Той тържествено погледна госта, който съвсем спокойно и малко снизходително каза:
— Прав сте, това е много по-близо до истината от предишните хипотези, с които ме запознахте.
— Говорите така, сякаш отдавна сте разбулили тайната за зараждането на живота — с нескрита ирония подхвърли Евалд Антонович. — Но макар вече да е натрупала доста наблюдения, космическата микробиология все още не е отговорила на въпрос номер едно.
— Не разчитам на постиженията на космическата биология.
— А на какво разчитате?
Юрий мълчаливо сви рамене и се извърна. Евалд Антонович никак не се смути.
— Знаете нещо, неизвестно на съвременната наука?
— Всичко зависи от гледната точка.
Евалд Антонович реши, че Юрий хитрува, за да избегне отговора.
— Разбирахме се по-добре, когато бях болен.
— Тогава размишлявахте повече.
— В науката е прието първо да се натрупат факти, а чак след това да се размишлява над тях.
По лицето на Юрий се появи насмешлива усмивка.
— Нима природата не е натрупала достатъчно факти? Всеки миг тя прави безброй експерименти. Има над какво да се размишлява, нали?
— Това е демагогия! — извика Евалд Антонович.
Юрий пропъди насмешката от лицето си и примирително докосна ръката на своя събеседник:
— Представете си един затворен свят и живеещите в него същества: микробите в капка вода или в епруветка, хората в ракета, на Земята, в звездната система — все едно къде, но в затворено пространство. Могат ли микробите да научат за себе си нещо съществено, ако не излязат извън пределите на капката или епруветката?
— Добър ден, Виктор Олегович!
Кустович вдигна от книжата голямата си, късо подстригана глава и веднага позна госта. Намръщи се и каза:
— Професорът умря.
— Знам. Идвам при вас. Сега нали вие ръководите лабораторията?
Кустович наведе глава настрана, което навярно трябваше да означава потвърждение, и очаквателно погледна госта отдолу нагоре. Гостът разбра „поканата да се изкаже“ и започна без заобикалки:
— Ако помните, аз съм лекар.
С едва забележимо движение на главата Кустович потвърди, че помни.
— Правим изпитания с нов вид заместител на живата тъкан. Той е нужен за протезиране на вътрешни органи. Трябва да поработя няколко дена с апаратно-студийния блок на вашата лаборатория.
— Формулата на тъканта? — попита Кустович.
Гостът разстла върху бюрото на Кустович дълга лента, изпъстрена със знаци. Виктор Олегович дълго я изучава.
— Не разбирам защо тук има бензолов пръстен, а тук — фероокис — избоботи той. — Пък и цялата лява половина, да прощавате, е пълна глупост. Защо да ангажираме напразно хората и апаратите? Нека „проиграем“ вашата формула на изчислителна машина — и сам ще се убедите, че такава тъкан е немислима. Веднага ще се разпадне. — Той погледна госта и замълча. — Впрочем, ако искате, работете без помощници. Или вземете свои. Припомнете ми как се казвате.
— Юрий Юриевич. Значи разрешавате?
Кустович сви мощните си рамене, което означаваше: вече казах всичко. Юрий рязко промени темата:
— А какво показа проверката на вашата хипотеза? Доколкото си спомням, не беше безинтересна.
— Първите опити преминаха успешно — омекна Кустович. — Бромфлуорните съединения правят пластичния белтък по-устойчив. Ако ви интересува, мога да ви разкажа и по-подробно.
— Интересува ме.
— Е, тогава елате в лабораторията.
Кустович не само разказваше, а и показваше образци от синтезираните белтъци, обясняваше етапите на синтезирането им.
— Ето откъде можете да изберете образци за вашите заместители — „между другото“ подхвърли той и изведнъж силно се изчерви.
— Твърде близки са до естествените — възрази Юрий, „без да забелязва“ смущението му.
— Но това е добре.
— Не съвсем. Тъканта трябва да служи като стимулатор и на самия орган, и на взаимодействуващите с него системи.
— Не ви разбирам добре — призна Кустович. — Но можете да си поръчате белтък с определени качества. Ние правим изследвания и по поръчка. Пренареждаме аминокиселините като кубчета. Променяме състава им…
— И въпреки това произвеждате изкуствени тъкани върху естествена основа. Дори когато искате да ги направите по-добри от естествените.
Кустович пристъпваше от крак на крак.
— А как иначе?
— В такъв случай измененията ще бъдат незначителни и несъществени. Опитайте се да направите къщи от пясък или автомобили от глина. Усъвършенствувайте ги, колкото искате, както искате, променяйте конструкцията им — това не са играчки. Ще постигнете успех само ако промените самата основа, самия материал.
— Правим, каквото е възможно — каза Кустович и заприлича на обиден хлапак. — Но щом искате да работите по ваши рецепти, моля ви се. Да видя какво ще излезе.
Юрий включи инсталацията за радиоактивационен анализ и рефрактометъра. Наведе се над окуляра, започна да върти ръчката за настройване. Долу, от синкавата мъгла, изплуваха колонки с цифри.
Той остана доволен от резултатите на изследването. Вдигна края на маркуча, който се виеше от реактифиционната колона, и го пусна в една празна стъкленица, след като свали от нея станиола. После отвори крана. Съдът започна бавно да се изпълва със сребриста като живак, лепкава течност.
Юрий примъкна към себе си друга стъкленица с предварително приготвен розовобял разтвор и топна в него ръката си. Леко се намръщи от болка, но бързо се овладя. С другата ръка сложи на главата си шлема, гъсто омотан с проводници.
Няколко минути по-късно вече спокойно гледаше как пръстите му се разтапят в разтвора, как се появяват и се пукат въздушни мехурчета. Когато от пръстите му останаха само костите, той извади ръката си, проми я и без да сваля шлема, тръгна към кабинета на синтезатора. С няколко завъртания на нониусите настрои синтезатора на нужната модулация. Със здравата ръка взе стъкленицата със сребристата течност и я сипа в едно от отделенията на синтезатора. Чак след това включи ваната на синтезатора и провери работата й по светлинните на индикаторите. Внимателно потопи костите на пръстите си в течността. Те се покриха с набъбваща ципа. Ципата се удебеляваше, по краищата й се образуваха ресни. Отпуснат върху пластмасовата облегалка на стола, Юрий омаян гледаше как нишките на ресните се извиват в кипящия разтвор, отделят се и сноват като живи същества от стена към стена…
Когато извади ръката си, пръстите й бяха също като по-рано, само че кожата им издаваше едва забележими сребристосинкави отблясъци. Юрий протегна другата ръка към външната стена на синтезатора, напипа отначало таблото, после нониусите и изключи синтезатора.
Дълго търси из шкафовете, преди да намери спиртник. Запали го и пъхна в огъня току-що синтезираните си пръсти. Пламъкът се отклони. Той го улови в шепата си — пламъкът затрептя и с тихо съскане угасна.
В същия шкаф намери дебела метална плоча. Сложи я на пода и силно я натисна с пръстите на ръката. Пръстите минаха през цялата плоча и дори се забиха малко в пода.
— Ха така! — каза Юрий и запя: — Ха така, ха така, ха така…
Той се канеше да направи в своя организъм най-съществената поправка от момента на раждането си.
