проумя какво се бе случило. Хару беше преместила шкафа и се беше спуснала през тайния вход в подземното и царство на сектата.
Рейко се приближи предпазливо до ръба на отвора и зърна в него стълба, която водеше надолу в мъждиво осветена кухина. За миг се замисли дали да отиде и да доведе Сано, но после се отказа. Ако тунелите се разклоняваха и множаха под храма, както твърдеше Благочестива Истина, докато Рейко се върнеше с подкрепление, Хару щеше да се е отдалечила твърде много. Освен това Хару бе успяла да избяга по вина на Рейко, тъй че отговорността да я върне си беше нейна. Затова тя мушна кинжала си в ножницата, прикрепена на ръката й, и се заспуска надолу. Обзе я смразяващото чувство, че земята я поглъща. Сърцето й биеше до пръсване, по кожата й пълзяха ледени тръпки. Озова се на място, в което се събираха три тунела. Извади кинжала и се огледа — наоколо нямаше жива душа. Ритмичното тракане бе съпроводено с нахлуване на свеж въздух, който поклащаше пламъчетата на окачените по стените лампи. Хриптенето на Хару и шумът от стъпките й отекваха в едно от разклоненията на тунела.
В двора на храма Сано размахваше меч пред свещениците, които се тълпяха около него и коня му.
— Отдръпнете се! — извика той, като се опитваше да си пробие път до паланкина на Рейко. Люде в бели роби се изсипваха през зейналите порти, преследвани от войници. Ранени членове на сектата поглъщаха съдържанието на стъкленички, които висяха на върви на шията им и издъхваха в неистови конвулсии. Гълтаха отрова, за да не попаднат в плен. Макар че земята наоколо бе осеяна с труповете на покосени свещеници и монахини, храмът сякаш бълваше несекващи резерви от нови нападатели. Пламъците от падналите факли бяха подпалили храстите. Грандиозният пожар на Анраку бе започнал. Сано се опасяваше, че воините му нямаше да успеят да се противопоставят на рукналото насилие и той нямаше да изпълни своя дълг да предотврати унищожението на Едо. Докато си проправяше път, сражавайки се, някакъв предмет, голям колкото чайник, прелетя във въздуха пред него, оставяйки къса опашка с пламтящ край. Предметът тупна на земята и избухна с неистов гръм и ослепителен блясък. Сано възкликна стреснато. Конят му се изправи на задни крака. На мястото на експлозията взе да набъбва огромен облак дим. „Черният лотос“ умееше да използва барутни бомби! Някъде отзад се взриви нова бомба. Още една падна върху покрива на паланкина.
— Рейко! — извика Сано. — Излез. Бягай! Бягай… — той скочи от седлото и хукна към паланкина. Беше на около десетина крачки от него, когато бомбата избухна и превърна закритата носилка в пламтящи трески. Взривната вълна го отхвърли назад. Почувства невероятна горещина. Отгоре му се посипаха натрошени дъски. Барутни изпарения опърлиха дробовете му. Той запълзя през пушека, отчаяно ровейки с голи ръце в останките от паланкина. — Рейко! — ушите му бучаха от силната експлозия; почти не чуваше собствения си глас. Тъмното отражение на светкавицата замъгли зрението му. — Къде си? Рейко…
С надеждата, че е жива, Сано разрови останките от разбитото купе на паланкина. Но не откри и следа нито от Рейко, нито от Хару. Облекчението му беше мимолетно, последвано от нов пристъп на ужас. Вдигна поглед и видя, че към него тича Хирата.
— Няма ги! — изкрещя той, за да надвика трясъка от нови взривове. — Рейко и Хару. Няма ги… Помогни ми да събера малко войници. Трябва да ги открием.
Стиснала кинжал, Рейко бързаше навътре в тунела, подминавайки затворени врати. Лампите отпечатваха сянката й върху стените; проходът продължаваше да се вие навътре. Тя не виждаше Хару, но тунелите усилваха шумовете и тя следваше хриповете й. Различи и други, по-далечни шумове — маршируващи нозе, неестествени гласове и звън на метал. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Ако от „Черният лотос“ я откриеха, нямаше и никакво съмнение, че щяха да я убият. Но тя трябваше да хване Хару.
Пореден завой я отведе пред ново разклонение. От единия ръкав се разнесоха неочакван детски смях и бъбрене. От „Черният лотос“ очевидно бяха скрили своите малки последователи под земята. От другия проход долитаха шумно блъскане и гласът на Хару:
— Пуснете ме да вляза!
Рейко се втурна по този тунел. Зави зад един ъгъл с и видя Хару, която тропаше на някаква врата. Тя се отвори навътре и Хару политна напред, след което вратата със скърцане се затвори. Рейко спря задъхана. Приближи се безшумно до вратата. В обкованата й с желязо повърхност на равнището на очите имаше малък прозорец с решетки. Рейко надзърна предпазливо през него. Заслепи я неочаквана яркост. Стените на просторното помещение бяха целите в драперии в ярки вихрени шарки на пурпурночервено, оранжево и мораво. Те искряха на светлината на фенерите и заливаха хората вътре с ярко сияние. На един подиум в дъното седеше кръстосал крака висшият свещеник Анраку. Бялата му роба се къпеше в кървави багри; брокатеният му епитрахил искреше. От дясната му страна седеше Кумаширо, подобен на бронзова статуя в шафрановата си роба и защитна туника, с окачени на кръста мечове. Върху сламената рогозка в лявата част на помещението бе коленичила игуменката Джункецоин в бяла роба и с кърпа на главата. Срещу нея бе коленичил доктор Мива в строго черно кимоно. Рейко осъзна, че това бе мястото, където водачите на „Черният лотос“ възнамеряваха да чакат грандиозния пожар, който бяха предизвикали. Покрай стената стояха осмина свещеници — явно висши служители в сектата. Всички се бяха втренчили в Хару, застанала на четири крака в средата на помещението, с лице към Анраку.
— Как се озова тук? — попита я доктор Мива.
— Сосакан Сано ме доведе. Успях да избягам — Хару говореше така, сякаш се гордееше със своята находчивост.
— Някой видя ли те да влизаш в тунелите? — попита Кумаширо, очевидно разтревожен за безопасността на подземието. Той хвърли поглед към вратата и Рейко тутакси приклекна под прозорчето. Хару каза:
— Не, навън е страшен хаос и никой не знае, че съм изчезнала —
— След като издаде тайните ни, за да си спечелиш повече милост? — попита Джункецоин, без да може да повярва на ушите си. Рейко разбра, че в сектата бяха научили какъв бе резултатът от делото на Хару. — Ти ни предаде. И сега очакваш да те посрещнем с радост? Я виж ти!
Рейко рискува отново да надзърне през прозорчето. Анраку наблюдаваше изпитателно Хару, без да отронва нито дума. Момичето го погледна умолително:
— Моля, нека обясня. Каквото сторих, бе само защото те ме накараха — макар че не виждаше лицето й, Рейко си представи изражението й на наранена невинност.
— Проклета предателка! — изсъска Джункецоин към Хару.
— Да се отървем от нея — каза Кумаширо. Отиде и до Хару и я сграбчи за ръката.
— Пусни ме! — извика Хару. Докато Кумаширо я дърпаше към вратата, тя се извърна към Анраку, който седеше строг и неподвижен на своя олтар, и изплака: — Не мога да понеса отново да ме отделят от вас! Ако ме изхвърлите, те ще ме хванат и ще ме убият. Съжалявам, че ви създадох неприятности. Моля, простете ми! Ако ми позволите да остана, ще ви докажа колко съм ви вярна — тя плачеше вече и Рейко зърна изкривеното й от паника лице. — Обещавам!
Анраку заговори тихо и властно:
— Пусни я! — Кумаширо се поколеба; веждите му увиснаха в изражение на безмълвно недоволство, но той се подчини. Хару се строполи на пода.
Анраку протегна ръка към нея.
— Ела!
С радостен вик тя припълзя до него, сграбчи ръката му и я притисна до лицето си.
— Знаех си, че няма да ме изоставите! — разплака се от радост. — Ще направя каквото пожелаете, за да ви се отплатя за милостта… Игуменката и доктор Мива се опитаха да протестират, но Анраку притисна Хару до себе си и окото му засвятка гневно.
— Не смейте да ме обвинявате! Аз виждам и разбирам всичко, което простосмъртните глупаци като вас не умеят — Мива и Джункецоин се свиха, стреснати от гнева му; Хару седеше под подиума, сгушена в коленете му. — Хару изигра ролята, за която беше предопределена. Тя изпълни кървавото приношение,
