— Колко си словоохотлива за другите хора. Само за себе си мълчиш. В сиропиталището Ханако и Юкико ми казаха, че са те проследили до къщата в нощта на пожара. Твърдяха, че си отишла там по собствена воля и с пълното съзнание за действията си…
Хару се примъкна по-близо до Хирата, търсейки закрилата му. Дишането й отново се ускори.
— Те грешат — прошепна тя.
— Значи Юкико и Ханако лъжат? — тя кимна тревожно и припряно. — А доктор Мива и игуменката Джункецоин излъгаха, когато казаха, че вечно създаваш неприятности? — Хару отново кимна, но този път не така убедено. — Съседите, които твърдят, че ти си подпалила къщата на съпруга си, също ли лъжат? — Хару седеше вцепенена и безмълвна. — Значи всички лъжат, освен теб — Сано се изсмя саркастично. — Ще кажеш ли най-после истината?
Тя отправи умолителен поглед към Хирата, който рече със съжаление:
— Не мога да ти помогна, ако не ни съдействаш…
С момичето настъпи внезапна промяна. Позата й стана гъвкава и прелъстителна, очите й заблестяха приканващо. Тя разхлаби кимоното си и разголи крехки рамене. Облиза устни и се обърна към Хирата с дрезгав шепот:
— Но аз съм невинна! Как можете да се съмнявате в мен? — тя се приведе към него; бузата й докосна неговата.
— Ей, какво правиш? — слисан, Хирата скочи на крака.
Хару стана, тръгна предизвикателно към Сано и се притисна в него.
— Истината е, че ви намирам за изключително привлекателен. Нека ви покажа колко добре мога да ви съдействам. Може би тогава ще се уверите, че не съм сторила нищо лошо…
Наглостта й го отврати и той я бутна настрана:
— Какво? Смяташ, че ще ни убедиш в невинността си, като ни прелъстиш? — Хару изглеждаше озадачена — изглежда, този трик бе успявал преди и тя не разбираше защо сега не действа. Лицето й се сгърчи и от гърдите й се изтръгна ридание. — Плачът също няма да ти помогне — добави Сано с презрение. Сега изражението й стана гневно. Хару нададе вик и се хвърли към Сано. От неочаквания сблъсък той загуби равновесие и залитна. Ноктите й се забиха в лицето му и болезнено раздраха бузата му. — Престани! — извика той, като се опитваше да отклони ръцете й. Хирата я сграбчи. Тя се извърна към него и заби нокти в лицето му. Той извика, пусна я и притисна лявото си око. — Ах, ти, демон такъв! — извика Сано и я сграбчи.
Тя беше по-силна, отколкото изглеждаше, и се сражаваше като диво животно.
— Всички се нахвърляте върху мен — изкрещя тя. — Обвинявате ме, притискате ме. Мразя ви! Искам да ви убия!
Удовлетворение изпълни Сано, макар че Хару го блъскаше с юмруци, лакти и колене. Не беше чул истината от нея, но поне я беше принудил да прояви истинската си същност. Въпреки разкървавеното си око Хирата се опита да хване краката й, но тя го срита в стомаха. В стаята влетяха съдията Уеда и трима стражи.
— Какво става тук? — попита той. Когато видя как Сано и Хирата се опитват да укротят Хару, нареди: — Стражи, усмирете я!
С тяхна помощ Хару беше озаптена. Пазачите я държаха здраво, а тя, запъхтяна, се мъчеше да се отскубне от ръцете им.
— Онзи старец си го заслужаваше! — изкрещя тя с изкривено от ярост лице. — Не исках да се омъжвам за него, но те ме накараха. Той се отнасяше с мен като с робиня. Биеше ме. Заслужи си смъртта!
Съдията Уеда се навъси. Хирата зяпна. Сано потръпна от ужас и лошо предчувствие.
— Искаш да кажеш, че си убила съпруга си? — попита той Хару.
С обезумял поглед и разрошени коси Хару приличаше на луда.
— Ояма ме принуди да се сношавам с него… там в къщата. Радвам се, че и той пукна!
— Това явно е признание, че си убила съпруга си и оябун Ояма — заяви Сано.
— Сумимасен… извинете — обади се Хирата, — но ми се струва, че думите й не са точно самопризнание… Тя всъщност не е заявила, че е подпалила къщата или че е наранила някого…
— Тя се нахвърли върху нас, което е доказателство, че е способна на насилие — каза Сано, докосвайки кървавите драскотини по лицето си. — Засега това е напълно достатъчно. Убеден съм, че по-късно ще направи пълни самопризнания.
Съдията Уеда каза сериозно и тихо, така че да го чуе единствено Сано:
— И сам разбираш, че възможността да е невинна си остава. Заради самия себе си не позволявай чувствата да влияят на преценката ти…
При тези думи Сано осъзна с горчивина, че силната неприязън, която изпитваше към Хару, и натрупаното през последните дни напрежение бяха накърнили обективността му.
— Благодаря за съвета — отвърна също тъй тихо той. — Ще отправя официално обвинение към Хару за убийството на съпруга й и на оябун Ояма и ще постановя ново дело, на което да се докаже дали действително е виновна за тези престъпления, за другите две убийства и за палежа — реши Сано. — Делото ще се проведе след окончателното приключване на разследването. А дотогава Хару ще бъде пазена в затвора.
— Не! — изкрещя тя, съпротивявайки се още по-отчаяно. — Не, не, не! — продължи да крещи, докато стражите я извлякоха вън от стаята.
Глава 19
Шинагава бе малко село на юг от Едо — втората поред от петдесет и трите спирки по междуградския път Токайдо. Паланкинът, който тръгна от храма Зоджо, откара Рейко там следобед. Докато прекосяваха улиците, тя надничаше през прозорчето и се оглеждаше тревожно. В една странична улица видя стърчащи знамена с герба на Токугава насред голяма тълпа, събрана между два реда къщи със сламени покриви.
— Спрете там — извика тя на носачите си.
Те се подчиниха. Рейко слезе от паланкина. Мъглата се беше вдигнала, но небето беше забулено с облаци и въздухът беше студен; влажен вятър довяваше от междуградския път пушек от дървени въглища и мирис на конски тор. Рейко се приближи до знамената. Пазачите й проправиха път през насъбралото се множество и тя зърна министър Фугатами, самураите от ескорта му и група възрастни мъже от простолюдието, облечени в тъмни роби. Стояха около един кладенец — квадратна дървена конструкция със скрипец и дървена кофа. Фугатами отбеляза пристигането на Рейко с леко кимване. Когато се обърна към спътниците си, острите му черти станаха мрачни и сериозни.
— Това е един от трите кладенеца, които според нас са били отровени от „Черният лотос“ през миналата година — каза единият от мъжете. Беше достопочтен беловлас мъж. Рейко предположи, че той и другарите му са старейшините на селото. Явно докладваше на министъра за произшествията, свързани със сектата. Той спусна кофата в кладенеца и я издърпа обратно, вече пълна. — Водата има особена миризма…
Фугатами я помириса и направи гримаса.
— Наистина! — потопи ръка в кофата, огледа течността, която се оцеждаше между пръстите му, и после
