книжа, целите изпъстрени със записки. Вратичките на един от шкафовете зееха отворени и разкриваха отделения, в които цареше пълен безпорядък. Голямо кошче от ракита бе пълно с хартиени изрезки. Имаше и три високи огнеупорни сандъка с железен обков.
Хошина наблюдаваше безмълвно, докато Сано оглеждаше писанията на бюрото. Те се отнасяха единствено до ремонтните работи по зидовете на двореца. В чекмеджетата Сано откри печата на Коное, направен от нефрит, лула и торбичка за тютюн. После най-щателно прегледа всяка книга от библиотеката му — пак нищо. Прегледа шкафа, изрови накъсаните записки в кошчето за боклук, отвори вградения стенен шкаф — само записки относно дворцовия бюджет. Върна се в спалнята при детективите. Фукида заяви:
— Нищо не открихме — само дрехи, завивки и тоалетни принадлежности. Единственото, което научихме за Коное, е, че се е обличал в различни нюанси на кафяво.
— Не е възможно да няма следи! — Сано поклати глава озадачен и разочарован. — Жилището на убития обикновено представлява източник на ценни улики, а този дом е тъй безлик и бездушен. Нека претърсим по-щателно.
Докато Маруме опразни шкафа и опипа стените, търсейки скрити предмети или чекмеджета, Фукида вдигна постелките да провери за евентуални тайници в пода. Сано и Хошина отидоха в кабинета. Хошина прегледа официалната документация, дирейки случайно забравени лични бележки, а Сано смъкна всички книги от рафтовете. И тогава, на едно оголено пространство от стената зад рафта, той видя две хоризонтални цепнатини на близо педя една от друга, пресичащи вертикална дървена плоскост. Вкара нокти в горната цепнатина и дръпна. Отдели се правоъгълен панел. От празното място зад него Сано извади куп листа.
— Какво е това? — попита Хошина.
Сано прегледа документите.
— Писма — отвърна той с нотка на удовлетворение. — Повече от сто, някои от тях с дати отпреди десет години — тъй внимателно скрити и съхранени, можеха да представляват ключът към тайнствения живот и смъртта на Коное. Всички носеха подписа и печата на министъра. Всички бяха адресирани до един и същ човек — някоя си госпожа Козери от храма Кодай.
— Коя е госпожа Козери? — обърна се Сано към Хошина.
— След смъртта на Коное прегледах досието на мецуке за него — разузнавателната агенция пазеше архив на всички по-изтъкнати граждани и Хошина за пореден път показваше инициативност. — Козери е бившата му жена. Тя го е напуснала, за да стане монахиня.
Сано прехвърли няколко листа.
— Любовни писма… — продължи да чете и откри, че еднопосочната кореспонденция се състоеше от безкрайни вариации на една и съща тема:
Хошина, който надничаше през рамото му, направи гримаса:
— И десет години все по този начин?
Сано бе удивен от силата и трайността на тази несподелена любов.
— Подобна обсебваща страст може да бъде опасна. Възможно ли е по някакъв начин тя да е довела до смъртта на Коное?
Хошина отвърна:
— Козери е напуснала двореца много отдавна. Когато влизат в манастир, монахините преустановяват всякаква връзка със светския живот и по всяка вероятност Козери е сторила именно това.
— Няма нейни отговори до министъра — призна Сано.
— А и не разполагаме с каквито и да било доказателства за връзка между Козери и Коное, която да се е различавала от онова, което е съществувало единствено в неговото съзнание — добави Хошина. — Освен това не забравяйте, че вечерта, когато Коное е намерил смъртта си, в двореца не е имало никакви външни лица.
Сано обърна последната страница от свитъка с писмата и изчете наум още куп несвързани приказки за любов, сласт и гняв, които завършваха със страстно изявление:
Противи се, предизвиквай ме, измъчвай сърцето ми колкото щеш, но ние сме предопределени един за друг. Скоро силите на отбраната и желанието ще се сблъскат в недостъпните свещени висини, където островърхи кули пронизват небето, където пера се реят из въздуха и тече кристалночиста вода. И тогава ти отново ще бъдеш моя!
Превзетият символизъм на писмото не предлагаше нищо ново, но Сано отбеляза:
— Това писмо носи дата само седмица преди смъртта на министъра. Не бива да отхвърляме възможността Козери да е разговаряла с него през този критичен период или да знае нещо важно — той мушна писмата в кимоното си. — Ще се отбия при нея, след като приключа разпита на заподозрените.
В този миг детективите Маруме и Фукида се втурнаха в кабинета:
— Намерихме ги зашити в подплатата на едно зимно палто — извика Маруме и протегна към Сано отворената си длан — там лежаха три еднакви медни монети.
Сано взе една от тях. Лицевата част изобразяваше груба щампа на две кръстосани папратови клонки. Обратната страна беше празна.
— Това не е стандартна монета, сечена през режима на Токугава — отбеляза Фукида и се обърна към Хошина: — Може би са местни пари?
Йорики огледа една от монетите и поклати глава.
— Никога не съм виждал такива.
— Маруме сан, Фукида сан, вземете по една монета и утре ги покажете из града — нареди Сано. — Искам да знам какво представляват, откъде са се появили и защо Коное се е сдобил с тях.
Хошина пусна третата монета в кесията, окачена на кръста му.
— Аз също ще поразпитам — каза той.
Сано огледа безпорядъка, който бяха създали в жилището на Коное. Връхлетя го внезапна умора.
— По-добре да пооправим тук — каза той. — После ще се приберем в имението да хапнем и да починем. Утре ни чака тежък ден.
Глава 4
— Нуждаете ли се от нещо, госпожо Сано? — попита домакинката на имението. Беше жена на средна възраст със светли алчни очи.
— Не, благодаря — отвърна Рейко. Вече се бе изкъпала и преоблякла и сега с нетърпение очакваше да се върне Сано. Но домакинката не си отиде, а спря при вратата. Имението представляваше нещо средно между къща на човек от простолюдието и охраняван дом на самурай. Още при пристигането стражите, които й помогнаха да разтовари багажа, започнаха да я наблюдават с интерес, а по-късно Рейко ги чу да си шепнат, че никога не са виждали жена с мечове. Явно се чудеха какво прави тук. Любопитството човъркаше и слугите и те не спираха да я зяпат. Чувстваше се самотна и безпомощна. Щеше да полудее от скука, ако Сано не й намереше работа. Най-сетне го чу в коридора заедно с помощниците му. Припряно се обърна към домакинката: — Моля, пригответе за мъжа ми вана и вечеря.
Жената бързешком отиде да изпълни нареждането й. Сано влезе в стаята, стиснал в ръка папка с платнена подвързия. Умора бе помрачила лицето му, но той се усмихна на Рейко. Обзета от прилив на обич, тя се хвърли на врата му. Той я погледна с тревога:
— Съжалявам, че трябваше да те оставя. Всичко наред ли е?
Рейко бе трогната, че дори когато имаше да върши нещо толкова сериозно, той не преставаше да мисли за нея.
— Да — отвърна тя, без да спомене за собствените си тревоги. — Като си починеш, искам да ми разкажеш всичко, което се е случило.
След като той се изкъпа и се преоблече в хладно памучно кимоно, двамата седнаха заедно в стаята си. Прислужниците донесоха на Сано поднос с чист бульон, печена на скара речна риба, мариновани репички и ориз. Докато се хранеше, той разказа на Рейко за обстоятелствата около смъртта на левия министър.
