— И все пак сигурен съм, че той не представлява опасност за обществото.
— А защо избягва срещите с нас?
— Не зная. Мисля, че в най-скоро време ще получим отговор и на този въпрос.
Каналът минаваше край лявото крило на космодрума. Отдалеч се виждаха гущероподобните изпънати шии на мачтите и фермите, стърчаха кулите за обслужване. Към небето се взираха сградите на подстанциите и на радиолокационните системи за насочване. Окованият в бетон бряг беше отвесен и непристъпен. Водата лениво миеше хлъзгавите, обрасли с мъх камъни.
Но и на това по-рано безлюдно място сега имаше патрул. Той се състоеше от един човек и два робота. Единият, висок, лек, с ветрилообразна локационна антена на главата, беше от марка ОТ — обзорно търсене; вторият, мощен, въоръжен с боен лазер и дълги подвижни клещи, беше от марка ВО — въоръжена охрана.
Внезапно роботът-наблюдател запали сигнала „виждам“. Патрулният погледна натам, където сочеше роботът. Край самия бряг на канала над водата се подаде човешка глава. През прозрачната вода според законите на оптиката трябваше да се виждат тялото, ръцете и краката на преплувалия канала човек. Но не се виждаха. Само глава и шия.
Нервите на патрулния бяха достатъчно здрави. Като се убеди, че същото изображение се е появило и върху контролния екран на робота, той си помисли: „Добра маскировка. Или е разпръснал някакво вещество във водата, или носи маскировачен костюм.“
С показалеца на лявата си ръка патрулният напипа копчето на джобната радиостанция, натисна го и изпрати в централния диспечерски пункт сигнал за тревога. Шепнешком заповяда на роботите да легнат и сам се скри зад тях, като продължаваше да наблюдава „госта“.
Главата се подаде над водата край самия бряг. Появиха се ръце. Те докоснаха хлъзгавия бетон и сякаш залепнаха за него. „Гостът“ се заизвива като гущер и запълзя по отвесния бряг. После се изправи на крака и направи няколко крачки по посока на космодрума. В далечината, сред гигантските хидравлични крикове, сред стрелите с челюсти и противовятърните подпори се издигаше насочен към небето остър нос на кораб, с чиято помощ той, сигомът, можеше да преодолее земното притегляне и да излезе на набелязаната орбита.
Юрий крачеше и си мислеше:
„Не може да се каже, че съм започнал експеримента по най-добрия начин. Според логиката трябваше спокойно да чакам, докато хората създадат организъм-кораб и ме изстрелят в орбита. Те щяха да предвидят в кораба всяко винтче, щедро щяха да споделят с мене всички знания, които според тях са ми необходими, за да изпълня задачата си. Не искаха да ми дадат само едно — своята същност, защото смятаха, че не е задължително, че за мене това е «излишен разкош». За нищо на света нямаше да повярват, че без такова «незадължително качество» не бих могъл да изпълня задачата, за която съм създаден.
Защо съм готов да направя това? То е в мене, тика ме и ме гони напред. Приемам го като проява на собствената си свободна воля, но наистина ли е така? Може би и изплъзването ми от контрола на учените, и търсенето на истината, и дори любовта ми към Аля са предвиден ход, грижливо разработена програма, вложена в мене от хората?
Хората са ме създали не само за да проникна в гърлото на Вселената, но и след като изследвам устройството на света, да отговоря на въпрос номер едно, на който самите те не са намерили отговор. Хиляди пъти са се питали: защо се мъчихме, обичахме, мразехме, раждахме се и умирахме? Някой го е казал по-късо: «Те се раждаха, мъчиха се и умираха». Защо? Мога да отмина този въпрос. Но тогава няма да разбера: за какво съм аз? Има ли във всичко това някакъв смисъл? Може би се опитвам да намеря нещо в хаоса, който сам по себе си е отговор, и ако отлича нещо в него, ще го отлича само за себе си, то ще е вярно само за мене? Може ли да се намери пътеводен лъч във взрива, който се състои от лъчи на побеснели молекули и атоми? Кой ще съумее да открие главната нота в галактическия шум? Може би дори моите търсения ще прозвучат като неоригинални и неразличими ноти в общия ропот, в хаоса, който се състои от постоянно търсене?
Впрочем изпадам и в друга крайност. Нали в тътена на морските глъбини има основна повтаряща се нота. Нима не съм се убеждавал многократно, че дори зад твърде сложни постъпки на хората, привидно случайни и необясними, се крият съвсем определени подбуди? Те се оказаха не чак толкова много, във всеки случай не много повече от буквите на азбуката, с които хората съставят безброй думи.
Може би и във Вселената, ако я изследваме не само отвътре, а и отвън, ще успеем да открием няколко основни причини за развитието, главни стимули, и като се придържаме към тях като към пътеводни нишки в лабиринт, ще стигнем до един единствен отговор? Или пък нищо няма да излезе и като дърпам тези нишки, заприличвам на муха и още повече ще се оплета в паяжината на съмненията?“
Юрий се спря. Неочаквано почувства, че не може да направи нито крачка повече, толкова безсмислено му се стори всичко, с което се бе захванал. Събра цялата мощ на въображението си и се опита да види света такъв, какъвто ще бъде там, закъдето му предстоеше да отлети. Връз него се стовари парещо ледено безмълвие, чието безразличие добре си представяше. Страх смрази сърцето му. За пръв път се уплаши, че и там няма да намери отговор.
Нова мисъл го извади от вцепенението. Той неочаквано си спомни една от най-безпогрешните истини, подарени му от човечеството:
Вече напълно се бе овладял, когато забеляза патрулния и роботите, които отрязваха пътя му към водата.
На помощ им се притичаха други патрулни с роботите си.
След няколко минути Юрий беше обкръжен. Осем робота и четирима патрулни затвориха пръстена около него.
Откъм сградата, в която се намираше службата за насочване, бързаха няколко души.
— Юрий Юриевич, спрете! Трябва да поговорим! — извика по мегафона полковник Тарнов. Ала Юрий, сякаш не чуваше думите му, вървеше право срещу роботите от охраната, вървеше така, сякаш пред него нямаше нищо.
Роботите се спуснаха, размахаха клещите си, опитваха се да го издебнат, да го хванат, да го сграбчат в коравите си прегръдки. Но щом манипулаторът на робота се приближеше достатъчно близко до целта, някаква тайнствена сила го отблъскваше.
Странно зрелище! Юрий вървеше напред, без да забавя ход, а роботите отстъпваха заднишком и размахваха манипулаторите си във въздуха. Чуваше се скърцане и трясък — прешлените на манипулаторите не издържаха натоварването и се трошеха.
— Спрете, Юрий Юриевич, или ще ви унищожат! — предупреди полковник Тарнов.
И отново Юрий изобщо не реагира на думите му. Вървеше право към кораба.
Чу се истеричен вой на сирена. Хората хукнаха към бункерите. Най-близкият до Юрий робот от охраната извъртя рамо и протегна напред десния си горен манипулатор. И всички останали роботи, сякаш само това бяха чакали, също извъртяха рамене и протегнаха напред своите манипулатори със стиснати в тях лазери.
Юрий продължаваше да върви, като че ли не ги забелязваше. Но когато към него се стрелнаха рубиновите огнени нишки, по пътя им вече имаше защитно поле. То беше невидимо, само въздухът около Юрий сякаш се сгъсти и започна да вибрира.
Лумнаха пламъци, чу се грохот. Падаха прерязаните от лъчите мачти, телевизионни перископи и антени, рушеха се кули. Защитното поле бе отблъснало лъчите, бе ги отразило, както огледалото отразява слънчевата светлина. И те нанесоха удара си в обратна посока.
За щастие на хората задейства автоматичната система за безопасност на космодрума и горящите бункери се озоваха на долния етаж.
… Полковник Тарнов дойде на себе си в болничното легло. В стаята лежаха още няколко души, получили изгаряния. В тия болнични „дядо мразовци“ трудно можеха да се познаят Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич.
В стаята безшумно влезе един лекар. Той погледна показанията на датчиците, монтирани в леглото,
