съпричастност, може да събуди доверието на девойката и да научи от нея по-съществени за хода на разследването факти.
На лицето на Хару се изписа тревога, примесена с нетърпение. Тя погледна през прозореца. Долу в двора на манастира възрастна монахиня водеше група послушнички по една от алеите. Момичетата се кискаха, докато подтичваха след наставницата си.
— О, не, не бих си позволила да ви натрапвам трагедията си… — каза Хару.
— Наистина ще ми е интересно — увери я Рейко.
Хару прехапа устни, после кимна и заговори с глас, утихнал от носталгия:
— Баща ми притежаваше гостилница за ястия с фиде в Коджимачи. Двете с мама му помагахме в готвенето и сервирането. Живеехме в стаи зад гостилницата. Работехме много и макар че не печелехме кой знае колко, бяхме щастливи. Мен ме очакваше добро бъдеще. Един ден щях да се задомя и след време двамата с мъжа ми щяхме да наследим гостилницата. Но после… — гласът на Хару секна. Тя премига, за да прогони сълзите, и продължи: — Родителите ми се разболяха от треска. Нямаше пари за доктор, нито за лекарства. Аз се грижех за тях, колкото можех, но и двамата починаха. Още на другия ден след погребението един лихвар взе гостилницата, тъй като баща ми му дължал много пари. Вече нямах дом. Бях достатъчно голяма, за да се омъжа, но никой не иска невеста без зестра. Нямах роднини, които да се грижат за мен — Хару се разтресе в ридания. — Бях толкова самотна, толкова уплашена. Не знаех какво да правя, къде да отида…
Сълзите на момичето задействаха майчинските инстинкти на Рейко и тя неволно протегна ръка да обвие раменете на сирачето:
— Не плачи. Сега си в безопасност…
— Не съм! — възкликна отчаяно Хару. — Когато ме взеха в „Черният лотос“, си мислех, че вече няма от какво да се боя. Един ден щях да стана монахиня и да си имам дом завинаги. Но ето че сега ме отделиха от хората, които обичам. И пак съм сама.
— Заради онова, което се е случило вчера в храма ли? — попита Рейко предпазливо, нарочно избягвайки да спомене пожара, за да не стресне Хару.
Момичето кимна.
— Сега сигурно всички си мислят, че аз съм подпалила къщата и съм убила онези хора. Толкова ме е страх! Ще ме изхвърлят от „Черният лотос“. Полицията ще ме арестува. Ще ме изгорят на клада!…
Това бе наказанието за палеж без значение, дали е причинил нечия смърт. Бакуфу наказваше така жестоко заради Големия пожар в Мейреки преди трийсет и пет години, когато бяха загинали стотици хиляди хора.
— Ти ли подпали къщата? — Рейко изстреля въпроса си тихо, но твърдо.
Хару я изгледа втрещено.
— Никога не бих направила такова ужасно нещо! — от очите й рукнаха сълзи, които се стичаха в треперещите й уста. — Никога не бих наранила когото и да било!
В гласа на момичето звучеше неподправена искреност, но Рейко много внимаваше да не прояви лековерие.
— Съжалявам, че те разстройвам с този въпрос — каза тя, — но и сама разбираш, че се налага да те питам. Когато вчера са те разпитвали за пожара, ти не си искала да говориш. Защо?
— Усетих, че не ми вярват, че ме мразят, че ме смятат за виновна… каквото и да кажех, никой нямаше да ми повярва… — Хару редеше думите си все по-трескаво и накрая дишането й премина в накъсани хрипове. Тя стана, отстъпи назад и изгледа обидена Рейко. — Вие също… А твърдяхте, че сте ми приятелка! — момичето се свлече на пода, разтърсвано от истерични ридания. Чувстваше се изоставено от всички. — Няма кой да ми помогне… аз ще умра…
Докато я наблюдаваше, Рейко бе обзета от противоречиви чувства. Престъпниците често твърдяха, че са невинни, за да спечелят доверие, но Хару наистина изглеждаше като неоснователно заподозрян човек.
— Ако си невинна, няма от какво да се страхуваш. — Рейко пристъпи напред и коленичи до Хару, като я потупваше лекичко по гърба, докато плачът й утихна. После каза: — Искам да ти разкажа една история — макар че лежеше свита на другата страна, с лице, закрито с косите й, Хару застина неподвижна, наострила слух. — Когато бях малка, много обичах легенди за самураи — започна Рейко. — Често си представях, че съм една от тях и влизам в битка, яхнала коня си, в бойни доспехи, с меч в ръка. Но най-много обичах да си представям как браня селяни от бандити мародери и как се сражавам в дуел с разни злодеи и ги побеждавам — Рейко се усмихна, припомняйки си детските си фантазии. — Баща ми е съдия и като дете често слушах делата в съда. Убеждавах го, че някои от хората, обвинени в престъпление, всъщност са невинни. Спасявах ги от затвор, пребиване, изгнание и дори от смърт. Откакто се омъжих за сосакан Сано, работя с него, за да мъстя за невинните жертви. Най-голямата радост на живота ми е да поправям злото и да помагам на хората… — не спомена, че бе помагала на баща си и да изтръгва признания от престъпници, както и на Сано да предава виновните в ръцете на правосъдието. Вместо това просто завърши: — Наистина искам да ти помогна, Хару. Но трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за пожара!
Един дълъг миг Хару стоя неподвижно, подсмърчайки. После вдигна лице към Рейко и съмнение набразди челото й. Поклати глава и прошепна:
— Но аз не знам нищо… Не си спомням…
— Но как така? — възкликна Рейко. — Ти си била на самото място. Не може да не знаеш какво си правела там.
— Не знам! — в гласа на Хару отново нахлу паника; лицето й се сгърчи. — Помня само как в нощта преди пожара си легнах в спалнята на сиропиталището както обикновено… Следващото, което усетих, бе, че е утро и аз съм край горящата къща. Не знам как съм се озовала там!
Историята й прозвуча твърде странно, но за момента Рейко реши да не дава израз на недоверието си.
— Видя ли някого около къщата, преди да пристигнат огнеборците?
Хару се намръщи, притиснала длани до слепоочията си, очевидно полагайки усилие да си спомни.
— Не.
— А помниш ли нещо от предишната нощ. Опитай се да се съсредоточиш!
Погледът на Хару се замъгли и стана някак отвлечен.
— Струва ми се, че си спомням разни неща. Светлина. Шумове. Борба. Страх… но може да съм сънувала — после погледът на Хару се избистри и очите й се разшириха. Тя възкликна: — Може човекът, подпалил пожара, да ме е отнесъл до къщата, за да мислят всички, че съм аз!
Рейко стана още по-скептична.
— Че кой би ти причинил подобно нещо?
Момичето отговори тъжно:
— Не знам. Аз обичам всички в храма; мислех, че и те ме обичат.
Това, че Хару не се опита да отклони съмненията от себе си, обвинявайки другиго, говореше в полза на невинността й, отбеляза мислено Рейко.
— Ти познаваше ли оябун Ояма? Или жената и детето, които са загинали сред пламъците?
Хару сви устни и поклати глава. Рейко я наблюдаваше с растящо недоверие.
— Знаех си, че няма да ми повярвате… — рече тъжно момичето и сведе глава. — Но аз наистина не мога да си спомня нищо… освен че някой ми причини ужасна болка…
— Причинил ти е болка? — попита Рейко слисана. — Какво имаш предвид? — Хару стана и вдигна полите на кимоното си. Обърна се, като гледаше тревожно през рамо към Рейко, докато показваше дълбоки ожулвания по прасците и бедрата си. Рейко бе слисана: — Да не би да си ги получила, докато си се опитвала да избягаш от огнеборците…
— Може. Но как ще обясните ето тези рани? Виждате ли? — застанала с лице към Рейко, Хару се разгърди. Пресни синини се открояваха върху плътта й в основата на гърлото. — Вижте и тук! — момичето бързо развърза пояса на кимоното си, свали дрехите си и остана гола. Още синини, големи и малки, в различни нюанси от червено до мораво, личаха по слабините, горната част на ръцете и гърдите й. — Когато си лягах, ги нямаше. Не знам откъде са… — Рейко я гледаше ужасена, но не пропусна да отбележи, че въпреки слабото си тяло и детските си маниери Хару има фигура на зряла жена. — И главата ме боли —
