— Ще те чакам — каза тя. — Като се върнеш, позвъни на вратата три пъти.
— Два пъти дълго и веднъж късо.
— Все пак запомнил си. И на това съм благодарна. — И сякаш случайно попита: — Михаил Дмитриевич казваше, че най-трудното за теб ще бъде влизането в подпространството. Каза, че могат да настъпят непредвидени изменения на личността. Това опасно ли е?
— Не много — сви рамене той. — Ще бъда в капсула. В нея няма да ми е трудно да извърша прехода.
— А какво ще ти е трудно?
На сигома се стори, че небето се е стоварило върху плещите му, че го притиска към земята и не му дава да направи последната крачка, за да прекрачи границата. Но си каза: „Не си присвоявай чужди заслуги, сигоме, като мислиш за границата. Нали вече отдавна си я преминал — още преди раждането си, още в човешките мечти, намерения, замисли, в нечие въображение, в нечия тъга и радост.
Поколения хора са вървели напред, всяко е преодолявало своите граници, всяко се е отказвало от нещо — от обитаваните места, от обичайния начин на живот, от остарелите идеи…
Най-сетне хората са се приближили до най-трудното. На някои дори се е струвало, че ще трябва да се откажат от самите себе си. Защото им е предстояло да преодолеят най-голямото ограничение на природата — само тогава се е откривал пътят към истинското могъщество. И те, хората, са направили това, прекрачили са границата и са успели да останат, каквито са. Този подвиг са подарили на тебе, като на син, който според създадения от човека ред трябва да надмине родителите си.
И са ти дали собствената си памет — по-силна и по-обширна от наследствената, заложена в гените, опакована в думи, цифри, формули, — дали са я на тебе, на своя син, за да достигнеш целта. И тази памет е станала твоя същност, двигател и компас…“
Сега Юрий беше сигурен: каквото и да стане, той ще направи своята крачка напред, ще придобие същото мъжество, същата самоотверженост, каквато са притежавали много от хората, известни нему. Мислеше си за най-ценното качество на човечеството, заключено и в тази позната, и непозната нему жена, която го гледа с очакване. Тя бе попитала: „Какво ще ти е трудно?“ И все още чака отговор на въпроса си.
И той отвърна:
— Винаги да бъда човек.
Вместо послеслов
Аля пиеше чай със сладко от вишни и гледаше телевизия. Беше подложила под чинийката найлонова салфетка, за да не накапе със сладко покривката. Тънко нарязаното шуплесто сирене плачеше с безцветни сълзи, тя си бе препекла хрускави филийки.
Гледаше предаването „Живият свят“. Лицето на говорителя ту неестествено се източваше, ту се сплескваше. Нещо бе станало с блока за автоматично настройване. „Пак ще трябва да се обаждам в сервиза, ще стоя в къщи и ще чакам техника“ — тъжно си помисли тя и гребна с лъжичката от сладкото, за да се подслади.
Телефонът предупредително звънна и започна да надава трели.
Обаждаше се Таня, нейна приятелка, бивша колежка от университета.
— Нали знаеш, утре нашата група празнува десет години от завършването?
— Не мога да дойда — виновно каза Аля. — Трябва да чакам телевизионния техник.
— Я стига! — викна Таня с тон, който не търпеше възражения. — Знам ги аз тия „телевизионни техници“. Ама че затворничка, съвременна Солвейг! Още го чакаш, така ли? Само недей да лъжеш!
— Чакам го — като ехо откликна Аля.
— Напразно! Минаха не месеци, а години.
— Години…
— Жал ми е за тебе. Впрочем къде замина той? На Аляска ли? Ах, да, извинявай, там е мъжът на Анечка… А твоят? На Марс? Или по-далече? Много далече?
— Много — каза Аля. — Таня, благодаря ти за съчувствието. Знам, че го правиш от сърце…
— Добре поне, че знаеш — доволна измърмори Таня. — Ще ти разкрия една тайна: на утрешното празненство ще бъде Володка. Володка Петров. Помниш ли го? От първи курс се влюби в тебе. Представи си, още не е женен. Защити дисертация, получи степен, ще става доктор на науките. Само за работата си мисли. Често си спомня за тебе. Разширил се е в раменете, станал е още по-солиден, още по- интересен.
— Винаги е бил интересен. И външно — съгласи се Аля.
— Чудесно!
Аля си спомни как още в студентските години бяха дали на Таня прякора Ужес, което значеше „уредничка на женските съдби“.
— Обещах на Володка да те доведа. Разбра ли?
— Благодаря ти за грижите, но няма да дойда. Като видиш Володя, поздрави го — каза Аля и затвори телефона, без да чака отговор.
Разбира се, чаят бе изстинал и стана нужда да го затопля. Предаването „Живият свят“ свърши, започваше „Загадките на астрономията“.
— Драги телевизионни зрители! Вече сте чували за загадката на сигналите от съзвездието Близнаци — каза говорителят. — Разрешете ми накратко да ви напомня най-важното… И тъй, характеристиката на съзвездието, което е отдалечено от нас почти на тридесет и три светлинни години и ясно се вижда на северното небе…
Отвъд прозореца се чу бръмчене на мотор. Със саморъчно направения си мотоциклет в двора бе влязъл неуморимият шестокласник Петка Шуляков.
Говорителят продължаваше от екрана:
— … видимата му звездна величина е едно цяло и две десети паралакса…
Аля посегна към телевизора, за да смени програмата. В същото време говорителят каза:
— … излъчването е зарегистрирано за пръв път на осемнадесети август под формата на три импулса. После настъпва пауза и цикълът се повтаря. Някои учени твърдят, че имаме работа със сигнали на разумни същества. Впрочем за нещо подобно се говореше и при откриването на пулсарите…
Аля не превключи програмата. Не можеше да си обясни точно какво бе привлякло вниманието й към това съобщение и нервничеше.
— Помолихме академик Нагасян да коментира явлението. Заповядайте, Ашот Ваграмович.
От екрана към Аля погледна мургавото мършаво лице на възрастен човек. Академикът разгърна картата на звездното небе…
Аля изведнъж си спомни днешния сън. Пак бе сънувала Юрий. Той стоеше на площадката пред вратата и натискаше копчето на звънеца, както се бяха уговорили: два пъти дълго и веднъж — късо. Тя чуваше, че звъни, но нямаше сили да се надигне от леглото. „Ще си отиде — с отчаяние мислеше Аля. — Ще си отиде завинаги.“ И се събуди, обляна в студена пот.
— Тъкмо там, към съзвездието Близнаци, преди три години бе изпратен първият сигом — разказваше академикът от екрана. — Вече неведнъж подробно сме съобщавали за ония безценни за човечеството сведения, които той успя да предаде от космоса.
— Ашот Ваграмович — обърна се към академика водещият програмата, — получихме твърде много писма от телевизионни зрители. Всички изказват безпокойство по повод дългото мълчание на сигома. Питат дали ще се завърне на Земята. Някои се съмняват. Ето например Степан Соловин от Казан пише: „Доколкото разбирам, сигомът все пак не е човек, а много сложна, разумна машина. Учените са загубили контрол над него и там, в космическите простори, той е предоставен на самия себе си. Сигомът се усъвършенства, преустройва се и както казва академик Тамирин, «трудно е да се предвиди окончателният резултат от неговото усъвършенстване». Затова се питам: ще поиска ли да се завърне на Земята, да разкаже на хората какво е научил, да разкрие загадката на съзвездието Близнаци?“ Какво ще кажете по този повод, Ашот Ваграмович?
— Сигомът замълча, когато влезе или, както казваме ние, когато се гмурна в подпространството — подзе
