— Засега се държи прилично — отвърна бащата на Рейко и добави гузно: — Осъзнавам, че вероятно съм те засегнал, като се съгласих да я приема. При нормални обстоятелства не бих дал подслон на заподозрян в убийство, но този път допуснах да бъда убеден…
— Зная, че съпругата ми може да бъде много убедителна… — мисълта за Рейко отново разпали гнева му. Макар и засегнат все още от обидите й и бесен заради непокорството й, не желаеше двамата да се превръщат в съперници.
— Надявам се случаят да не е станал причина за неприятности в дома ви — каза съдията Уеда с тревога.
— Нищо сериозно — излъга Сано. Благоприличието изключваше разговор за лични проблеми. — Просто жена ми е твърдо убедена, че Хару е невинна.
— А ти? — с изпитателния си поглед съдията показа, че е забелязал как Сано избягва да споменава името на Рейко, и предполага колко сериозни бяха нещата между дъщеря му и зет му.
— Има много доказателства срещу Хару — измъкна се от прекия отговор Сано и обясни какво бе установил.
Съдията го изгледа сериозно и каза:
— Ще ви отведа при Хару — когато стигнаха пред моминската стая на Рейко, Уеда изрече високо през затворената врата: — Хару сан, имаш посетители.
Сано надникна и видя, че момичето седи пред тоалетката. Косите й бяха събрани в изискан кок, украсен с цветни орнаменти; носеше нефритенозелено кимоно на морави астри. Бял грим покриваше лицето й, а устните й бяха начервени в алено. Изглеждаше няколко години по-голяма и поразително красива. Край нея на пода лежаха тоалетни принадлежности и кутии със сладки. Сцената го вбеси. Четирима души, включително собственият й съпруг, бяха умрели от насилствена смърт, а Хару си седеше тук и се кипреше с неща, които най-вероятно й бе дала Рейко. Коленичи близо до нея и рече:
— Явно напълно си се съвзела от преживените нещастия… — Хару веднага усети враждебността му, скръсти ръце и приведе рамене. Страхът я превърна отново в дете. Внезапната промяна ядоса Сано, защото сметна, че тя съзнателно използва детското си излъчване за заблуда. — Сигурно си успяла да възстановиш и паметта си — добави той. — Разкажи ми за нощта на пожара!
— Аз… аз вече казах на Рейко сан, че не си спомням нищо — измърмори Хару, като се озърташе.
— Сега ще отговаряш на мен. Какво се случи през онази нощ?
— Не зная… — трепереща, Хару се отдръпна от него.
— Тогава може би спомените ти отпреди години са по-ясни. Да поговорим за родителите ти.
Върху лицето на Хару се изписа подозрение.
— Родителите ми са мъртви…
— Спести ми сълзливата история — прекъсна я Сано с неприязън. — Срещнах се с тях вчера. Те са се отказали от теб. Какво си мислеше? Че никой няма да разбере ли? — Хару хвърли отчаян поглед към вратата, но Хирата я бе запречил. — Защо разправяше, че си сираче? — попита Сано.
Тя облиза устни.
— Исках хората в храма да ме съжалят и да ме приемат…
Сано я изгледа с отвращение.
— А ти съжали ли съпруга си, когато му подпали къщата?
Сега в очите на Хару проблесна паника.
— Не съм аз! — неестествено тънкият й глас не съответстваше на бурния й изблик. — Беше нещастен случай!
Сано стана и се надвеси над нея.
— Съпругът ти и слугите му са загинали в пожара. Само ти си оцеляла, но явно не ти е било много мъчно. Защо? Какво ти направи онзи старец, та го уби? — тя започна да хрипти и вдигна ръце пред лицето си, сякаш очакваше той да я удари. — Ами оябун Ояма, жената и момченцето? Ти ли ги уби? Ти ли подпали пожара в храма?
— Не! — сега хриптенето се подсили с ридания. Хару хълцаше и се давеше; сълзите размазваха грима й. Тя се приведе, обхвана с ръце главата си и се заклати безутешно. — Моля ви, оставете ме сама!
— Сосакан сама — в гласа на Хирата се прокрадна предупредителна нотка. — Нека аз поговоря с нея с — предложи той.
Сано кимна и отстъпи встрани.
Хирата коленичи до Хару.
— Не плачи, никой няма да ти причини зло — успокои я той, като я потупваше по гърба. — Всичко е наред… — тя извърна плахото си, мокро от сълзи лице към него. Той извади една кърпа от пояса си, попи сълзите й и се усмихна: — Ето така е по-добре — тя неуверено отвърна на усмивката му и веднага погледна към Сано. — Аз вярвам, че си невинна — продължи Хирата внимателно. — Помогни ми да открия кой е виновен, за да ти помогна… Ще се погрижа да се върнеш при твоите приятели в храма „Черният лотос“. Искаш ли? — Хару кимна, но когато Хирата започна да я разпитва, му поднесе същата история, която бе разказала и на Рейко — легнала си вечерта преди пожара и оттам нататък не помнела нищо.
Сано се бореше с гнева си и с внезапно обзелото го смущение. Готовността на Хару да помогне звучеше тъй искрено. Възможно ли бе да говори истината? Той се намеси нетърпеливо:
— Хару, това, което казваш, не е от полза за никого. Ако наистина не знаеш нищо повече за смъртта на Ояма, на сестра Чие и на момчето…
— Жената в къщата е била Чие? — прекъсна го момичето. Сано отговори утвърдително и Хару понечи да каже нещо, но после здраво стисна устни. Хирата ласкаво я подкани да говори, но тя отказа с аргумента: — Не, не искам да забърквам никого…
— Не се притеснявай. Просто кажи истината — насърчи я той.
— Ами… Случи се през шестия месец на тази година. Доктор Мива ми даваше някакви лекарства. Аз бях в болницата на храма… Бях заспала, но се събудих от някакви гласове. Отворих очи и видях доктор Мива и сестра Чие в отсрещния край на помещението. Всички харесваха Чие, защото беше хубава и весела, но тогава тя плачеше. Каза му: „Не можем да правим такива неща. Грешно е.“ А доктор Мива отвърна: „Не, не е грешно, защото така е писано да бъде. Наш дълг е да го сторим.“ Чие само отрони: „Аз не искам. Моля, не ме карайте!“ Не знаеха, че аз слушам. Доктор Мива се ядоса и се разкрещя на Чие: „Или ще се подчиняваш, или се прости с живота си!“ Хвана я и я дръпна към себе си. Тя изпищя. „Не! Не мога! Няма да го направя!“ После успя да се отскубне и хукна навън. — Хару погледна Хирата с надежда: — Това ще помогне ли?
Историята наистина можеше да помогне на Хару, защото хвърляше подозрения върху доктора, отбеляза Сано. Ако Чие бе отхвърлила евентуални сексуални желания от страна на Мива, това можеше да му предостави мотив да я убие. Но историята на Хару изглеждаше твърде скалъпена. Сано се питаше дали е истина.
— Някой друг, освен теб видя ли това? — попита Хирата.
Хару поклати глава. Ето че пак липсваха безпристрастни очевидци, които да потвърдят историята й. Ако доктор Мива отрече да се е карал с Чие, тогава от едната страна на везните ще е неговата дума, а от другата — твърденията на Хару. И макар че един лекар буди повече доверие от едно селско момиче, дори фалшиви обвинения можеха да навредят на човек с криминалното досие на Мива. — Благодаря, Хару сан — завърши Хирата и се приготви да стане.
— Моля, не причинявайте зло на доктор Мива — възкликна Хару с тревожно изражение. — Той ми помогна и аз не искам да му създавам неприятности. И не е единственият, който беше ядосан на Чие…
— А кой още? — попита Хирата.
— Игуменката Джункецоин — отвърна Хару.
— Тя не искаше Чие в „Черният лотос“, вечно се заяждаше с нея и се опитваше да направи така, че да я изхвърлят. Веднъж попитах сестрата защо игуменката е тъй зла към нея, а тя ми каза, че Джункецоин ревнувала…
— Поредната измислица — намеси се Сано.
Хару се втренчи в него уплашено, а той продължи настъпателно:
