разпозна Сано и хората му. Сърцето й подскочи от радост.
— Хирата! — извика Мидори.
Васалът на Сано забеляза девойката и лицето му засия. Той продължи да се сражава с удвоена сила. Помещението се превърна във водовъртеж от проблясващи остриета и блъскащи се бойци, но Анраку не помръдна от подиума си, наблюдавайки битката с особена еуфория. Неговите осем свещеници побягнаха навън, а игуменката се сви в един ъгъл. Кумаширо се хвърли в битката.
— Рейко! — извика Сано, докато отбиваше ударите на Кумаширо. — Пази Мидори!
Стиснала ръката на приятелката си, Рейко размахваше своя меч срещу свещениците, а в това време Мидори се криеше зад гърба й.
— Хару! — гласът на Анраку, странно спокоен, се извиси над шума. Момичето тъкмо се опитваше да изпълзи встрани и да се скрие, но спря и се обърна към Анраку. — Ела тук — нареди й той. Тя стана и отиде при подиума. Битката продължаваше да се вихри яростно. Пазейки Мидори, Рейко рискува да хвърли поглед към Анраку. Какво правеше той? — Ти не издържа изпита — каза висшият свещеник на Хару, а кадифеният му глас бе изпълнен с неодобрение.
— Моля, дайте ми още една възможност! — възкликна умолително Хару.
Анраку поклати глава.
— Предателствата ти станаха прекалено много за опрощение. Трябва да бъдеш наказана! — той впи пронизващ поглед в очите й и произнесе напевно:
— Засаждам в теб семето на черния лотос… — Хару и притисна ръка върху корема си, а на лицето й се изписа безпокойство, сякаш наистина бе почувствала нещо да прониква в тялото й. Сано, Хирата и с другите самураи вече бяха посекли всичките си противници, с изключение на Кумаширо, който продължаваше да се бие ожесточено. Джункецоин се втурна към вратата, но един войник я хвана. — Семето пуска корени, които плъзват в теб… — Анраку разпери пръсти за илюстрация и изтръгна викове на болка от Хару. — Едва покълналото стръкче покарва и започва да расте. Разклоненията му изпълват вените ти, увиват се около костите ти и пронизват мускулите ти… — Хару започна да трепери и да стене; очите й се бяха изцъклили от ужас; тя се опипваше трескаво, сякаш се мъчеше и да усети чуждия израстък. Рейко установи с изумление, че вярата на Хару в свръхестествените възможности на Анраку бе тъй силна, че заклинанията му й причиняваха физическа болка.
Рейко бързо отведе замаяната Мидори в един ъгъл и я сложи да седне.
— Стой тук — нареди й и се втурна обратно към подиума.
Хипнотичният глас на Анраку продължаваше да нарежда:
— Лотосът се разлиства и острите като нож ръбове на листата му режат, разкъсват… бликва кръв. Стъблото промушва сърцето ти. Оформя се голяма цветна пъпка…
Хару заби пръсти в гърдите си и захъхри високо.
— Боли… Не мога да дишам! — извика тя, обзета от паника.
— Пъпката расте и става все по-голяма — продължаваше Анраку. Единственото му око сега заблестя по-силно; усмивката му излъчваше наслада от нейните страдания.
— Убива ме! — Хару бе разтърсена от конвулсии, лицето й стана пепеляво. Тя падна на колене. — Моля ви, изскубнете го!
— Престани! — извика Рейко към Анраку. Тя вдигна меча си и заповяда: — Остави Хару на мира!
Висшият свещеник не й обърна внимание.
— Почувствай как пъпката на лотоса започва да разцъфва — говореше той на Хару. — Венчелистчетата са черни и остри като бръснач. Докато се разтварят, те разкъсват сърцето ти…
С крайчеца на окото си Рейко видя как острието на Сано се забива дълбоко в бедрото на Кумаширо. Свещеникът залитна и се свлече на колене. С гримаса на отчаяние и с кървяща рана той продължи да размахва меча си срещу самураите, които го обграждаха, докато накрая Хирата нанесе удар в ръката му. Мечът на Кумаширо изхвърча във въздуха. Сано и Хирата го притиснаха към земята.
Хару отчаяно се бореше да си поеме въздух.
Хриптейки, тя изплака:
— Умирам!
— Така отмъщавам на враговете на „Черният лотос“ — заяви Анраку злорадо. Той протегна напред юмруци с насочени към Хару кокалчета. — Нека щом цветът разцъфне докрай, животът ти секне!
Рейко сграбчи Хару за рамото и взе да й нарежда:
— Погледни встрани. Не го слушай. Той е мошеник. Не може да ти причини зло, ако ти не му позволиш! — но погледът на Хару бе като привлечен от магнит към очите на Анраку. Гърчейки се в агония, момичето раздра робата си, опитвайки се да изтръгне цветето от гърдите си. Ноктите й оставяха кървави резки по кожата й. Рейко скочи на подиума. — Спри или ще те убия! — изкрещя тя към висшия свещеник.
— Твоето време настъпи — каза той, отправил е тържествуваща усмивка към момичето. Пръстите му се разтвориха. Хару изпищя, сякаш пронизана от невидими остриета. Гръбнакът й се изви, крайниците й се изпънаха. Разгневена, Рейко посече гърдите на Анраку. Той залитна и после се строполи на една страна. Лицето му сияеше в екстаз, а единственото му око бе вперено някъде далеч. — Най-сетне просветление — прошепна той. Лицето и тялото му се сгърчиха от силен спазъм. Сиянието му угасна и смъртта забули очите му. Рейко пусна меча и скочи от подиума.
— Хару, какво ти е? — коленичила, тя докосна страната на момичето. Отговор не последва. Отворените очи на Хару бяха безжизнени; от устата й се процеждаше струйка кръв. Докато Рейко я наблюдаваше, чертите на момичето се отпуснаха и ужасеното й изражение изчезна.
Рейко се разрида. Наблизо видя Хирата, който прегръщаше Мидори, и тогава усети нежно докосване по рамото. Вдигна поглед. До нея стоеше Сано. Помогна й да се изправи и я прегърна. Тя притисна лице до твърдите плочки на ризницата му, а той я поведе навън от помещението.
Глава 37
— Кумаширо, ти си виновен за много убийства — изрече Уеда. Това бе четвъртият ден от процеса срещу „Черният лотос“. Редом до съдията седяха Сано и Хирата. Пред ширасу бяха коленичили Кумаширо и Джункецоин. Китките и глезените им бяха оковани във вериги. Помещението зад тях бе изпълнено с многобройна публика. — Джункецоин — продължи съдията, — ти си виновна за палежа в храма Зоджо — в строгия му поглед се четеше порицание. — Обявявам и двама ви за виновни в извършването на вредни религиозни практики и в таен заговор за унищожаването на Едо и неговото население. За това ви осъждам на смърт чрез обезглавяване! — стражите извлякоха двамата вън от залата. Джункецоин се разплака; лицето на Кумаширо бе застинало в мрачна гримаса. Тълпата, която изпълваше улицата пред имението на Уеда, ги посрещна с яростни викове, ругатни, проклятия и размахани юмруци. Навън беше застудяло, наближаваше буря, но семействата на похитените, поробените и убитите от „Черният лотос“ търпеливо чакаха да видят как ще възтържествува справедливостта.
