успееш да получиш някаква информация. Ще опиташ ли?

Рейко изпъна рамене, очите й заискриха и тя се отърси от унилостта си:

— Наистина ли? — Сано кимна и тя добави: — С удоволствие. Кога тръгваме? — беше готова да се приготви за път.

— Утре. Аз ще ида в моргата, а ти ще пътуваш с помощниците ми.

Рейко засия от щастие. Сано отново съзря предишната си съпруга — пламенна, ентусиазирана, отдадена на каузата на истината. Разказа й още подробности за поведението на Хару, после заедно обсъдиха възможните стратегии за разпита и каква информация да събира. Усети, че отново го залива вълна на искрена любов към Рейко.

Глава 2

Когато чух словата на „Черният лотос“, бях избавен от грижи и неволи. Из сутрата „Черният лотос“

Храмът Зоджо, разположен точно срещу Токайдо — междуградския път, свързващ Едо с имперската столица Мияко, привличаше неспирен поток от поклонници. В подножието на храма се намираше едно от най-посещаваните тържища и обикновено мястото гъмжеше от хора. Сега тълпата се раздели, за да стори път на шествието от самураи на коне, които съпровождаха черен паланкин с герб, изобразяващ летящ жерав. Вътре седеше Рейко и надничаше през завесите на прозорците му, оглеждайки внушителните главни порти на храма с боядисан в червено двоен покрив. Трите врати символизираха трите етапа в прехода към нирвана. Пътуването можеше да бъде истинско удоволствие за Рейко, но вече бе помрачено. Сутринта бе започнала лошо. Когато тя се опита да излезе от къщи, Масахиро се вкопчи в нея с неистови писъци и сълзи. Рейко му обеща, че ще се върне скоро, самата тя почти разплакана от болката на първата им раздяла. Накрая просто избяга през вратата, а прислужничките държаха Масахиро. През цялото време, докато прекосяваха Едо, тревогата за сина й не я напусна.

Паланкинът вече приближаваше белите стени на храма. Шествието премина по моста над канала Сакурагава. Детективите на Сано слязоха от конете и тръгнаха редом с паланкина. Минаха през портите и поеха нагоре по ред стръмни каменни стъпала към района на главната сграда, покрай хранилището за сутри, залите за богослужение и дървеното скеле на огромната бронзова камбана. Фамилните гробници на Токугава бяха отделени с огради от ковано желязо. Към просторната зала се стичаше неспирно множество. Колоните и вратите бяха украсени с дърворезба, а вълнообразният покрив бе укрепен със солидни конзоли. Шествието продължи да се изкачва нагоре по стъпалата към трапезарията на храма и към жилищните помещения на главния свещеник. Накрая носачите положиха паланкина на земята пред самия манастир — двуетажна дървена постройка със закрити балкони, заслонени от рехава борова горичка.

Треперейки от напрежение, Рейко взе пакета, който бе донесла — кръгла кутия, увита в хартия на цветя, — и слезе от паланкина. Детективите се отправиха към храма „Черният лотос“, за да продължат разследването на пожара. На вратата на манастира една монахиня поздрави Рейко и я поведе във вътрешността на храма.

— Как е Хару днес? — попита Рейко.

Монахинята й отговори само с неясна полуусмивка. Минаха по дълги коридори и редици врати, но не видяха жива душа. Изкачиха се по някакви стъпала. Стигнаха до една по-голяма врата. Монахинята я плъзна встрани и подкани с жест Рейко да влезе. После се поклони и си тръгна.

Рейко се поколеба — от прага се виждаше типична монашеска килия, обзаведена с дървен футон, умивалник, шкаф и мангал с дървени въглища. До отворения прозорец бе коленичило дребно слабо момиче в мастилено кимоно с изрисувани листа от бял бръшлян. Дългите му лъщящи коси бяха пуснати свободно.

— Хару сан? — изрече тихо Рейко. Момичето подскочи, стреснато от звука. Обърна към Рейко лице, чиито скосени очи, високо чело и остра брадичка й придаваха вид на миловидно коте. Фините й устни се раздалечиха, но тя не отрони и звук. — Съжалявам, че те изплаших — каза Рейко, докато се приближаваше предпазливо. — Не се страхувай. Казвам се Рейко… — спря и коленичи до Хару. Момичето не проговори, но в унилия й поглед просветна интерес. — Вчера си видяла съпруга ми. Той е сосакан на шогуна и разследва пожара в храма „Черният лотос“… — Хару се отдръпна. Хвърли ужасен поглед към вратата, сякаш предчувстваше някаква опасност или пък търсеше убежище. Рейко със закъснение осъзна грешката си: не трябваше да споменава името на Сано, след като знаеше, че Хару се страхува от него, затова припряно добави: — Сосакан не е тук. Никой няма да те безпокои — Хару си отдъхна, но продължи да гледа Рейко с подозрение. — Ако не искаш, няма повече да споменавам пожара. Просто можем да се запознаем. Искам да бъда твоя приятелка… — и Рейко й поднесе пакета. — Заповядай, донесла съм ти подарък — на устните на Хару трепна срамежлива усмивка. Тя изглеждаше по-малка за своите петнайсет години. Прие кутията с едва сдържаното любопитство на дете. Внимателно отстрани връвта и опаковката и отвори кутията. Вътре имаше малки кръгли сладки, поръсени с розова захар. Тя ахна тихо, изненадана и очарована. — Пълни са със сладък кестенов крем — обясни Рейко. Хару вдигна въпросителен поглед към съпругата на Сано. — Хайде, опитай една! — подкани я тя. Момичето ги опита с изискан жест. Задоволство озари лицето й. — Харесват ли ти? — попита Рейко. Хару закима с ентусиазъм. Рейко знаеше, че сирачетата в сиропиталищата рядко получават подобни лакомства. Хару изяде още няколко сладки, облиза захарта от пръстите си, поклони се в знак на благодарност и остави кутията настрана. Рейко търпеливо я изчака и предпазливо попита: — Монахините добре ли се държат с теб?

Хару кимна:

— Да, благодаря ви, уважаема господарке.

Рейко трепна радостно: тя бе накарала Хару да проговори!

— Радвам се да го чуя. И моля те, наричай ме Рейко.

— Да, Рейко сан5 — този път Хару произнесе думите по-високо, с ясен и ласкав глас.

— Откога живееш в храма „Черният лотос“? — Рейко гореше от нетърпение по-бързо да насочи разговора към желаната тема.

Хару вдигна два пръста:

— От две години — след известна пауза, в която сякаш беше потънала в собствените си мисли, тя вдигна отново глава и добави: — Обичам да се грижа за децата в сиропиталището. Толкова са сладки…

— Да, знам — каза Рейко. — Аз имам малко момченце.

— Монахините и свещениците са толкова мили — продължи Хару, — особено висшият свещеник Анраку. Той ме доведе тук, когато бях останала без покрив и сам-самичка. Вдъхна ми надежда за бъдещето — в очите на Хару светеше вяра. — Изпълни с радост и смисъл окаяния ми живот… — докато момичето говореше, Рейко се замисли: наистина, нововъзникващите секти не пестяха сили и средства да привличат нови последователи. Но сектата „Черният лотос“, която бе формирана едва преди девет години, се радваше на незапомнена популярност особено в средите на богатите търговци и високопоставените служители в бакуфу. — Анраку е Бодхисатва6 на безпределната мощ — пламенно добави Хару. — Откакто родителите ми починаха, Анраку и „Черният лотос“ са моето единствено семейство!

Сърцето на Рейко се сви от съчувствие към момичето, но сетивата й се изостриха:

— Искаш ли да ми разкажеш за родителите си? — попита тя нежно. Надяваше се, че ако прояви

Вы читаете Якешину
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×