дъното и спряха, за да се въоръжат отново, Хирата вече тичаше навътре в тунела. Сано се втурна след него. Изведнъж ги заля непоносима воня. „Помощ! Пуснете ни да излезем!“, изригна неясно множество изтерзани гласове. Хирата се закова на място, възкликвайки: — Милостиви божества! — когато стигна до него, Сано видя от двете страни на тунела врати, залостени с дебели метални прътове. От килиите зад тях през малки, препречени с решетки прозорци навън се протягаха костеливи ръце. Това бе тайният затвор на „Черният лотос“. — Мидори! — извика отново Хирата. — Дойдох да те освободя! — дръпна резето на една от вратите и рязко я отвори. Разнесоха се радостни викове. Олюлявайки се, от килията се изсипаха двайсетина млади мъже, мършави, немощни, целите в мръсни дрипи. Лицата им бяха изпити, косите чорлави. Сано и детективите отвориха и други килии, освобождавайки още стотици мъже и жени в подобно положение, които очевидно не се бяха подчинявали на „Черният лотос“. Като си пробиваше път през тълпата, Хирата крещеше: — Мидори! Къде си? Мидори! — затворниците се втурнаха към изхода. Сано и Хирата провериха килиите до една. Намериха още няколко затворници, твърде изнемощели, за да се движат, но Мидори не беше между тях.
— Няма я тук — каза Хирата, обзет от разочарование.
— Ще я намерим — отвърна Сано, макар че и сам не беше много сигурен в думите си. — Мидори е жива, ще я спасим… и Рейко… — и следвани от детективите, двамата бързо се отправиха към и вътрешността. Когато се озоваха на едно място, в което се вливаха три разклонения, Сано чу свирепи викове. Всички замръзнаха, когато свещеници, размахали мечове, се втурнаха към тях от всички посоки.
— Хару сан — наложи си да заговори Рейко въпреки обзелия я ужас. — Погледни ме — момичето изстена и впери поглед в меча, който стискаше в ръце. После бавно вдигна очи към Рейко. — Ти всъщност не искаш да ме убиеш, нали? — попита я тя, като се — преструваше на спокойна. Кумаширо все още я държеше здраво, а опряното в гърлото й острие бе сковало мускулите й.
— Нямам избор — отвърна Хару предизвикателно.
Сърцето на Рейко се сви. Изборът на Хару бе между тяхното приятелство и Анраку, а Рейко знаеше къде беше предимството.
— Всички имаме избор — каза й тя. — Аз избрах да бъда на твоя страна, когато никой друг не искаше да ти повярва. Избрах да ти помогна, макар че съпругът ми беше против. Нима не си ми длъжница?
Хару задвижи устни; в очите й се мярна колебание. Кумаширо погледна към Анраку:
— Времето ни изтича. Ако Хару няма да я убие, мога да го сторя аз… — Рейко усети жаждата му за кръв и потръпна. Внезапно монотонното тракане секна. В подземието се възцари тишина; всички се огледаха изненадани. — Робите са зарязали духалото — възкликна Кумаширо. — Скоро няма да можем да дишаме тук долу. Позволете да премахна затворничките, за да можем да тръгнем…
— Не, това е дълг на Хару — заяви Анраку твърдо.
Взела решение, Хару стисна зъби. Висшият свещеник втренчи омагьосващ поглед в Рейко. Тя си даде сметка, че между тях бе пламнала надпревара. Анраку не се интересуваше дали ще се измъкне, а дали способността му да упражнява контрол над своите последователи е все още достатъчно силна. Но пък Рейко се бореше за живота си.
— Хару, той не заслужава твоята вярност — каза тя. — След пожара опита ли се да те защити? Не, остави те да се оправяш сама. Когато беше в затвора, утеши ли те? — Рейко поклати глава със съжаление. — Нито веднъж не те потърси. Опита ли се да очисти името ти и да те спаси от екзекуция? Напротив, остави те на закона…
— Миналото не ме интересува — заяви Хару войнствено. — Единственото, което има значение, е, че двамата с него сме отново заедно!
Но Рейко усети, че всъщност Хару е засегната, задето Анраку я бе изоставил.
— Той направи всичко, за да набеди теб за престъпленията — продължи тя. — Доктор Мива, Кумаширо и игуменката Джункецоин му помогнаха: разкриха колко лоша си била по-рано, опитаха се със сила да те накарат да направиш самопризнания, пратиха свои хора да те нападнат в затвора… Анраку е знаел за всичко. Той знае всичко, нали? — Хару се поколеба, а Рейко продължи: — И всички в „Черният лотос“ се подчиняват на неговите заповеди?
— Да — Хару доби предпазливо изражение.
— Значи той не само е знаел как твоите врагове са се опитали да те унищожат — каза Рейко, — а и по всяка вероятност сам им е заповядал да го сторят.
— Не! — Хару изгледа гневно Рейко и отсече: — Той не би направил това!
Но все пак дръпна меча си и хвърли смутен поглед към Анраку, чието лице бе помръкнало от недоволство.
— Напротив — възрази й Рейко. Откакто духалото спря да изпомпва свеж въздух от повърхността, тук долу бе станало задушно. Мидори се размърда, прозявайки се; явно скоро щеше да се събуди. Рейко се опита да си повярва, че спасението е близо.
— Ти се опитваш да ме объркаш… — Хару пристъпи заплашително към Рейко, но после се обърна умолително към Анраку: — Не съм длъжна да я слушам, нали?
— Не, наистина — отвърна Анраку. — Просто я убий и тя ще млъкне.
— Той искаше да е сигурен, че ще бъдеш обвинена за смъртта на оябун Ояма — Рейко преглътна отчаянието си. — Но освен това искаше да те обвинят за престъпления, които не си извършила… — видя как Хару сбърчи чело озадачена, и продължи бързо: — Спомни си сестра Чие и малкото й момченце. Не си ги убила ти, нали? — Хару кимна. Рейко набра кураж: — Ако не си ти, тогава го е сторил някой друг от „Черният лотос“ — Хару огледа останалите в помещението и чертите й се изостриха от подозрителност. — Някой е искал да излезе, че ти си виновна, за да бъдеш наказана за чужди престъпления — продължи Рейко и усети внезапно напрежение в тялото на Кумаширо. — Някой е искал ти да бъдеш екзекутирана, за да може той… или тя… да се измъкне безнаказано… — осмината свещеници посрещнаха с безразличие изпитателния поглед на Хару, но Джункецоин и доктор Мива извърнаха очи, а на лицата им изведнъж се изписа напрегната бдителност. Хару спря поглед върху и Анраку, чието изражение сега излъчваше зловеща сила. — Да — продължи Рейко, — дори и да не е убил Чие и момчето със собствените си ръце, той е дал заповед за тяхната смърт. Според неговия замисъл е трябвало и ти да умреш — Хару заклати енергично глава, но слисаното й изражение опровергаваше категоричността й. Рейко реши открито да предизвика висшия свещеник. — Нали така?
Анраку завъртя глава и Рейко видя, че е объркан. Или трябваше да потвърди вината си и да отслаби въздействието си върху Хару, или да признае, че не управлява всичко, което се случва. Той не желаеше да загуби съревнованието с Рейко, но пък и не можеше да си позволи всемогъществото му да бъде уличено като измама. Зло вдъхновение проблесна в окото на висшия свещеник. Той се обърна към Джункецоин:
— Ще ни разкажеш ли за събитията, които доведоха до пожара…
— Аз? — Джункецоин пребледня, когато всички насочиха погледи към нея. — Но аз… аз не знам нищо. Аз… — Анраку прикова поглед в очите й и тя млъкна. Съпротивата й рухна, смазана от волята му. Джункецоин продължи, вече хрисимо: — Същата нощ се разхождах сама из двора и в един момент видях две момичета да се измъкват крадешком от сиропиталището… — „Значи не е била в личните си помещения заедно с помощниците си“, както твърдеше, отбеляза мислено Рейко. Даде си сметка, че Анраку умно пренасочи подозренията на Хару от себе си към игуменката и че бе загубила първия рунд в битката за живота си. Но пък й се предоставяше възможност да научи истината за пожара и убийствата, а и самият разказ щеше да й спечели повече време. — Смятах да пратя момичетата обратно в леглото — продължи Джункецоин, — но точно тогава забелязах, че пред тях върви Хару. Те я следяха. Исках да разбера какво ще направят, и тръгнах след тях. Когато се приближихме до къщата, другите две момичета се обърнаха и поеха обратно към сиропиталището. Аз се скрих зад едно дърво, за да не ме видят. В къщата светеше. Хару влезе предпазливо, а аз останах отвън и продължих да наблюдавам през прозореца. Видях Хару при оябун Ояма. Бе сключил крака около врата й и тя пищеше. Той й извика нещо. После двамата се сборичкаха, тя го удари по главата с една статуетка и го уби — докато Джункецоин описваше как е наблюдавала Хару да излиза от къщата, да скрива статуетката и да се връща при вече мъртвия Ояма, Рейко се ослуша за някакви шумове, които можеха да й подскажат какъв бе развоят на битката над земята и дали Сано и хората му бяха открили тайните проходи. — Тогава си спомних — продължаваше разказа си игуменката — как навремето Ояма ме арестува и ме прати да проституирам в Йошивара, и смъртта му ме изпълни с такава радост, че се
