докосна с прохладната си ръка челото на полковника и му каза:
— Искат да говорят с вас.
— Нека влязат — с мъка рече полковникът. Подпухналите устни не му се подчиняваха.
В стаята влезе Елбор Георгиевич. Срещнал въпросителният поглед на полковника, той каза:
— Не можа да излети. Ракетата беше повредена от огъня.
— Ще се върне…
— Така изглежда — съгласи се Елбор Георгиевич. — Ще се опитаме да го спрем. Но се убедихме, че е много трудно…
— Досегашните ви методи няма да помогнат — бързо каза Михаил Дмитриевич и се надигна в леглото.
— Вместо да давате съвети, по-добре си мълчете — възмутен изхриптя изпод бинтовете си Александър Николаевич.
— Това вече не са просто съвети — каза Елбор Георгиевич. — Президиумът на Академията назначи Михаил Дмитриевич за директор на вашия институт и ни го препоръча за главен консултант. Препоръката е утвърдена в министерството…
Александър Николаевич се отпусна върху възглавницата. „Ето на, и ти най-после доживя да ти се «отблагодарят» — с горчивина помисли за себе си. — «Мълчаливецът» стана твой началник и отсега нататък налудничавите му идеи ще имат силата на заповед. Защо направиха това? Нима нямаше други, по-достойни хора? Той не е за ръководител. Явно, че не е. Ако бях убеден, че това ще е от полза за работата, нямаше да възразявам. Разбира се, нямаше да се радвам, но нямаше и да възразявам. Убеден съм в обратното: назначаването на «мълчаливеца» за директор ще донесе само вреда.“
Така си казваше той, но вече чувстваше, че няма да се бори, не може да се бори. Нещо се пречупи в този силен, властен човек и „мълчаливеца“ беше само косвен виновник за това. Истинската причина, главната пречка, непреодолимата преграда беше „рожбата“, измислена и възпитана с неговата, на Александър Николаевич, помощ. Програмирана с неговата, на Александър Николаевич, благословия. „Рожба“, която не му позволява да живее както по-рано и с която нищо не може да се направи, защото вече е тръгнала по свой път, тревожен и непонятен за единия от създателите си. Само онзи, който можеше да разбере „рожбата“, надраснала своите „родители“, само онзи, който можеше да общува с нея, да й вярва и да буди доверие към себе си, имаше право да бъде ръководител. Така сега диктуваше неумолимата логика на живота и Александър Николаевич беше принуден да й се подчини.
Продължителната тишина бе нарушена от Елбор Георгиевич.
— Какво ще ни предложите като пръв съвет? — обърна се той към Михаил Дмитриевич.
— Май нищо ново. Моля ви да прекратите всички търсения. И бъдете добър да пратите при мен Алина Ивановна…
Той разбра, че от него очакват обяснения, и добави:
— Просто ще си поприказваме за него. Например, че вече няма нужда да бяга от преследване, че никой няма да му натрапва своя линия на поведение…
— И мислите, че той ще научи това?
— Предполагам.
— Сам ли ще дойде при нас? Проблемът ще се реши толкова просто?
— Вярвам, че ще стане точно така! — Михаил Дмитриевич погледна недоверчивото лице на Елбор Георгиевич и обясни: — След като е научил за хората онова, което му е било необходимо да научи… — Той направи кратка пауза и добави: — И след като веднъж вече беше при мене, за да ми даде лекарството… не може да не дойде!
Юрий гледаше стъклената кутия на сградата, издигната върху стоманени колони. Сега там — той знаеше със сигурност това — се намираха двама души, които искаше да види.
Леко усилие — и погледът му проникна през стените на сградата. Той видя и двамата: бяха в една стая.
„Какво ще им кажа? — помисли си Юрий. — Вие ми поставихте цел. Правилно я избрахте. Избраната от вас цел е достойна за всякакви усилия. Но оставете ме да вървя към нея по свой път. Нали сте успели да разберете, че машината, дори да притежава огромна мощ, не може да постигне тази цел. Само защото е машина и се ръководи от неизменна програма. Сменете програмата, усъвършенствайте машината — и тя ще престане да бъде машина.
Ето че ми дадохте способността да се самоизменям, като доизграждам и преустройвам организма си. Нещо, от което самите вие сте лишени, защото природата не ви е предназначила за целта, която поставихте пред мене, вашия син. И вие, много по-щедри и великодушни от вашата майка-природа, ми подарихте това свойство, а заедно с него ми предоставихте и неограничени възможности да се усъвършенствам. Не сте могли да не знаете цената на това свойство. Нали от собствен опит сте се убедили колко парадоксални от ваше гледище и болезнени са възрастовите ограничения. Колкото повече опит сте натрупали, колкото повече нараства силата на вашия разум, толкова по-немощно става тялото. На петдесет години организмът ви е много по-слаб, отколкото е на седемнадесет, когато умственият склад е полупразен. Ако имахте свойства като моите, например способността да доизграждате и преустройвате организма си, ако можехте, поумнели с годините и натрупания опит, свободно да подменяте износените си органи, като постепенно подобрявате и усъвършенствате конструкцията и технологията на изработването им, мощта ви щеше да е безгранична. На шестдесет години човек щеше да е по-силен във всички отношения, отколкото на двадесет — щеше да бяга по-бързо, да скача, да бъде многократно по-здрав. На сто години щеше да бъде щангист, рекордьор — според представите на днешния човек, а на хиляда години — истински титан. След време би могъл да извърши всичко, което по-рано е приписвал на бога. Ето какво значи да се премахне само едно ограничение.
Вие имате такава пословица: «След като си казал „а“, трябва да кажеш и „б“.» Не могат да се премахват ограниченията в мощта на организма и разума и да се запази неизменна програмата. От това няма да излезе нищо. Радвам се, че го разбирате, но трябва да го разберат и други хора…“
Юрий се приближи до сградата на института и през стъклената врата видя във фоайето няколко непознати мъже. Не искаше да обяснява на тия хора кой е, защо и при кого отива. Светкавично изчисли усилието, с което трябва да им въздейства, за да не им навреди и да влезе безпрепятствено в сградата, и отвори вратата…
Никой от хората във фоайето не го спря. Той се отразяваше върху ретината на очите им, но зрителните сигнали се поглъщаха от филтрите на мозъка и не се фиксираха в съзнанието.
Ако им кажеха, че сега някой минава край тях, нямаше да повярват.
В дъното на коридора на втория етаж Юрий видя идваща насреща му жена. Обзе го неясно чувство на тревога.
Когато жената се приблжи, той позна в нея Аля. Като усети, че губи контрол над действията си, Юрий изключи силовото поле около себе си и стана видим.
Аля направи още няколко крачки и се спря. В очите й се появиха две дълбоки бездни, отворените устни трепереха.
— Ти… Най-сетне да те видя…
— При тях ли беше? Казаха ли ти, обясниха ли ти кой съм? — Без да дочака отговор, Юрий потвърди: — Казали са ти истината.
Аля го гледаше, както майка гледа неразумния си син.
— Чуваш ли? Казали са ти истината!
— Няма значение — тихо рече Аля.
— А какво има значение?
— Мили… Отново те виждам…
Юрий почувства как го грабва и понася вълната на безумна радост. Той виждаше познатите къдри, познатата трапчинака на брадичката, вдишваше познатия аромат на тялото й…
Тишината беше крехка като пролетен лед.
— Мили, какво прави през цялото това време?
— Изучавах света, хората, усъвършенствах се… Аз съм сигом, тъкмо затова са ме създали — да стана
