поглед кораба. — Колкото и да усъвършенстваме корабите си, те разрушават атмосферния щит, а засега все още не го възстановяваме, както трябва. И излиза, че всяка нова крачка напред струва късче живот. А супермозъкът не е крачка, а скок напред. Над пропастта или в пропастта?“
Много жалко, че не можете да посочите автора на лекарството — каза Михаил Дмитриевич и си помисли: „Дали ще станем поне мъничко по-близки след неговото посещение? Правилно ли ще изтълкува поведението ми или ще реши, че не съм разбрал кой е пред мене? Това е много важно. Нали по пътя насам е трябвало да допуска, че ще се опитам да го задържа.“
— Не съм упълномощен — отвърна гостенинът и рязко стана от креслото.
Надигна се и Михаил Дмитриевич. Сега той си позволи да погледне госта в очите. „Всичко разбира. Може би дори повече, отколкото си мисля. Във всеки случай знае, че се преструвам, че не съм го познал. Но ще разбере ли защо по-постъпвам така?“
Ала Михаил Дмитриевич веднага се засрами от собствените си съмнения. „Излиза, че не вярвам в него? Не вярвам в сина си, когото съм създал толкова могъщ, че да умее да върши недостъпни за мене неща? А когато намерението ми се осъществи, уплаших се…“
Той бавно протегна ръка, Юра внимателно я стисна.
Сянката на Михаил Дмитриевич лежеше между тях като очертания на пропаст, ръката му приличаше на мост над нея…
Като излезе на улицата, Юрий седна на една пейка в градинката. Михаил Дмитриевич го виждаше добре от прозорците на жилището си. Юрий седя неподвижен повече от час. През това време, ако искаше, ученият можеше да повика тук полковник Тарнов и неговите помощници.
Юрий почака, докато край пейката мина Михаил Дмитриевич, който внимателно носеше издутата си чанта. Ученият не гледаше към него и старателно се преструваше, че не забелязва никого.
Юрий стана и го повика. Михаил Дмитриевич се спря, обърна се с лице към него.
— Стори ми се, че непрекъснато ви се искаше да ме попитате нещо, но не се решихте — каза Юрий.
Очите му станаха лукаво-весели, сякаш бе научил за събеседника си нещо много смешно и се готвеше да му го разкаже.
— Прав сте. Исках да науча как мислите, какви алгоритми лежат в основата на мисленето ви. Как стигнахте до неочаквани изводи?
Погледът на Юрий се промени. В него се появи безразличие.
— Вече съм се опитвал да формулирам това на хартия. Но засега от формулировките нищо не излиза. Или не знам достатъчно добре езика, или в него не достигат думи. Всичко се свежда до стремежа ми колкото мога по-малко да разчленявам. Опитвам се да възприемам околния свят като неразривно цяло. Нали е тъкмо такъв.
— Да възприемаш не значи да мислиш — възрази Михаил Дмитриевич.
— Всяко живо същество възприема околния свят посредством сетивата си — отвърна Юрий, — но на този първичен етап не може да почувства света цялостен, обособява дадени части. А когато мисли, човек обособява отначало участъка, над който размишлява, после — елементите за размишление.
— Ако разрешите, ще преведа думите ви на професионалния научен език. — Михаил Дмитриевич стеснително се усмихна. — Мозъкът избира информацията, необходима за решаване на дадения проблем, и отхвърля всичко несъществено.
Ами ако сред „несъществената“ информация е и онази, от която зависи истинското решаване на проблема? — попита Юрий.
— Да, случват се и такива неща — съгласи се Михаил Дмитриевич, като пристъпваше от крак на крак. — Но нали мозъкът е способен да преработва само определено количество информация. И тук нищо не може да се направи…
— Искахте да научите каква е основната разлика между нас — каза Юрий. — Разликата, която сами създадохте, за да преодолеете онова, по отношение на което „нищо не може да се направи“. Първо, тя се измерва с количеството информация, която аз и вие сме способни да възприемем и обработим за единица време.
— А второ?
— Второ — алгоритмите. Но не мога да го формулирам. Виждам същественото в онова, което на вас ви се струва несъществено, и оперирам най-често с несъществени за вас елементи. Извинете, но не мога да изложа по-ясно проблема. Не знам как да го направя. Според мене човекът възприема нещата и явленията посредством някой друг. Понякога този „друг“ е самият той. Понякога, за да възприеме, трябва да се превърне в някого. Понякога този „друг“ е неговото съзнание…
Юрий млъкна, по лицето му бързо се смениха изражения на досада, недоумение, обреченост.
Михаил Дмитриевич го гледаше със съчувствие и нечуто мърдаше устни, сякаш се опитваше да му подскаже нещо. После рече:
— Веднъж заекът попитал робота: „Ти можеш да бягаш като мене. Значи си като мене. Но искам да ми отговориш на три «защо». Защо не ядеш моркови? Защо си толкова твърд? Защо от никого не се страхуваш?“ — „Едното от трите «защо» отговаря на другите две“ — отвърнал роботът. „Всичко разбрах!“ — извикал заекът и… престанал да яде моркови.
— Горкият заек! — с облекчение се разсмя Юрий. — А на вас големи благодарности. Подсказахте ми пътя. И ако някога успея да формулирам достатъчно ясно и точно алгоритмите на своето мислене, вие пръв ще узнаете това. А засега ми пожелайте успех.
„Не, той няма вина за възникването на епидемията — помисли си Михаил Дмитриевич. — Съвпадението по време с кражбата на епруветките е случайност. Сега, след като е създал лекарството, той има заслуга за прекратяването на епидемията…“
— Евалд Антонович, не ме ли познахте?
Слабият човек с изпъкнали лопатки и остри лакти внимателно погледна госта. Около очите му се събраха и разбягаха напрегнати бръчки. Той се усмихна.
— Вие трудно би трябвало да ме познаете! Нали сте ме виждали само болен, в креслото!
Наистина не беше лесно в този подвижен като живак, жестикулиращ човек да се познае безпомощният паралитик, в креслото-капсула, когото Юрий бе срещнал преди време в коридора на медицинския център.
— Имах ориентир — адреса ви — приветливо каза Юрий. — И стимул — вашата покана. И още нещо — вашето обещание…
— Помня: да ви разкажа за изследванията ни. Ще го изпълня.
— Сега ли?
— Може и сега. Елате.
Дълго обикаляха лабораториите — от етаж на етаж. Евалд Антонович показваше на Юрий гигантски триъгълни колби, в които вкарваха смеси от различни елементи пускаха през тях електрически изпразвания и получаваха аминокиселини. Автоматичните бъркалки със застрашителен шум разбъркваха съдържанието. По табла̀та на камините припламваха и гаснеха контролни лампички в ректификационните колони с тихо шумолене струяха течности. Потрепваха стрелките на миливолтметрите, манометрите, мановакуумметрите. От време на време суперцентрофугите започваха да бръмчат като комари. Евалд Антонович запознаваше госта си с резултатите от анализа на първобитните организми и протоорганизмите, демонстрираше с явно удоволствие как от коацерватите се образуват сложни съединения.
В една от лабораторите той показа на Юрий колекции от „метеоритен живот“, запозна го с хипотезите за неговото космическо зараждане.
— Помислете поне върху следните факти — каза той и буйно размаха дългите си ръце. — Шестдесет и три процента от всички атоми в човешкото тяло са водородни. А в космоса най-разпространеният елемен е водородът. Ако не смятаме инертните елементи, след него се нареждат кислородът, въглеродът, азотът. И в нашето тяло са същите четири „кита“: водород, кислород, въглерод и азот. С метеоритите в космическотото пространство постоянно пътешестват органически съединения. Там има мравчен алдехид, цианацетилен, дървесен спирт, мравчена киселина, метанимин… Разбирате ли какво значи това? Нали те са основа на аминокиселините? Нима всичко това не е стрелка на компас, която сочи посоката?
