Димитър Луджев, който е бил натоварен и с надзора на тайните служби, описа действащите лица при тази трансформация на властта по следния начин: „Става дума за покровителствани от държавата сделки с наркотици и оръжие, приходите от които изтичат в чужбина (т.нар. триъгълни сделки). Комунистическият икономически шпионаж и т.нар. научно-техническо разузнаване се задействаха и чрез подставени и мними фирми на Запад се опитваха да пробият блокадата на най-модерните технологии. По принцип такива фирми разполагаха с неограничени финансови средства. Техните икономически резултати в полза на държавата обаче бяха повече от съмнителни“.
Връзки със Запада и със западни предприятия всъщност има още години преди падането на комунизма. Да си спомним за английския мултимилионер Робърт Максуел. Тодор Живков, генералният секретар на Централния комитет на БКП, поддържа приятелски отношения с „класовия враг“ Максуел. През 1981 г. в поредицата „Световни лидери“ е издадена автобиографията на Живков за прекрасната Българска комунистическа партия и нейния велик водач. И то от английското издателство „Пергамон“, чийто мажоритарен собственик е Робърт Максуел. В предговора Максуел е написал: „България е просперираща и щастлива нация под водачеството на Комунистическата партия и на Тодор Живков“. По онова време английският бизнесмен върти търговия с комунистите. А водещите кадри на партията пък имат възможността да прехвърлят в чужбина държавно имущество в размер на милиони във валута. От документ № 63 на Foreign Currency Committee с дата 24 април 1988 г. става ясно, че група български министри тайно решават да вложат в Англия двеста милиона долара. Посредник по сделката е Робърт Максуел, който прибира комисиона, двойно по-висока от обикновеното. Фирмата, в която са инвестирани парите, е — какво съвпадение! — предприятието „Лондон & Бишъпсгейт Интернешънъл Инвестмънт Мениджмънт“. А то, от своя страна, се контролира от Робърт Максуел.
И така, Максуел започва да инвестира в България стотици милиони долари. Част от тях са изнесените преди това в Англия пари на Българската комунистическата партия и на Държавна сигурност. Те се изпират, между другото, и в българската филмова индустрия, и в покупката на недвижими имоти. Със същите тези пари дори е основана една банка. Водещи български търговци на оръжие ги използват, за да подсигурят деликатната си дейност. Оказа се освен това, че Робърт Максуел много бързо успява да покаже благодарността си и към новите властимащи в годините на промените. За нови проекти се издават чекове за милиони. Получателите им се радват, а проектите не се осъществяват. Кой точно прибира парите? По този въпрос и до днес няма никаква яснота.
Но дейността на Робърт Максуел не спира дотук. В Лихтенщайн той създава фондация „Максуел“. Благородните й цели да много и все амбициозни: изследване на СПИН, помирение между евреи и араби, стимулиране на млади бизнесмени. „Но фондацията рядко отпускаше пари за това. Те бяха необходими на Максуел за неговия разточителен стил на живот, за отчаяното поддържане курса на акциите на неговите фирми, за скъпоструващото създаване на нови вестници и за финансово опустошителните спекулации с дялови участия в промишлеността“80. Това, което установи българският депутат Илко Ешкенази, а именно, че дейността на Максуел в България е с цел пране на пари от Англия и САЩ, е само част от истината. Тръгват слухове, че Максуел е крадец, хазартаджия и измамник. През ноември 1991 г. го намират мъртъв в Средиземно море. Причините за смъртта му не са изяснени и до днес.
Един от най-близките български съратници на Робърт Максуел е Огнян Дойнов, бивш член на Политбюро на БКП. На него му хрумва благодатната идея държавните богатства да се трансферират на Запад, за да може партийните князе и за в бъдеще да печелят от това. По онова време промяната вече се задава. Тогава той насочва вниманието си към променящите се условия. На 13 декември 1989 г. написва разтърсващо писмо до делегатите на Народното събрание. Изведнъж започва да критикува своя верен партиен другар Живков и „неговия тоталитарен механизъм“, твърди дори, че „се срамува“, че в миналото е подкрепял главния секретар на партията. „Всички ние, които работехме по времето на Живков, и добрите, и лошите, трябва да дадем път на нови и млади хора, които не са морално обременени от ужасните деформации, които ние трябваше да понесем“. Аплодират го бурно, в края на краищата очертаващата се промяна в политическата система не е единствената причина човек да си направи лична равносметка.
Малко след това Дойнов бяга във Виена, защото има заповед за задържането му, а по-късно живее в Лондон, където има офис в сграда на империята от фирми на Максуел. В дъщерната фирма „Максуел Комюникейшън“ той отговаря за Източна Европа. А какво се е случило с държавното имущество, е забравено и не се коментира.
Бившият министър на вътрешните работи Йордан Соколов твърди, че са изчезнали безследно девет милиарда долара, които България е поела като чуждестранен дълг преди 1990 г. Други политици, като например Димитър Попов, смятат, че два от общо деветте милиарда долара са се изпарили в продължение само на няколко месеца по време на управлението на приемника на Тодор Живков, бившия министър- председател Андрей Луканов. Журналистът от „Дойче Веле“ Александър Андреев издава през 2001 г. сензационна книга за историята на възникването на мафиотската номенклатура и укрепването на нейното господство. В нея той пише: „Възникналите от номенклатурата и от тайните служби нови икономически и финансови елити искаха да създадат в България мнима свободна пазарна икономика, т.е. (точно както при стария режим) да монополизират икономическия живот, да задушат още в зародиш конкуренцията, да сплашат, да съсипят или да прогонят чуждестранните бизнесмени и средното съсловие на страната. Дали планомерно или не, но това можеше да се осъществи само със създаването на обстановка на несигурност, беззаконие и разрастваща се престъпност“.
Бързата печалба при внос-износа, спекулациите с валута служат сега за ориентация. Прибавя се и голямата измама с многобройни фондове и частни банки, която отнема и без това скромните спестявания на българските дребни вложители. С лобитата си в политиката и държавната администрация новосъздаденият икономически и финансов елит се погрижи за нужния му протекционизъм. Димитър Иванов, някога шеф на Шести отдел на Шесто главно управление на Държавна сигурност, по-късно вицепрезидент на българската холдингова компания „Мултигруп“ (която през 90-те години играе важна роля в българския икономически живот), обяснява структурата на организираната престъпност в България по следния начин: „Първо, съществуват действащи със сила групировки на бивши активни спортисти или на сътрудници на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, които работят в сферата на охранителния и застрахователния бизнес и същевременно са замесени в криминални деяния, като незаконен внос на коли, търговия с наркотици и оръжие и проституция. Второ, има нелегални финансови и взаимни фондове, които обещават високи лихви, а после фалират и изчезват безследно. Да прибавим и обменните бюра, лотариите, нелицензираните оператори на кабелни телевизии или вериги за даване под наем на видеокасети. И накрая, трето, икономическите и финансовите концерни и работещите с тях частни банки, застрахователните компании, инвестиционните или приватизационните фондове“. Периодът, който визира Иванов, е 1990–1995 г.
Един добре информиран прокурор от Варна потвърди пред мен тези думи: „Моето впечатление е, че организираната престъпност в България е изградена по постсъветския модел. Процесът беше толериран и заради икономическите отношения между СССР и България. Криминализирането на постсъветската икономика доведе до криминализирането и на българската икономика. Хората в икономическия сектор бяха все същите. В началото българската номенклатура се концентрира върху това, да прави сделки на изток, преди всичко заради малката езикова бариера и защото 60 % от българската икономика така или иначе бяха свързани със съветската“.
Надежди за някаква промяна в България се появиха за пръв път около първите демократични избори в страната, проведени през юни 1990 г. Имаше шанс старите партийни кадри от Политбюро да бъдат изгонени от управлението на страната. На тези първи свободни избори обаче спечели Българската социалистическа партия (наследница на бившата комунистическа партия) и премиер стана Андрей Луканов. По-късно той бе подведен под отговорност за трансфера на над осем милиарда щатски долара в чужбина към края на 1980 г, както и за създаването на мрежа от предприятия, управлявани от БКП, в различни държави. Някои български автори, като Христо Калчев, Георги Стоев и Григор Лилов, го смятаха за най-влиятелната личност на българския подземен свят. Други пък го описваха като бащата на „нежната революция“ в България, събрал около себе си силите, свалили с дворцов преврат през 1989 г. дългогодишния диктатор Тодор Живков. Бунтът под водачеството на Луканов беше опит на комунистическата партия чрез подмяната на лицата да спре зараждащата се революция в България. Участници в преврата, наред с Луканов, бяха
