вероятността тази тенденция да се запази и за в бъдеще е много голяма. Защото най-могъщите личности от подземния свят днес са едни от най-богатите хора в България. Те са собственици на хотели, на недвижими имоти, на застрахователни компании, на банки, на големи предприятия. Вече не са принудени да убиват, повечето от сделките си правят, без да използват насилие. Но все пак трябва да се има предвид, че който не може да бъде отстранен или спечелен с корупция, изнудване или политически натиск, ще бъде ликвидиран от някой наемен убиец.
Правосъдната система в България не действа, за правова държава все още не може да се говори. От една страна, защото няма такава традиция, от друга, защото върху правосъдието тегне наследството на комунистическото минало. А тогава законите и правораздаването са се използвали главно за защита на властимащите. И до днес преобладаващата настройка е такава. Твърде често съдии, прокурори, нотариуси и дори адвокати са в ръцете на политици, които ги купуват или изнудват с досиета от бившата Държавна сигурност.
И по някакъв странен начин скандалният факт, че купуването на гласове в България се е превърнало в нещо като практика (поне в онази част от страната, където думата има Движението за права и свободи), на никого вече не прави впечатление. Ръководителят на ДПС Ахмед Доган — политик с изключително съмнителна репутация, след втория тур на общинските избори през есента на 2007 г. заяви най-спокойно, че купуването на гласове е европейски феномен и част от европейската демократична практика. Според съобщения в печата и съответни анализи от страна на различни движения за гражданска инициатива търговията с гласове при двата тура на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. е била по-засилена от когато и да било преди това. А Крайната оценка на организация Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ) е, че изборните измами се дължат отчасти и на факта, че на тези общински избори местни бизнесмени са се опитвали да спечелят политическо влияние, като самите те са се кандидатирали за кметове и общински съветници или са вкарали в играта свои доверени лица. „При това вниманието им, между другото, е насочено към разпределянето на онези пари, които в следващите години ще се налеят в общините от структурните фондове на Европейския съюз“16.
Във връзка с общинските избори на 28 октомври и 4 ноември 2007 г. бяха подадени общо 179 сигнала за купуване на гласове. В отговор на това прокуратурата започна едва 13 досъдебни производства. Най-масово купуване на гласове е имало в градовете Перник, Варна, Стара Загора и Берковица. Покрай тази потресаваща статистика, на факта, че 400 кандидати за кметове са били сътрудници на Държавна сигурност, някак не бе отделено нужното внимание17.
Тук е мястото да се отбележи, че в България има общини, които могат да се нарекат „частни градове“. Тук властват само законите на парите. Свободни избори, независими общински съветници, демократачен печат — това са все непознати понятия. Тези градове са притежание на кметовете, които работят в тесен контакт с инвеститори. Бизнесмен, който не спада към кръга на властимащите, няма никакъв шанс да спечели даден проект, независимо колко добри са идеите му. Правец, родното място на комунистическия партиен ръководител Тодор Живков, според някои е една от тези призрачни общини. Тук по думите на местните бизнесмени, които са подложени на масиран натиск, всъщност командва един-единствен човек — Валентин Златев, шеф на българската дъщерна фирма на руския петролен гигант „Лукойл“. Той има планове да изгради голф игрище и развлекателен комплекс, като инвестира сумата от 36 милиона евро.
Една обикновена българска кариера
Спомних си последното си посещение в луксозния хотел „Кемпински Зографски“ в София през есента на 2007 г. Имах покана от един софийски адвокат, който искаше да ми покаже как и къде определени личности (освен редовните богати гости на хотела, които можеха да си го позволят) празнуват сключването на своите легални и често недотам легални сделки. Не че бях много учуден. И все пак онова, което видях, остана задълго запечатано в съзнанието ми — спиращите пред входа черни луксозни лимузини и скъпи джипове, и дебеловратите мъже с обръснати почти до голо глави, и черни костюми, които се навъртаха около тях. Колко хубаво, помислих си, че тук клишето съвпада с реалността. Отделен асансьор ни заведе горе, на последния етаж, в изискания ресторант „Панорама“. Пред входа на ресторанта телохранителите се набиваха на очи. На големите кръгли маси с бели покривки и разкошни аранжировки от цветя се хранеха техните подопечни — онези мъже, които спадаха към т.нар. силни на деня. На една маса отсреща възрастен господин тъкмо караше келнера да му запали пура. Сервитьорът го направи и след като с отривисти движения две минути я размахва във въздуха, я подаде на госта, който милостиво я пое. Гротескно зрелище!
Отидох в „Кемпински“ между другото и защото бях чул, че тук понякога се храни кметът на София и може би бъдещ министър-председател Бойко Борисов. Някой ми беше казал, че през пролетта на 2007 г. той дори бил забелязан в компанията на известен бос от престъпния свят. За съжаление, не го видях. Затова пък можех да наблюдавам нещо друго, което ми предостави не по-малко материал за размисъл.
Вдясно, до прозорците с приказно красив изглед към София, имаше самостоятелна маса, отделена от другите с дървен (може да е бил и пластмасов — не личеше добре) параван. Само много едър човек можеше да надникне зад него и да види първо един най-обикновен телевизор на стойка. За такъв луксозен ресторант това беше по-скоро необикновен аксесоар. И фикусът с човешки бой, чиито листа бяха малко поувехнали по краищата, сякаш също не беше на мястото си. На масата с бяла покривка и скромна цветна украса в средата седеше наглед около 45-годишен мъж. До него се гушеше съвсем млада чернокоса дама. От време на време келнерът се шмугваше в това интересно сепаре и сервираше безбожно скъпо шампанско и хайвер. Мъжът буквално се беше пльоснал на широкия стол и гледаше някакъв филм по телевизията, докато се тъпчеше с храната. В това време дамата отегчено се оглеждаше наоколо, като че ли си търсеше събеседник.
Попитах моя съсед по маса кой е този човек. До момента той разговаряше с мен съвсем нормално, но изведнъж притихна, посъветва ме да не гледам толкова явно натам и каза: „Това е Вълкът. Един от най- богатите хора в България“. И после ми поясни, че зад този прякор се крие лицето Румен Гайтански, който до неотдавна контролирал цялостното извозване на боклука на София чрез своите фирми за почистване и съответно за извозване на отпадъци („Волф 96“ и „Дитц“ АД). И след малко сподели още по-тихо, та едва го чух, че той самият „по здравословни причини“ никога не би седнал на тази маса, защото в миналото много от хората, които са седели на нея, са били убити.
Върнах се в моя скромен хотел в центъра на града и реших да проверя в интернет дали ще намеря нещо за въпросната фирма „Волф“. В английското издание на енциклопедия „Уикипедия“ попаднах на информация, която твърдеше, че след смъртта на Георги Илиев на 26 август 2005 г. начело на ВИС–2 застава Румен „Волф“ Гайтански. После се натъкнах на съобщение от 2004 г. По това време вестниците са се занимавали с Гайтански, защото комисия на градската управа е разкритикувала остро начина му на работа. Концесията за събирането на боклука, за която отговарял той, била спечелена по корупционен начин. Затова спорните договори трябвало да бъдат подновени. Според общинската комисия цените за извозването на боклука, които гражданите трябвало да плащат, били прекалено високи за ниското качество на услугата. „По данни на съсобственика на двете засегнати фирми обаче при тези финансови условия е много трудно да се извършва изискваната от двете фирми работа и поради това се налага градската управа да им отпусне допълнително 20 милиона лева“18.
И през 2006 г. името на Вълка се среща по страниците на вестниците: „Собственикът на фирмите, които отговарят за извозването на боклука на София, Румен Гайтански — Вълка, възнамерява да разруши най- популярния плувен комплекс «Мария Луиза»“19. Имал намерението да построи аквапарк със спа център и различни плувни басейни.
Ето защо попитах един български висш офицер от полицията дали не може да ми разкаже повече за Румен Гайтански. „В София той е известна личност. Това, което ще споделя, е оперативна информация. Гайтански продаде фирмите си за много милиони евро. И в момента борави с напълно легални средства, тъй като се е сдобил с тях посредством законна продажба. Но аз съм убеден, че фирмата купувач също е негова“. Доказателства за тези твърдения, за съжаление, източникът ми не можа, или не пожела, да ми даде. Но аз трябваше да проверя информацията. Румен Гайтански, научих по-късно в немското посолство, до 1988 г. е бил шофьор на Ангел Стойчев, тогава началник на VIII районно управление в София. След това отишъл в Германия, запознал се с богата вдовица, чийто починал съпруг се занимавал с извозване на боклук. Оженил се за нея и по този начин получил първите коли за извозване на смет, с които след завръщането си в България започнал дейността си и спечелил първите милиони. Но тогава в България все
