че скоро трябва да отпътуваме.
— Давам ви благословията си за безопасен път обратно до Едо — каза императорът. Наглостта му го беше напуснала; овладяното му изражение му придаваше непривична зрялост. Сано предричаше дълго и мирно управление на младия суверен, които най-сетне бе осъзнал своята роля на този свят.
Сано се замисли за най-драстичната последица от разследването на убийствата — промяната у дворцовия управител Янагисава. Той не даде никакво обяснение за причината, поради която бе спасил живота му, пък и Сано нямаше нужда от такава. Когато се бе притекъл на помощ на сосакан сама, Янагисава бе дошъл заедно с йорики Хошина. Докато разправяше за прозрението си, което го бе накарало бързо да се отправи към храма, лицето на Янагисава сияеше, сякаш бе глътнал слънцето. Разследването бе направило от него детектив, а битката го бе превърнала в самурай. Любовта пък бе възродила духа му.
Сега шествието напускаше двора. Сано и Янагисава минаваха за последен път по тесните улици на района на куге и в този момент към тях се присъедини Ичиджо.
— Две думи насаме, ако позволите? — попита той. Сано и Янагисава изостанаха от антуража си и тръгнаха редом с десния министър. — Искам да ви обясня — каза Ичиджо — какво сте видели, когато сте ме проследили до Ушната могила, ако обещаете да запазите информацията в тайна — Янагисава повдигна вежда към Сано, който се усмихна. Някои неща никога не се променяха. Ичиджо си оставаше безупречният политик. Двамата кимнаха в знак на съгласие и Ичиджо продължи: — Имам тайна държанка и дъщеря от нея в село Кусацу — каза тихо той. — Посещавам ги, когато мога. Освен това им изпращам пари чрез посредници. Това правех и онази вечер при Ушната могила. Наех онези двама ронини да охраняват семейството ми от бандити и да им предават парите.
— В това няма нищо незаконно — каза Сано. — Защо е тази потайност?
— Жената е селянка — отвърна Ичиджо. — За човек с моето положение една връзка извън класата на благородниците е непристойна. Би провалила кариерата ми. Минавах през езерната градина на път за Кусацу, когато бе убит левият министър Коное. Не исках да ме видят на мястото на престъплението и затова си продължих по пътя — после добави — Коное знаеше моята тайна и ме изнудваше.
— Благодаря ви за информацията — каза Сано доволен, че бе разрешена още една загадка.
— Моля да ме извините, имам неотложни дела — каза Ичиджо с поклон и се отдалечи.
В двореца на абдикиралия император Рейко седеше на една веранда с Джокьоден. Те съзерцаваха окъпания в слънце парк, където се разхождаха придворни. Носеше се звън на окачени по дърветата камбанки; морски кончета кръжаха над благоуханни цветя.
— Всичко си изглежда постарому — каза Рейко. — Сякаш нищо не се е случило. Искрени благодарности за помощта ви — и й се поклони.
Джокьоден също се поклони.
— За мен беше чест да ви услужа.
— Питам се… — Рейко замълча за момент, — … защо решихте да ми помогнете, след като вашите интереси противоречаха на моите?
— Видях във вас себе си — отвърна Джокьоден с унила усмивка. — Освен това една друга жена ми е помагала многократно в живота. На нея лично не мога да се отплатя, затова го сторих чрез вас…
Рейко бе направила това посещение и с друга цел, освен да се сбогува със своята добра позната — Сано я бе помолил да разкрие една не тъй значима загадка, свързана със случая. Убедена, че Джокьоден не би се подвела от какъвто и да било претекст, Рейко каза направо:
— Бих искала да зная каква е връзката ви с банка „Дайкоку“.
Джокьоден се изненада, после се овладя и кимна.
— Веднъж се доверих на вашата дискретност и вие не ме подведохте, затова ще ви кажа. Както може би знаете, императорското семейство има финансови проблеми. Аз продадох скъпите си кимона и използвах средствата, за да основа банка „Дайкоку“. С посредничеството на мои агенти давам заеми и извършвам различни банкови операции. Печалбите допълват доходите на двора.
— Удивително! — възкликна тихо Рейко.
— Направих грешката да кажа на левия министър Коное за това — продължи Джокьоден, — а той ми поиска дял от печалбата — двете станаха и с последен поклон се сбогуваха. — Може би някой ден ще се срещнем отново — каза Джокьоден.
Рейко я гледаше с безкрайно възхищение. Императрицата майка беше истинска китаноката — не само съпруга на благородник, но и безкрайно смела и благородна жена.
— Може би — отвърна тихо тя.
Докато паланкинът я отнасяше от императорския дворец, мислите й се насочиха към друго неотложно събитие, за което скоро трябваше да каже на Сано.
В замъка Ниджо войници и слуги извършваха последни приготовления за пътуването до Едо прибираха дрехи и припаси, подготвяха конете. Дворцовият управител крачеше напред-назад по верандата на временното си жилище. Чу стъпки зад себе си, спря се и видя йорики Хошина, застанал на противоположния й край.
— Пратили сте да ме повикат — от несигурността в гласа му репликата му прозвуча като въпрос.
— Да…
Бавно поеха един към друг и се спряха при парапета. Отправиха погледи към градината, в която нямаше нито едно дърво.
— Значи заминавате — каза Хошина.
Янагисава кимна.
Присъствието на Хошина вля жизненост в духа и тялото му. След като бе отвел армията победителка обратно в Мияко и бе върнал император Томохито в двореца, те бяха отпразнували своето сдобряване, отдавайки се на необуздана страст.
— Искам да говоря нещо с теб — каза Янагисава. Настъпи неловко мълчание. После, с чувството, че се хвърля от висока скала право в бездната, продължи с глас, който прозвуча почти като шепот: — Искам да дойдеш с мен в Едо — това бе желанието и на Хошина, но той не каза нищо — Ще те направя мой главен васал — добави Янагисава.
— Ще сторите това? След като ви предадох? — недоверчивост напрегна гласа на Хошина.
— След като доказа верността си — поправи го Янагисава. Те си размениха дълъг изпитателен поглед. После, с меланхолична усмивка, дворцовият управител нареди: — Отивай да си приготвиш багажа.
Сано яздеше през Мияко към храма Кодай. Чувстваше се неловко. Рейко с охота бе дала съгласието си мъжът й да направи последно посещение на вежливост на Козери. Вятър поклащаше боровете, които се извисяваха над храмовите стени; облаци бяха закрили слънцето. Докато вървеше по о каменните пътеки и прекосяваше потъналите в покой градини, Сано се надяваше да приключи работата си с Козери делово, както очакваше от него и Рейко.
В двора чакаше паланкин с четирима носачи. По стълбите на метоха слизаше жена, облечена в синьо памучно кимоно. Носеше платнен вързоп. Бяла забрадка скриваше бръснатата й глава; Сано едва позна Козери. Тя го забеляза и забави крачка. Със сведени очи се отправи към паланкина, а Сано я последва.
— Къде отивате? — попита той.
Козери му хвърли свенлив поглед изпод полуспуснатите си клепачи.
— Напускам метоха.
— Защо? — още докато питаше, Сано вече знаеше отговора: той бе отклонил Козери от духовното й призвание. Погълнат изцяло от собствените у си грижи, не бе помислил как й се отразяваха техните срещи. Прониза го вина. — Ужасно съжалявам — каза след известна пауза.
Мимолетна усмивка пробяга по извърнатото лице на Козери.
— Вината не е ваша — каза тя. — Срещата с вас само ме принуди да призная онова, което винаги съм знаела — не съм подходяща за монахиня. Сега, когато левият министър вече не е между живите, няма причина да оставам тук.
— Дойдох да се извиня за неприятностите, които може би ви е причинило моето разследване.
— О, няма нищо — отвърна тихо Козери. — Аз трябва да се извиня, не биваше да ви мамя. Моля,
