— Около къщата е била посипана газ, остатъци от нея са открити и по пътеката към градината… — Сано Ичиро съобщаваше на шогуна фактите около тазсутрешния пожар в семейния храм на Токугава, които бе научил току-що. — Огнеборците намериха керамичен съд с остатъци от газ в близкия храсталак. Аз също огледах мястото. Без съмнение пожарът е бил умишлен… — шогунът смръщи финото си аристократично лице. Сано се размърда нервно върху застлания с татами под. Палеж в семейния храм на шогуна, където се намираха гробниците на предците му, се тълкуваше като посегателство над самия шогун. По тази причина разследването бе възложено лично на сосакан1 Сано, издигнал се до този пост след кратка кариера като йорики, низш началник в силите на реда. — За съжаление трябва да докладвам, че има и якешину, пожарът е взел три жертви.
Самоличността на две от тях все още не е известна, но третият труп без съмнение е на оябун Ояма Джушин, началника на полицията… — Сано замълча за миг. Преди, докато все още работеше в силите на реда, Ояма често му бе създавал проблеми и се бе държал презрително с него, защото Сано бе син на ронин — самурай без господар. Днес при разпита на свещениците в храма Зоджо стана ясно, че оябун Ояма наскоро се е присъединил към една от сектите — „Черният лотос“. Запалената къща била именно на тази секта. Хирата — верният помощник и първи васал на Сано — бе установил също, че броят на членуващите в „Черният лотос“ се бе увеличил значително през последните няколко месеца и нараствал с всеки изминал ден — в момента към сектата се числели над петстотин монаси и монахини, сто и двайсет слуги и двайсет и две сирачета. Свещениците от „Черният лотос“ твърдяха, че жената и детето не са от техните последователи. Сано добросъвестно изложи всички тези факти пред шогуна и добави: — В момента „Черният лотос“ явно е изключително популярен орден. Основната му доктрина е залегнала в едноименната сутра2.
— На този етап ще продължим с опитите да установим самоличността на жената и детето, защото това може да се окаже решаващо за изхода на разследването… — Сано скри факта, че е изпратил трите трупа в моргата на Едо, за да бъдат огледани от неговия приятел и съветник доктор Ито, тъй като законодателството на Токугава забраняваше извършването на аутопсии и практикуването на чуждоземска наука. — Засега нямаме заподозрян — продължи той предпазливо, понеже забеляза как диктаторът сбърчи недоволно вежди, — защото помощниците ми все още не са свършили с разпитването на обитателите на храма „Черният лотос“ и търсенето на свидетели. Има и още нещо. Недалеч от къщата огнеборците са намерили някакво момиче. Името й е Хару. Сираче е. Живее в сиропиталището към храма. Очевидно се е опитала да избяга, но е припаднала…
Шогунът отпи саке от чашата си и челото му се набразди от напрегнат размисъл:
— Смяташ ли, че това момиче е видяло нещо? Или… че то е запалило къщата?
— Не са изключени и двете възможности — отвърна Сано, но все още не съм успял да я разпитам… — когато пристигна в храма „Черният лотос“, монахините вече бяха прибрали Хару в сиропиталището, но щом Сано се приближи и се опита да я заговори, тя изпищя от ужас и се сви в ъгъла. Две от монахините я подканиха да се обърне към шогуновия сосакан, но тя се вкопчи в тях и се разрида истерично. Усилията му да я разпита се оказаха напълно безуспешни, затова помоли Хирата да опита. Първият му васал беше млад и момичетата го харесваха, но и той не се справи по-добре от господаря си. Хару така се разрева, че се задави и повърна. Накрая двамата се отказаха. Монахините им обясниха, че откакто огнеборците са го открили, момичето не е промълвило нито дума и с всички се държи по този враждебен начин.
Сега Сано обясни положението на Цунайоши, който поклати глава:
— Може би някой демон… ъ-ъ… е откраднал гласа на бедното момиче. Ах, колко жалко, че единственият ти свидетел не може да говори!
Но Сано имаше своя теория за поведението на Хару и вече му беше хрумнало как да се справи с мълчанието й.
— Утре ще опитам друг начин, който може би ще я накара да проговори — заяви той на шогуна.
Токугава му кимна благосклонно и го отпрати. Сано се измъкна бързо от залата за аудиенции и се запъти към къщи, където съпругата му Рейко и невръстният му син Масахиро сигурно вече го очакваха за вечеря. Жилището му бе разположено в далечната част на замъка Едо, отредена за високопоставените васали на шогуна. Сано мина забързан през портите на имението си, поздрави двамината пазачи и се озова в калдъръмения двор пред основната сграда. Наоколо я ограждаха по-ниските постройки за войниците, васалите, слугите и семействата им. След втора, вътрешна порта влезе вкъщи и още докато се събуваше и сваляше мечовете си в преддверието, чу женски гласове и възбудени детски викове. Усмихна се. Още не можеше да повярва, че появата на един мъничък човек бе превърнала мирното му домакинство в място на шумно оживление. Спря пред вратата на детската стая. Усмивката му стана по-широка.
В топлото светло помещение на пода в кръг седяха Рейко, възрастната й бавачка Осуги, семейната приятелка Мидори и две прислужнички. Осемнайсетгодишната Мидори, дъщеря на даймио — феодален владетел, който преди няколко години бе изгубил милостта на шогуна, служеше като придворна дама на Кейшо — майката на Токугава Цунайоши. Сано се бе запознал с нея преди години по време на първото си разследване. По-късно съпругата му се сприятели с момичето, а от известно време той подозираше, че Мидори и Хирата са нещо повече от добри познати. Тъй като имаше достатъчно други помощнички, майката на шогуна често пускаше Мидори да гостува на приятелите си.
Масахиро — на година и половина, облечен в зелено памучно кимоно, обикаляше в кръга, поклащайки се на пълните си крачета, спираше при всяка от жените и пляскаше с ръчички. Рейко вдигна поглед и красивото й лице засия, щом видя Сано.
— Виж, Масахиро чан3, татко си дойде!
Детето се обърна към рамката на хартиената врата и се втурна към баща си. Сано го гушна и неистова любов завладя сърцето му — бе станал баща на своите напреднали трийсет и четири години и това малко буйно същество му се струваше истинско чудо.
— Мъничкият ми самурай — измърмори Сано, потърквайки нос в личицето на сина си. После го подаде на Осуги, а прислужничките прибраха разхвърляните играчки и излязоха от стаята. Мидори също се оттегли с обещание утре да намине пак.
След малко гласчето на Масахиро утихна под приспивната песен на бавачките, а Сано и Рейко се настаниха в гостната и започнаха да вечерят. Тя отпиваше бавно от купичката си с чай. Няколко кичура се бяха измъкнали от събраните й във висок кок коси; очите й бяха премрежени от умора; тъмночервеното й копринено кимоно бе изцапано с петна от храна. Тя бе на двайсет и три години и майчинството й бе придало някаква нова, вече зряла хубост.
— Масахиро е толкова буен, че просто ме изчерпва — оплака се тя.
— Товариш се с твърде много работа — каза Сано между две хапки риба. — Остави прислужничките да ти помагат…
— О, нищо, Масахиро ми запълва времето — отвърна Рейко с усмивка и после добави с тъга: — И без това нямам какво друго да правя… — Сано знаеше, че като единствено дете на съдията Уеда Рейко бе имала доста необичайно за момиче детство. Бе получила образование, каквото се дава само на синовете на самураите, предопределени за кариера в бакуфу. Но въпреки привилегията на обучението си Рейко трябваше да се съобразява с наложените от обществото ограничения върху правата на жените. Едва след като се бе омъжила за Сано, тя бе намерила приложение на своите таланти, помагайки на съпруга си в разследванията му. Бе откривала важни улики на места, където мъжете не можеха да отидат, бе събирала информация чрез собствена мрежа от съпруги и дъщери на могъщи самурайски кланове. Но откакто се роди Масахиро, Рейко прекарваше цялото си време у дома. — Какво прави днес? — попита тя.
Едва сдържаното любопитство в гласа й издаваше, че предизвикателствата на детективската работа определено й липсват. Сано изведнъж си даде сметка, че тя бе загубила част от жизнеността си. И щом едва сега го забелязваше, значи доста се бяха отдалечили един от друг. Може би бе време Рейко да се откъсне от задълженията си на домакиня и майка?
— Имам нов случай — рече тихо той, докато преглъщаше хапка с ориз и кисел дайкон4. После й разказа за пожара и за трите трупа. Описа неуспешните си опити да разпита Хару и добави: — От поведението й заключих, че изпитва ужас от мъжко присъствие. Наредих да я преместят от сиропиталището в главния манастир към храма Зоджо, защото не желая потенциални заподозрени, каквито са всички обитатели на храма „Черният лотос“, да повлияят на единствения ми свидетел. Затова те моля да отидеш там и да разпиташ Хару — Сано се усмихна. — Сигурен съм, че ще
