го н-научите от някой друг. Коное бе онзи, който м-ме заключи в склада, а п- после заповяда да ме пратят в изгнание. Да, м-мразя го — рече предизвикателно Момозоно. — Когато двамата с Томохито го н-намерихме мъртъв, аз ликувах. Но не съм го убил. Ако съм искал да го убия, защо ми е било да чакам десет години? П-пък и как може да си помислите, че съм способен да убия н-някого?
В този момент император Томохито му махна от другата страна на бойното поле и извика:
— Момочан, донеси ми нов меч! — после съзря Сано, пусна дървения си кон и се приближи наперено: — Какво желаете?
Сано коленичи и се поклони.
— Дойдох да ви задам няколко въпроса — каза Сано.
— Станете — нареди Томохито.
Сано се подчини.
— И имате нахалството да идвате тук след онова, о което сторихте! Та вие арестувахте законната ми съпруга! Унизихте ме! Дано светкавица удари и вас, и тиранина ви Токугава! — изкрещя императорът.
Сано побърза да го успокои:
— Съжалявам за онова, което сторих. Днес госпожа Асагао бе освободена.
Но с типичната разсеяност на младостта Томохито вече бе загубил интерес към темата.
— Вие сте истински воин, нали? — попита той, като оглеждаше Сано с нескрито възхищение. После посочи към дългия му меч и нареди: — Искам да видя това — Сано извади меча си от ножницата и му го подаде. — Страхотен е — Томохито прокара оцапан пръст по острието. Внезапно отскочи назад и замахна към Сано с вик: — Ха!
Сано приклекна точно навреме, за да избегне удара.
— Внимателно! Това не е играчка!
Очите на Томохито искряха от вълнение, че държи истинско острие. Той се завъртя, направи финт и замахна във въздуха. Сано отбеляза, че е доста добър за възрастта си. Краката му се движеха бързо, а всеки удар се изпълняваше с грация.
— Браво! От колко време учите кенджуцу15?
— Откакто се помня.
— Кой ви е обучавал? — Сано задаваше въпросите си от искрено любопитство.
Императорът насочи следващия си удар към краката му и когато Сано скочи, за да го избегне, Томохито се засмя.
— Най-големите майстори на меча в Мияко.
— Какви други бойни изкуства са ви преподавали?
— Стига с тези въпроси!
Впечатляващото умение на императора да си служи с меча означаваше, че е в състояние да владее и върховното съсредоточаване, необходимо за киай.
— Вие и останалите младежи току-що разиграхте войната Джокю, нали? — това бе битката, чрез която император Го Тоба се бе опитал да отхвърли военната диктатура на клана Минамото.
— И какво, ако е тя? — Томохито се въртеше и нанасяше удари около Сано.
— Нищо, просто изопачавате историята — каза Сано. — Тук войската на императора победи Минамото, а в реалния живот кланът побеждава вашия праотец. И вместо да завземе властта, той умира в изгнание.
— Ако аз бях на негово място, щях да победя!
— Да не би да репетирате за истинско въстание? — мечът изхвърча от ръката на Томохито. Сано си взе оръжието и го прибра обратно в ножницата. — Моля, отговорете на въпроса ми.
Принц Момозоно получи пристъп от спазми. Императорът се намръщи.
— Разбира се, че битката е игра, просто да убием времето. Тук няма какво особено да се прави, и аз се отегчавам.
Отбелязвайки нежеланието на Томохито да срещне погледа му, Сано каза:
— Някой насърчавал ли ви е да мислите, че можете да възвърнете властта на императорския двор и вие самият да управлявате Япония?
— Никой не ми казва какво да мисля. И освен това ми омръзна да разговарям. Мога да правя нещо по- интересно.
— А знаете ли, че в района на текстилните бояджийници има една къща, собственост на владетеля Ибе, даймио на провинция Ечизен? Ходили ли сте там?
— Стига! И сам знаете, че никого не познавам извън двореца. Дори нямам право носа си да подавам навън.
— Къде бяхте по време на второто убийство?
— В залата за богослужение — отвърна Томохито. — И братовчед ми беше с мен. Хайде, Момочан, да тръгваме.
— Ч-чакайте — измънка принцът. — Току-що си спомних нещо. В нощта, когато умря левият м-министър, докато тичахме към езерната градина, видях светлина в къщурката на острова. Но угасна още преди да стигнем до н-нея.
Ако това бе истина, на сцената на убийството е имало и някой друг. Сано впери поглед в императора.
— Да, имаше светлина — потвърди той нетърпеливо. — Сега си спомням. И аз я видях.
Сано подмина тази история като лъжа, предназначена да припише престъплението на някой друг. Сега разполагаше с мотив на Момозоно за първото убийство, с мотив на Томохито за второто и с ново общо алиби, също тъй неубедително като предишното.
Следващият, с когото трябваше да разговаря, бе императрицата майка. Но вместо да я посети, Сано реши да се възползва от една друга възможност, която бе доста обезпокоителна. Той напусна двореца с ясното съзнание, че рискува повече да си навлече неприятности, отколкото да попадне на ценна информация.
Глава 23
Войната Джокю бе приключила. Войските се бяха разпръснали и императорът се бе оттеглил в своята баня. Лежеше гол и неподвижен във ваната, а прислужниците миеха тялото и косите му. В един ъгъл в помещението седеше принц Момозоно. Помощниците не обръщаха внимание на присъствието му. Принцът търпеливо чакаше да приключи къпането, защото от месеци се опитваше да събере смелост да разговаря открито с братовчед си. Вече не можеше да си мълчи, макар че рискуваше да обиди Томохито, защото мълчанието му можеше да се окаже гибелно и за двамата.
Най-накрая прислужниците свършиха с тоалета на императора, поклониха се и излязоха. Томохито се повдигна и седна.
— Един ден няма да ми се налага да търпя да ме мият като бебе.
Момозоно неведнъж бе чувал това „един ден…“. Спомни си как осемгодишният Томохито се опитва да се измъкне тайно от двореца, и заловен от стражите, започва да крещи: „Един ден ще излизам от тук, когато си поискам!“ Томохито бе въставал и срещу досадните дворцови церемонии: „Един ден никой няма да ме принуждава да правя това!“ Но Томохито вече не бе дете, а порасъл император, решен да превърне мечтите си в действителност. Момозоно трябваше да го върне към здравия разум.
